Вземане на прошка

            Имахме куче порода коли. Беше много трудно голямо куче да се отглежда в двустайна панелка. Като си завъртеше опашката събаряше всичко по земята. Лори, така се казваше, много я обичахме.  Водили сме я навсякъде с нас. Особено обичаше да влиза в морето и да скача над вълните заедно с децата. А като отивахме на вилата не можехме да я излъжем, да остане в двора или в къщата. Винаги намираше начин да скочи от втория етаж  или пък излизаше през горния двор. Децата поотраснаха. Кучето се мъчеше в апартамента. Не го хранехме пълноценно, а каквото ние ядем и предимно с хляб и кисело мляко..Давахме ѝ витамини, имаше имунизации, паспорт, но беше слабичка, а козината на гърба ѝ се разделяше на път. Космите  бяха замазани по всички килими и пътеки. Затова я дадохме на едно семейство, което имаше стадо с крави и живееха на пет километра от вилата. Когато отивахме  там   минавахме да я видим и понякога я взимахме с нас.  В колата ѝ ставаше лошо и седеше като дете в скута  ми,,с муцуна показана през прозореца. А когато спирахме някъде и съпругът ми излезеше от колата, въпреки, че другите са с нея, тя плачеше с човешки глас, докато той не се върнеше.  По пътеката за вилата обикновено вървяхме шест-седем души и тя ту избързваше с първия, ту се връщаше при последния, за да помогне, ако има нужда. Грижеше се за „стадото си”. Много  ни обичаше. Веднъж,  както мъжът ми се къпеше в реката, беше си скрил главата в един бент и крещеше от удоволствие, а тя помислила, че се дави. Хвърли се във водата, без никакво колебание, за да го спасява. Течението на реката я понесе, но мъжът ми нито  я виждаше, нито чуваше нещо, защото главата му е под вода, която пада с грохот! Дора, една роднина, слезе долу до реката и поде един клон, за който умното ни куче се „хвана” със зъби и така се спаси от сигурна смърт.

            Бяха минали осем години от раждането и три години от  отделянето ѝ от нас. Децата  вече бяха студенти,  колата  продадена, за да им платя вноските за симестрите. Така един ктомрииски слънчев ден съпругът ми отиде на вилата с рейс  и за негово голямо учудване  видял! Лорито в центъра на селото в окаяно положение - проскубана и измъчена . Взел я заедно с него. Нахранил  я и я изкъпал. На сутринта взел BMX  детско колело,  две големи кофи с тикви отстрани на дръжките и един чувал завързан за рамката. Заедно с кучето  потеглил пеша за града, който се намира  на 40 километра от вилата. Не можел да взема рейс с кучето! Когато имало наклон той се качвал на колелото, за да може да си почине. На десетина километра от града при едно такова спускане имало и завои.  Лорито изостанала.. Когато спрял я викал , даже се върнал до първия завой, но нея я нямало. Постоял там около час, надявайки се тя да го настигне и да се появи от където и да е. Наложло се да продължи сам, понеже  времето напредвало, пък и той бил вече много изморен. Когато се прибра разказа тъжната история в къщи и всички си поплакахме, решили, че Лорито е умряла някъде по трънаците и деретата.

            Пролета, в деня, в които всички християни си дават прошка, мъжът ми я среща на път за лозето, което се намира на петнадесет митути пеша от апартамента ни.  Вика ѝ:

            -Лори, Лори ти ли си?.

     А тя, милата се хвърля върху него и започва да скимти от радост. Връщат се до апартамента, Звънат той се скрие,  да не го видим. Аз отварям внимателно вратата, понеже не  виждам нищо през шпионката. През това време Лора си промушва  острата моцунка в отвора и скача отгоре ми. А съпругът ми вика:”Виж кой е дошъл да ти иска прошка!” Кучето виновно навежда глава и от очите му закапваг сълзи. Невероятно! След това около половин час се „близахме,” плакахме, скимтяхме и се радвахме една на друга. Даже се обадих в градското радио да разкажа кой ми е поискал прошка. Решихме да оставим Лора на лозето и да си я гледаме. Нахранихме я и тръгнах с дъщерята да я водя там. Вървейки по пътя чуваме някой да вика:

            -Ласи,Ласи! –Така я била нарекла новата ѝ стопанка, живееща на близко в лозята. Продавала мляко пред кварталното магазинче и там  намерила Лора да ни чака и търси, около магазина и блока ни. Харесали се взаимно, жената гледала крави, кокошки.. Хранела я с мляко и месо, кокали. Личеше, че е заситено кучето и обичано. Имаше даже мартеница! А каква буйна козина беше направило, като лъв! Само опашката и висеше прекършена през средата и не можеше да я движи. Явно докато е скитала да ни търси е пострадала.

            И така, едно куче, Лорито, дойде да ни даде прошка затова, че сме я изоставили по чужди къщи и да ни покаже ка-

 кво значи обич, преданост и всеотдайност!

 

                                                               

П.П.Лори я сгазила кола пред очите на последната и стопанка.

В сърцата на всички, до които се е докоснала с кучешката си любов тя ще живее до нашия край, а може и в паметта на внуците, като приказка за прошката.