Дневник

23.08
Скъпи Х.,
Помниш ли, когато ми каза, че нищо никога не се случва просто така и всеки миг е белязан неизменно от някаква съдбовна събитийност? Не, не ми го каза така. Това въобще не бяха твои думи. Твоите бяха по-заплашителни, по-резки, по изпълнени с пророческа неизбежност. Ти ми каза, че всичко, което докосне сърцето ми, ще остане в ума ми – съдържателно, емоционално, късче история. Каза ми, че ще запомня цвета на чаршафите, мириса на кожата ти. Защото те щяха да останат по мен.
Понякога мисля за думите ти, всичките ти думи – вавилонска кула от противоречия. А друг път си мисля, че не изреченото е това, което е по-трайно, а онова зад погледа в очите ти – жестокостта, свирепостта да ме разкъсаш и подчиниш на волята си. Разделяй и владей, нали?

01.10
Скъпи Х.,
Сънувах тресавището на миналото ни. И пак мълчах. Знаеш ли, че през цялото време исках да викам, да крещя? Представях си как гласът ми се извисява като писък, като сила. Веднъж гледахме опера двамата с теб. Първата ми опера. Чувствах се като героиня на Картър от „Кървавата стая“, защото ти беше моята Синя брада. Но това не го знаех тогава. Разбрах го много по-късно. Сама. Когато бях с теб нищо не разбирах.
Ти имаше таен език. Твоите знаци и символи можеха да бъдат изписани само по моето тяло. То беше твоят бял лист. О, помниш ли как обичаше да редиш значения по него?

22. 03
Скъпи Х.,
Вече съм на 20. Чувствам се на 100. Не съм те виждала от едно известно време. Мисля, че ми липсваш. Затова бягам по-далеч. Дано никога не те видя отново.

22.06
Скъпи Х.,
Помниш ли пикника в онзи жарък следобед, когато бях облякла слънчевата рокля, която ти ми купи? Каза ми, че косите ми изглеждат по-руси изпод сламената шапка. Беше ме страх от теб. От това, че очите ти бяха много тъмни. Жаркият следобед никога не се отрази в тях. Ръката ти беше по-гореща от слънцето, когато превземаше. Нагоре, нагоре по едно треперещо бедро, а после навътре, навътре. Мислех, че имаш нужда да завоюваш, а ти имаше нужда да нараняваш.

1.09
Скъпи Х.,
Мярнах прошарените кичури на косата ти и избягах. Знам, че ти не ме видя. Оттогава все си мисля за кадифения им допир, когато скланяше глава към гърдите ми. Понякога заравях пръсти в тях. Толкова исках да се изгубя в теб. Мисля, че те превърнах в чудовище. Защото желаех да си друг. Защото те желаех.

12. 12
Скъпи Х.,
Раздялата ни не беше нищо особено. Кръв и крясъци. Като цялата ни любовна история. Мислех, че го искам – драмата и жаркостта на латино любовта. Отмъстителността на страстта и урагана на раняващата любов. Но имаше ли любов между нас? Младото ми тяло обичаше атлетичната, завършена зрялост на твоето. Но страстта не е любов. Не е любовта на Петрарка. И аз дълго се разтапях и изобличавах в тази любов. Бях толкова млада и неоформена – твоята експериментална глина. Все още се чудя, дали ти ме превърна в това, което съм? Дали годините на криене от теб и от всеки мъж, който ми напомняше за теб, не са били години на криене от това, което съм станала – излязла изпод ръката ти? Искрено се надявам, че съм те отхвърлила, отделила съм тънката ти сянка от снагата си. Но ти винаги ще си там – в сгънката на бедрата ми, проектантът на моята женственост.

08.01
Скъпи Х.,
Знам, че си ме представяше съпруга. Покорна и добра. Трябваше да знаеш, че тази роля не ми приляга – на мълчаливата. Все пак растях без баща. Когато ме заведе на онзи безлюден плаж и пожела да разпръснеш семето си в първичния океан, така и не разбра, че фалосът е само инструмент, а не божествена еманация. Мъжът не е всичко в моята вселена. Ти ме научи да го правя незначителен, липсващ. Двамата с теб изкривихме много прави. Нарочно. Наслуки. Всичко, което правихме беше извратено. Сега ти живееш само в миналото ми. Призрак.

17.05
Скъпи Х.,
Става все по-лесно да се освободя от теб. От здравата хватка на ръката ти, чиито дълги пръсти се впиваха в сини отражения по ръцете ми. Не искаше да ме пускаш. Твоята малка русалка, която не можеше да ходи преди теб. Ти ми даде крака, за да ми вземеш крилата. Летящата жена е опасна. Тя е своеволие. Тя е неприлична. Твоята жена можеше да е неприлична само пред теб. За да можеш да я накажеш. Това те правеше мъж – да наказваш. Едва тогава можеше да даваш – с щедростта на патриарх. Сега чувам, че си станал истински глава на фамилия.

22.01
Скъпи Х.,
Понякога си мисля: ами ако? Ако аз бях друга и ти беше друг, дали всичко щеше да е различно? Дали щяхме да живеем в паралелна вселена, изтъкана от различните ни избори, където можехме да сме възможни, заедно. Където не всичко щеше да е белези от рани, а спомени, които да ни умиляват в скучните неделни следобеди. Само ако можеше да си друг и аз да съм друга – тогава щяхме да имаме бъдеще, а не само минало. Но не сме, не сме други. Ние сме такива, каквито сме.