Шери

Когато се появи в дома ни, беше само на двадесет дни, черно и с размер на юмрук. Усмихнах се. Приличаше на морско свинче, но си беше кученце. Донесе го приятелят на дъщеря ми, защо я харесваше и знаеше, че обича животните. Той коленичи, подаде кучето и попита:
- Ще се омъжиш ли за мен, скъпа моя?
Итересно предложение, няма що! Вместо пръстен, куче… Стиснах зъби и си казах: „Дано да е за добро!“. Животното пък така получи името си – Шери /в превод от френски език означаваше „скъпа“/. Младите се ожениха и се радваха на малкото същество. То пък растеше и се учеше да живее с нас. Всъщност, когато дойде, ние имахме вече един късоопашат котарак, който приличаше повече на сив заек с райета. Намерихме го в един дъждовен ден. Решихме, че е “европейско типи“ и го приехме за член на семейството ни. Беше с огроми зелени очи и дълги мустаци. Мърчо, така го кръстихме, заради силното мъркане, подуши мъничето, погледна ме въпроситело, сякаш искаше разрешеие, и после легна до него да го топли. Така под нашите и котешките грижи, кучето растеше бързо и достигна височиата на Мърчо, като му стана пръв приятел в игрите. Отиваше при него, носеше му една мъничка топка и му я буташе с крак. Котето му отвръщаше и футболът продължаваше с часове. Играеха и на гоненица – Шери тропваше с предните крака, махаше с опашка и се завърташе, а след това тичаше и се обръщаше. Мърчо я гонеше из всички стаи и, ако я докоснеше, двете животинки се сменяха – котаракът тичаше напред, а кучето го гонеше. Сутрин заедно с кучето изпращахме дъщеря ми до спирката на автобуса. Когато „господарката“ им се връщаше от работа и двете животни я чакаха в коридора и скачаха отгоре ѝ, а тя ги гушкаше и им говореше като на малки деца. Те пък ближеха ръцете и лицето ѝ за благодарост. Вечер пък и Шери, и Мърчо се свиваха при нея – той на ръката ѝ, а тя в краката ѝ. …
Един ден кучето се разлая силно от хола. Не обърнах внимание, защото се въртях около печката и приготвях вечерята за семейството ни. То продължаваше да лае, сякаш ме викаше за нещо. След това дойде при мен, започна да тропа с предните си крака и да ме подканя да тръгна след него.
- Какво има, Шери? – попитах аз. – Защо не си играеш с Мърчо?
Кучето продължи да настоява на своето. Изключих котлоните и го последвах. Заведе ме на терасата и започна отново да лае силно и някак си тревожно. Погледнах и онемях. Долу, в люляковите красти лежеше Мърчо. Миличкият! Беше паднал от парапета на третия етаж, подлъган от мяукането на черна улична котка. Ами сега? Изведнъж си спомних, че котките имат девет живота, а и Шери ме задърпа към външната врата.
- Ти стой тук! – казах властно и направо изхвърчах навън.
Като ме видя, Мърчо жално произесе:
- Мя-я-я -у-у-у!
Звуците му направо разкъсваха сърцето ми. Успях да го извадя от клоните, а той се сгуши в мен за благодарност… Вкъщи измих лапичките му и го пуснах на пода в хола. Котаракът се сви някак виновно в единия ъгъл с наведена глава, а кучето отиде при него и започна да го души и ближе. Скоро се чу страхотото му мъркане. Погледнах и се изенадах. Двете животни се бяха прегърнали и сладко спяха. Рядко се среща такава любов и то между куче и котка…


За съжаление Мърчо се разболя, докторите не му помогнаха и той предаде богу дух. Шери много тъгуваше за него и все го търсеше из стаите или навън. Скоро намерихме едно малко женско коте - ангорка, като мислехме, че кучето ще се зарадва. Мърчела имаше кралска осанка. Престъпяше гордо и грациозо, виреше рунтавата си опашка, сякаш казваше, че един японски хин е нищо в сравнение с нея. Шери също не я прие и се опитваше да я изгони от дома ни, като я удряше с лапичка и ту ръмжеше, ту лаеше. А може би все още тъгуваше за своя другар Мърчо. Котката мяукаше жално и се криеше в банята или в шафовете. Доволно кучето ни въртеше опашка и клякаше пред дъщеря ми, сякаш очакваше благодарност за постъпката си. И тя, и аз обяснявахме на Шери, че Мърчела е добра и трябва да ѝ бъде приятелка, но не ни разбираше или не искаше да я замени с другата котка…
Година след това се случи нещо ужасно. Тежка катастрофа… Дъщеря ми и наскоро роденото ѝ бебе не оцеляха, а зет ми дълго лежа съкрушен в болница. Беше тежко за всички… Кучето заскимтя, затъгува и не искаше да се храни, а един ден…
Шери изчезна… Просто я изгубих. Изпуснах без да искам каишката ѝ и тя хука като обезумяла. Притеснявах се да не я блъсне някоя кола и сърцето ми се свиваше. След това дълго я чаках да се върне и разпитвах кого ли не, но напразно – сякаш беше потънала в земята – или непрекъснато търсеше любимите си същества и страдаше по тях, също като мен… Хората разправяха, че виждали малко черно куче, порода „японски хин“ да обикаля гробището и вечер да се свива до една от плочите с урни, на която имало име и снимка на млада жена, а до нея бебе… Трепвах и хуквах натам, дано го видя, но не откривах през деня, нито през нощта четириногото същество… Други очевидци твърдяха, че подобно куче се мотаело около болницата и виело надвечер под един от прозорците, след което някакъв висок, синеок мъж крещял из стаите: „Шериии… Скъпааа…Къде сте, мили мои, къде?... Шериии!“…
Чак тогава Мърчела се затъжи за съквартирантката си. Дълго я търсеше ту в банята, ту под леглата, като жално мяукаше. За съжаение, нашата любимка, с огромните черни очи, не се върна никога. Беше ли жива или все още обикаляше гробищата, никой не разбра. Липсваше ни много, защото беше част от нас. Само споменът за нея остана дълбоко в сърцата ни…