Разходка

Прибрах се най-после. Вкъщи съм. Сядам на дивана, опитвайки се да съм незабележим и да не преча никому. Децата викат и се гонят наоколо, жена ми глади и говори на висок глас, влизат и излизат някакви хора. Мразя цялата тази суматоха, но още повече не обичам да ме няма, дори да е само за ден, два или няколко, както този път. Хубаво, че снощи се прибрах, макар и късно. Успях все пак. Заслужавам малко почивка. Почивка – в този пренаселен апартамент?

В опит да не ме забележат полека се изнасям към терасата. Тук поне е тихо. Облягам се на парапета, готов да се насладя на сутрешното спокойствие. И тогава чувам тихичко умолително изскимтяване. Поглеждам стреснато към съседния прозорец вляво – Барки! Боже, забравили сме да разходим кучето. Затворили са го в малката стая само, горкото. Е как не се сетих поне снощи да го погледна като се прибрах и да го гушна? Беше много късно, бях уморен, а те го затворили в стаята. Какви са тия хора просто не знам...

Изправям се и влизам отново в хола. „Къде пак хукна?”, посреща ме подозрително жена ми. „Отивам да разходя кучето”, заявявам категорично. „Днес няма да разхождаме кучето. Пръскали са с отрови, не помниш ли?” Да, наистина бяха предупредили преди няколко дни за днес, как съм забравил. Нещо не съм добре с паметта, сигурно е от преумора. Но как така няма да разхождаме кучето, на него му се пишка?

Жена ми продължава да говори нещо, но без да ѝ обръщам никакво внимание, отварям прозореца и поглеждам през него. Долу са се събрали обичайните няколко кучкари. Държат кучетата на верижка, говорят си и не влизат в тревните площи, иначе всичко е както винаги. „Ще разходя Барки”, повтарям упорито и почвам да си обувам обувките, игнорирайки протестите на жена ми.

За щастие, в този момент се появява съседката. „Леле, виж какво съм си купила вчера, страхотно е красиво, ще ми стои ли добре? Значи видях и едно пак такова, ама лилаво в един онлайн магазин и си викам – непременно ще те питам...” Спирам да им слушам глупостите и продължавам да се обличам. Барки оттатък чака. Горкото куче, толкова послушно, само изскимтя умолително да помоли за разходка.

Сигурно съм промърморил нещо на глас, защото съседката спира разговора с жена ми, поглежда ме и пита: „А Барки къде е?” „В съседната стая”, отговарям аз, вслушвайки се за момент в леко подозрителната тишина оттатък. „Той мен винаги ме е обичал”, въздъхва съседката. „Той знае, че си тук”, уверявам я аз. „С неговото обоняние и оттам може да ни усети. После ще му се радваш, сега отивам да го изведа на разходка”.

Децата внезапно нахлуват в стаята, едното замерва другото с някаква кукла и започват и двете да пищят. Тук не се живее. Завързвам връзките на обувките си и се изправям. Готов съм.

Рязко отварям очи. За миг изпитвам силно замайване и объркване. Аз нямам деца. Никога не съм имал. Не познавам тези хора. Никой от тях. Не мога да си спомня имената им, дори това на жена ми. Не знам кои са, не ги познавам.

И те полека се стопяват. Изчезват. Сам съм в апартамента, лежа в леглото си, но и апартаментът не е същият.

Барки! Спомням си Барки. Забравил съм всичките тези хора и те са изчезнали. Спомням си само Барки... Само че Барки го няма – вече 10 години. А тази сутрин дойде в съня ми – да помоли за разходка.
---

На Барки.
На Филип К. Дик, който ни научи, че реалността не е реална и можем да бъдем с онези, които обичаме, дори когато тях вече ги няма; вечно, завинаги.