П Т И Ц А Т А

Опашката вървеше бавно, хората пристъпваха от крак на крак, леко жужене се носеше в лениво изтичащия ден. Погледът ми бе залепнал за шоколадите и докато се мъчех да го вкарам в правия път, тих глас натроши усилията ми:
-За мене две крила, моля.
Потиснах желанието да се обърна. Пълните колички се разминаваха надменно в празничния ден.
-Не, не овкусени – чисти... Ако може.
Крехък, гласът сякаш ей сега щеше да се разпадне на стотина въздишки. Обърнах се. С двете крила в торбичката жената ми заприлича на птичка – дребничка, леко усмихната. Небе бяха очите ѝ. Косата – прибрана с красива шнола. Седефът леко проблясваше в сребърния обков и стоеше някак не на място до излинелите дрехи, които обгръщаха тялото ѝ. Плъзнах количката си напред. „Две крила, моля...” – стомахът ми се събра на топка, запърха. „(...) че и ний сме били/ от рода на хвърчащите хора.” Песента дотича в съзнанието ми. Светът се люшна. Голям, забързан, изгубен. Празничен, омотан в паяжината на толкова делници. Долу. С едно небе над нас.
По пътя забързах. Почти тичах. На пейка в градинката видях жената с крилата в торбичката. Гледаше ме с онази своя лека усмивка. Чакаше ме. Боже, боже – всички луди на моята глава! Помня ги. Зад един храст изскочи споменът за онзи странник – „Спечелих, ей, хорааа, от лотарията спечелих! Десет дена към живота си спечелииих!” И тържествуващият му глас се носи из въздуха, като хвърчило се носи...
„(...) че и ний сме били/ от рода на хвърчащите хора.” Кой пее? Май съм аз. Наум. Божичко, право към жената вървя. И ми е леко, и ми е някакво... друго. Различно.
-Не съм луда. Пък кой знае... Не сме ли всички – поне мъничко...?
Гласът ѝ ме закова. Седнах до нея. Тихо, някак напевно, тя заразправя колко обича да лети. Нищо, че крилата ѝ са от магазина.
-Небето е друг свят. Там, горе, си само себе си. Истински!
Повтори последната дума и замълча. После продължи. Слушах, загърната в тихото на следобеда.
Млада била и на пиано свирела. Музиката била нейното всичко. Докато се влюбила. След един концерт се прибирала, вятърът хвърлял с шепи в лицето ѝ студ. Усетила подтичване след себе си, чула и думите: „Не се плашете, искам само плитката Ви да погледам.” Тежка плитка имала, под кръста ѝ стигала. Изплашена, жената бързо се шмугнала във входа. След време, на рожден ден, приятелка я запознала със свой близък – пилот. Имал очи, тъмни като онази вечер, усмивка проблясвала в тях. „Вече не искам да гледам само плитката Ви!” – така продумал и вятърът се втурнал през отворения прозорец, разбъркал целия ѝ подреден свят... Лумнала любовта – музика и небе. И цялата лудост на света била за тях. Така каза – „цялата лудост”.
След всеки концерт той ѝ подарявал красива шнола, след всеки полет тя му разказвала как вятърът се опитвал да я спре онази вечер, как на рождения ден отворил прозореца, как...
Жената стисна торбичката, лицето ѝ изведнъж пребледня. Сякаш се готвеше за полет. Прииска ми се отнякъде отново да долети гласът на странника, този път за едно спечелено небе да възвестява.
-Да – прошепна тя, сякаш прочела мисълта ми – едно небе спечелих, две небеса... три. Едното се срути отгоре ми, другото ме окраде, а третото... в третото летя.
Гласът ѝ пълнеше следобедната ленивост на градинката. Като че ли ме беше забравила, сякаш на себе си разказваше, разказваше за планински върхове, целите – радост. Двамата тичали с разтворени ръце горе, почти летели. Докато...
Горчилката в гласа ѝ нащърби въздуха, жената се смали, шепотът стана равен като наричане. От един такъв връх любимият се подхлъзнал, задържал се за кратко върху ръб на скала. Сгромолясало се небето отгоре им. Навела се бързо над пропастта, плитката ѝ се втурнала към ръба. „Ще те спаси, ще те спасяяя!” – крещяла. Лицето му засияло, усмихнал се и... отлетял.
-Нали знаеш приказката? Не успях да съм Рапунцел... Помниш я, нали?
Знаех я, разбира се. Едва ли щяла да успее да изтегли любимия, макар че – кой знае. Понякога лудостта помага, нали всички сме поне мъничко „от рода на хвърчащите хора”.
Отрязала плитката си. Продължила да свири, само тази любов ѝ останала. Понякога вятърът влизал на пръсти през отворения прозорец, слушал пианото и мълчал. После се научила да лети. Стигали ѝ две крила. Усмихна се, стана от пейката и тръгна. Широката ѝ пола прибра вятъра от дърветата, подбра и гласа на странника от спомена ми. Денят кротко се стичаше по сенките.
Няколко месеца по – късно, в залата за тържества, ме посрещна вятър, нахлул през отворения прозорец. Погледът ми спря до пианото. Пред него, на стола - мъртва птица. Дребничка, леко усмихната. Небе бяха очите ѝ. Тишината изохка. А някъде, отдалече, долетя музика. Звучеше Шопен. Звуците притихваха, рояха се, летяха...
В очите на птицата светеше мечта за помирени небеса. Сбъдната.