СРЕБЪРЕН КОРШУМ СРЕЩУ СИЛИТЕ НА МРАКА

Казвам се Валери и съм на 16 години. Ще ви разкажа за времето, когато бях само на 10.

Роден съм и израснах в град Мизия. Ние бяхме нормално семейство и живеехме в голяма къща близо до гарата. Майка ми и баща ми работеха и все още работят в Англия – той в строителството, а тя е болногледачка, защото е завършила за медицинска сестра. Дядо ми беше лекар, а баба – учителка по математика. Прабаба ми Вела беше пенсионерка, за разлика от всички останали, които още работеха. На днешно време не е толкова лесно да се пенсионираш…

Та мен ме гледаше главно прабаба. И от малък ме усмиряваше с Торбалан, когато не исках да спя на обяд. Караше ме да кротувам, за да не дойде страшилището да ме вземе, защото то всеки ден между 13.00 и 16.00 ч. минаваше по улицата и гледаше през прозорците на приземните етажи на къщите. И слагаше в голямата си торба непослушните деца. В стая на нашия приземен етаж живееше и прабаба ми Вела, защото я боляха краката и не можеше да изкачва стълбите. При нея спях до 6-тата си година, защото никой друг не беше на разположение денонощно. После дядо ремонтира една от спалните на втория етаж и тя се превърна в детска стая. Преместиха ме там и проблемите започнаха.
По това време прабаба вече ми беше разказала за плътениците, караконджулите, тенците и всякакви тайнствени и вредоносни създания на мрака. Беше толкова убедителна и артистична, че образите им оживяваха пред очите ми. Лошото е, че започнаха да оживяват най-вече вечер и нощем, когато се опитвах да спя. Плачех и настоявах да спя на запалена нощна лампа, будех се от кошмари и дори на няколко пъти се напиках.

Баба и дядо се скараха с прабаба, но вече беше късно - белята беше станала. Баба настоя да ме заведат на психолог, но дядо каза, че ще опита нещо друго преди това. Един ден се качихме с него в колата и отидохме в едно близко село, където живееше негов благодарен пациент, на когото оперирал спукания апендицит и му спасил живота. Човекът отдавна го канел на гости, но дядо нали е все зает… Та този човек развъждал самоеди. Доколкото разбрах, това са порода сибирски кучета, по думите на домакина: „Много добра компания за деца - кротки, дружелюбни, интелигентни, любящи и лоялни“.
В стаята с кученцата влязохме тримата – аз, дядо и нашият домакин. Вътре имаше майка и 4 кутрета – малки бели пухкави топки, които любопитно ни гледаха с тъмните си очички. Едно от тях се изправи на крака, пристъпи крачка две и после се затича и дойде при мен. После вдигна главичка, погледна ме и се усмихна. Заклевам се, усмихна се! После човекът обясни, че не си въобразявам, това била една от малкото породи, при които устата позволява тази извивка, която възприемаме като усмивка. А кучето се усмихвало, когато било доволно или изпитвало радост.
Така разбрах, че това е моето куче. Взехме го, след като човекът ни даде разяснения за грижите и храненето и си тръгнахме.

Оказа се мъжко кученце – будно и енергично. Кръстихме го заедно с дядо – Сребърен куршум. Сребърен куршум, защото бързо изтича до мен и защото беше бяло, та чак сребърно. А и защото със сребърен куршум се убивали всякакви изчадия на мрака и защото кученцето щеше да ме пази нощем от тях.

Противно на това, което пише в книгите за възпитание на децата, дядо позволи Сребърен куршум да спи в леглото ми. Лягах си на дясната страна, изпъвах дясната ръка и Сребро слагаше главичката си на нея, а лявата ръка премятах отгоре му. Гушвах го и заспивах. То лежеше кротко цяла нощ и аз усещах топлината на телцето му. Приключих с безсъниците и кошмарите.
Спах спокойно, бях щастлив и доволен около 4 месеца. Кученцето растеше бързо, ставаше все по-игриво, силно и дори вече изпълняваше прости команди. Денем с него тичахме в парка, играехме в градината, а когато ходихме на море онази година го взехме с нас и много му хареса. Всичко беше много хубаво, а аз вече се присмивах на собствените си страхове и се смятах за много пораснал.
До нощта, когато силите на мрака дойдоха за нас…

Вечерта на 2 август 2014 г. бях капнал и заспах веднага. Празникът на Мизия е на 2 август – Илинден по стар стил. Цял ден се бях мотал по центъра, ходих на стрелбището, возих се на блъскащите колички, на виенското колело, и т.н. Времето не беше много добро – това лято беше дъждовно и хладно в Северна България, но това не ми попречи да се забавлявам. Привечер се бях прибрал и след вечеря направо си бях легнал. Сребърен куршум ме беше посрещнал с весели подскоци и облизване на лицето, но бързо притихна след като угасих лампата.

Не знам колко часа беше, когато Сребро започна да се тегли, за да се измъкне от прегръдката ми. Събуди ме, главно защото той никога не излизаше нощем, не ме караше да го извеждам да пишка или по друга причина. Изправи се в леглото, захапа завивката и започна да я тегли, а после леко ме ухапа по ръката. Пресегнах се да включа нощната лампа и разбрах, че няма ток. А Сребърен куршум вече драскаше по затворената врата и тревожно скимтеше. Запрепъвах се из стаята и отворих. Кучето се стрелна по коридора и задраска по вратата на спалнята на баба и дядо. Когато стигнах там в непрогледния мрак, дядо вече беше се събудил и сънен и стреснат се ослушваше. Тогава и аз долових някакъв странен шум… После дядо хукна надолу по стълбите. „Наводнение!“ – изкрещя, „Прибери детето, аз отивам за майка!“ – извика на баба и аз чух шляпане и преобръщане на мебели. Сребро го последва, но като нагази във водата и разбра, че не може да продължи бързо се върна.

Слава Богу, след малко дядо изнесе по стълбите прабаба Вела, мокра и много уплашена, но жива. Баба през това време намери свещ, запали я и започна да събира в един плик документи, и други важни неща. Накара ни да се облечем топло и да сме готови да се покатерим на тавана, а оттам ако се наложи и на покрива на къщата. Водата вече беше заляла долния етаж и пътеката в коридора, в който стоях бързо подгизваше. Сребърен куршум стоеше мокър плътно до краката ми и не се отделяше от мен.
Изкачихме се на таванския етаж и дядо излезе на тераската за да се опита да види какво става. Освети надолу с големия фенер и каза: „Боже всичко е във вода. Дълбока е най-малко 3-4 метра, защото първия етаж на къщата не се вижда! Влачи много силно и няма как да излезем от къщи и да се спасяваме. Ще чакаме военните с лодките. Все някога ще дойдат. Дано само дотогава не поддаде къщата, че срути ли се – загинахме!“

Стояхме в тъмнината, зъзнехме, не толкова от студ, колкото от страх и от неизвестността. Долу водата бучеше, чуваха се викове за помощ, пукот на къртещи се дървета, виене на кучета. Сребро също трепереше. Бях се опитал да го обтрия с една хавлия, но козината му беше толкова гъста и многопластова, че почти нищо не постигнах. Клечах близо до вратата на тераската и го стисках здраво, гледайки как дядо периодично светваше и гасеше фенера, за да сигнализира на хората от Гражданска защита. А сълзите ми се търкаляха по бузите. Когато е много страшно и момчетата плачат. Сребро също се страхуваше, сигурен съм, защото малкото му сърчице блъскаше под ръката ми.
Когато лодката дойде и се задържа под тераската дядо първо спусна прабаба, после мен. Но когато увиснах над парапета мокрия Сребро се изхлъзна от ръцете ми и падна във водата. Извиках, че кучето ми е паднало, но хората вече поемаха баба, а дядо беше прехвърлил крак през парапета и трябваше да помогнат и на него. Докато се наместихме в лодката Сребро беше изчезнал в мътните талази.
Сега вече знам, че приливната вълна през онази нощ е била към 80 милиона кубически метра и е оставила под вода 1 200 къщи, а 103 е срутила напълно. Знам, че имало човешки жертви, че много домашни животни са удавени и хората са били приоритет при спасяването.

Надявах се, че Сребърен куршум е оцелял… След оттичането на водата и ремонта на къщата го чаках да се прибере с месеци. Всяка вечер си представях как се шмугва през открехнатата врата и скача на матрака, как слага главата си до моята и ми се усмихва. Но той не си дойде.
Все още го сънувам. когато ме нападнат кошмари, Сребро винаги идва в съня ми и ги прогонва. Изплува от мрака пораснал, едър и красив, и оголва снежнобелите си зъби, с усмивка към мен и със заплаха към ужаса, който живее в мрака…