Ектор

Когато се преместихме да живеем в тази кооперация преди време всички съседи ни приеха много радушно и се радваха много на моя син, който по това време ходеше на детска градина. Апартаментът бе на приземен етаж, обширен, но без достатъчно светлина. От него се излизаше към малък, изоставен заден двор. Настанихме се, изчистихме двора, засадихме го с цветя и декоративни храсти и заживяхме. Цялата кооперация, дванадесет апартамента бе притежание на двойка възрастни хора. Те отдаваха под наем единадесет, а само един бяха продали на друго семейство. Всички съседи изглеждаха приветливи, а синът ми почти веднага се сприятели с децата от квартала. Така спокойно изминаха няколко години.

Един ден бяхме излезнали със сина ми на пазар до близкия супермаркет и по пътя близо до една паркирала кола, той видя малко животинче.

- Мамо, виж – каза ми малкият и се стрелна при гумата на колата. Аз помислих, че е котенце, защото кварталът е пълен с котки и котараци. Но когато протегна шепичката си видях едно съвсем малко кученце.

То изглеждаше като пухкава черно-бяла топка и скимтеше жално. Огледах се учудено наоколо, в очакване към нас да се стрелне майка му, но уви нито куче, нито човек се появиха. Бяхме на улица, далеч от къщите и около нас имаше само паркирали коли.

- Ах, какво кученце! От къде ли е дошло? – възкликнах аз и продължих да се оглеждам.

- Мамо, нека го вземем. Толкова е миличко. Аз от кога те моля за куче. Ще се грижа за него и ще го водя на разходка и... ще правя всичко каквото ми кажеш. Хайде мамо, моля те! Много ти се моля! – синът ми веднага се възползва от находката и пусна в ход целия си чар. Той отдавана искаше куче, та сега това сякаш му падна от небето.

- Хм, ще видим ...- смрънках аз и веднага си помислих как след няколко дни когато свикне с кученцето и му мине ентусиазъма, ще трябва да се нагърбя с всичките работи ангажименти около него. Тъй като наоколо нямаше никой, който да може да помогне на бедното кученце и беше повече от ясно, че ако го оставим тук на улицата, няма да живее дълго, реших да го вземем. Синът ми беше много щастлив и почти тичайки го занесе у дома.

Кръстихме го Ектор. Много бързо свикна с нас. Никога не съм имала куче и в началото здравата се противих на идеята то да остане за постаянно у дома. Да, нека остане, си мислех, но като поотрасне и понаедрее ще го подарим на някой или ще го заведем в някой приют. Но... след два месеца, толкова се бях привързала към него, че изобщо вече и през ум не ми минаваше да го дадем някъде. Ектор порасна, разхубави се и стана много любвеобвилно, игриво и умно куче. Според ветеринарният бе кръстоска между бордер коли и кокони. С хората и децата бе изключително дружелюбен. Не понасяше само котките и ...един съсед. Съседът се казваше Никос и живееше на третият етаж, над нас. Той и жена му бяха единствените собственици на апартамент в кооперацията, за това и се вживяваха малко в ролята на втори хазаи. Бяха възрастна двойка с две омъжени дъщери. На скоро една от дъщерите роди бебе и често често го оставяше при баба и дядо. Та ето от тук тръгна и проблема с нашия Ектор. Той беше доста игриво куче и с моя син много обичаха да си играят шумно в задния двор. Съседът, който наблюдаваше играта отгоре, постоянно мърмореше, за цялата гюрунтия която вдигаха дете и куче. И тогава от третият етаж започваха да се сипат викове, че внучето ще се събуди, че Никос иска, но не може да спи заради кучето, че само то това куче липсвало на тая кооперация , че на никой не му трябва куче, да го изгоним веднага и все такива в този дух. Ектор, който е доста умно куче в началото не реагираше на виковете на съседа, но след време щом го усетеше или го чуеше на балкона на бегом се прибираше у дома. Но когато излизахме на разходка и засичахме съседа, Ектор започваше да го лае ужасно. Никос беше единственият съсед който не понасяше кучето и всеки път като го видеше или на двора или на разходка с нас винаги ужасно мърмореше и ругаеше. Ние се стараехме колкото се може да живеем мирно и тихо, започнахме да извеждаме по-често Ектор на разходка в близкия парк и по-рядко го пускахме вече в задния двор. Един ден реших да си поговория със съседа за кучето, с надежда, че ще успея да го поуспокоя малко по този въпрос. Обясних му, че Ектор вече е по-голям и по-спокоен, не прави бели, че го водя редовно на ветеринар, извеждаме го често на разходка и го обучаваме и няма за какво да се тревожи, но уви... Мърморенето от негова страна продължи, както и заканите.

Един ден когато излизахме на обичайната си разходка, засякохме съседа, който разтоварваше пазарски чанти от колата. Ектор се приближи и се изпишка до оградата на кооперацията и до едната гума на колата на Никос. За нещастие той го видя и се развика ужасно:

- Как може това куче да пикае наляво и надясно из квартала? Сега кой ще чисти колата и оградата на кооперацията?

Викаше толкова силно, че синът ми който държеше Ектор за каишката се уплаши и започна да гледа ту мен, ту Никос в очакване на голям скандал и готов да побегне с кучето на някъде. Ектор беше оголил зъби и теглеше каишката с всичка сила, готов всеки момент да се нахвърли на съседа, а после бясно се разлая, раздразнен, от факта, че този човек ми крещи. Настана голяма дандания, но аз реших да не се впускам в публични кавги. Извадих шишенцето с водата за пиене, което бях взела с нас и се опитах така да «измия» напишканата гума на никовата кола. Но той не се впечатли много от това, започна още повече да вика, че това куче е опикало всичко наоколо и трябва да го изгоним вече. На балконите от другите апартаменти се показаха любопитни съседи за да видят какво е направило кучето. Разбрах че целта му е да привлече публика в подкрепа за каузата му «да изгоним кучето», затова дадох знак, на сина ми и бавно и с достойнство се оттеглихме от мястото на събитието. На другият ден вече бях забравила тази случка, но дойде хазайката за наема и високомерно ми я напомни с думите:

- След два месеца ще ви увелича наема. Давам ви този срок за да си потърсите друго жилище. Ако искате да останете тук, трябва да изгоните кучето.

Много се разстроих и го споделих на една приятелка, която също е под наем и живее с две кучета. Та тя ми каза че има закон който закриля собствениците на домашни животни, които съвестно се грижат за тях и няма начин да ни изгонят заради това. Намерих закона и го пратих на хазайката, която още повече се ядоса, веднага дойде и ми заяви направо:

- Жилището ми трябва и искам да го освободите. Намерете си друго.

Е, щом е така – помислих си – добре, ще потърсим друго жилище. И започнах да търся в интернет, по вестници, питах и разпитвах приятели и почти след месец намерих. Не просто намерих, а наистина попаднах на находка. Апартаментът бе обширен, много слънчев и на добра цена. Нямаше двор, но пък имаше страхотна веранда с изглед към морето. Хазаите бяха стабилно семейство на средна възраст, което от дълги години живееше в чужбина. Нямаха нищо против Ектор, защото и те самите имаха деца и кучета.

Започнахме преместването, опаковане от една страна, разопаковане от друга, така цяла седмица. Ден преди да се настаним окончателно, уморена от работа, и събирайки последната покъщина реших малко да почина и да излезна със сина ми и Ектор, които излизаха на обичайната си разходка. Отправихме се към кварталния парк, който е като малка горичка. Пуснахме кучето от каишката и то заподскача радостно както всички отвързани кучета, развя пухкавата си опашка и се отправи с невероятна скорост напред. В началото виждахме мяркащата му се черно-бяла козина, но после се изгуби сред дърветата. Ние продължихме да вървим бавно и да си говорим. Изведнъж чухме яростния му лай. Уплашени започнахме да го викаме, отклонихме се от пътеката и забързахме по посока на лая. Пристигнахме на закътана поляна, на която имаше дървена маса с две пейки. На едната пейка беше съседът Никос, а пред него количката с малкото му внуче. Ектор тичаше тревожно напред назад и лаеше безжалостно, но щом дойдохме се успокои. Детето в количката спеше, но аз усещах, че нещо не е наред.

- Господин Никос – извиках го –но тъй като не получих отговор се приближих по близо. Беше са захлупил по очи на масата и в началото помислих че е заспал. Викнах отново, лаят на Ектор се извиси заедно с моя глас, но отговор не получих. Хванах мъжа за късия ръкав на блузата и се опитах да разтърся ръката му, но тя падна някак безжизнена, главата му клюмна рязко на долу и каскета му се изтърколи в тревата. Тялото на съседа се наклони на една страна и едва успях да го хвана някак си преди да се свлече на земята.

- Помощ! Помощ! – започнах да викам ужасена, но наоколо нямаше никой. Беше топла и задушна лятна вечер и повечето хора от квартала бяха предпочели морето или климатика у дома пред прохладата в парка. Бях много объркана, синът ми също се суетеше около нас и викаше, а Ектор не спираше да лае. Хванах ръката на съседа и се опитах да напипам пулса му. Слава Богу имаше пулс, но бавен и слаб. Добре че бях взела в раничката си мобилния телефон и се обадих веднага на бърза помощ. След това извадих шишенцето с водата за пиене, което носех и с нея измих лицето на съседа. Той сякаш малко се съвзе. Екипът на бърза помощ не закъсня да дойде. Сложиха внимателно на носилката съседа и го отведоха. Беше получил топлинен удър, щеше да се оправи. Подкарах количката с никовото внуче, внимателно за да не го събудя. Синът ми беше успокоил Ектор и тръгнахме всички заедно полека към кооперацията.
Жената на Никос която беше предупредена от екипа на бърза помощ, стоеше пред вратата силно притеснена, потна и разчорлена. Като ни видя се втурна към нас. Първо погледна бебето и щом видя че е добре се хвърли да ме прегръща.

-Благодаря, благодаря – повтаряше смутено.

- Не, не ни благодарете на нас, на Ектор благодарете. Той го намери – каза й синът ми и гордо посочи кучето.

-Да, миличък и на Ектор ще благодаря – прошепна през сълзи съседката и го прегръна, след това помилва кучето, а то я близна по ръката.

На другия ден вече окончателно се преместихме в новия апартамент.