И БЕЗ ДА ТЕ ИМА, ОСТАНИ

Когато раните на мисълта ми настръхнаха от добрината на грешките.

Когато топлината на сърцето ми се вкамени от розовите снежинки на чувствата.
Когато загубих себе си и Те открих, аз не се уплаших от празнотата на крачките ти.
Защото знаех, че Те няма и не можеш да дойдеш, аз ти прощавах любовта, която убиваше, създавайки я.
И се радвах на родената болка, която твореше несътворимото.

Огненият език на словото целуваше зачервените бузи на слънцето, а по сърцето ми се надигаха воднистите мехури на изгарянето.
Нямаше го опиянението, което да задуши в прегръдките си изкривеното лице на страданието, затова утайката преливаше от белия съд на надеждата и заливаше с горчивия си дъх грубия килим на ежедневието.

Не искам да те загубя, защото никого си нямаш.
Не искам да ме загубиш, само защото принадлежиш на всички.
Нищо, че те няма – Остани!

Не да топлиш пръстите ми, за да изстудиш сърцето ми.
Не да ме покриваш с тялото си, за да не види луната как душата ми изтича през пръстите на слънцето.
Не да ме избавиш от себе си, като ме превърнеш в спасителя, който те погубва.

НЕ! ОСТАНИ СИ ТАКА!

Както реката, която е различна, защото тече, а е еднаква, защото я виждаме.
Както звездите, които са различни, защото са далече, а си приличат, защото светят.
Както света, който е различен, защото се променя, а е все същият, защото се променяме заедно с него.

Остани заради себе си.

Но не оставай единствено заради мене.
Защото как ще оправдаем присъствието си при тези, които не ни желаят, когато дойде часът да се обичаме и бихме ли могли да обичаме истински само от любов?
Остани да те обичам за това, че ти ще ме обичаш, защото ме обичаш, че аз те обичам.

Да се целуваме със слънцето, остани!
Да се радваме на болката, остани!
Да създаваме заедно, остани!

Но защо е нужно да оставаш?

Та нима има къде да отидеш?
Та Ти вечно била си и вечно ще бъдеш.
Ще бъдеш до мене, защото аз те видях.

Ще бъдеш в мене, защото аз те познах.
Със мене ще бъдеш, защото те разгадах.
Но може ли да се разгадае тръпката?

Ще стигне ли вдъхновението да осмисли безнадеждността на походката ти?
Ще може ли словото да изтрие белезите на мисълта, оставени върху сърцето ти?
Ще мога ли да те открия сред грешките, в които добрината ми настръхва, защото знае, че те няма и няма да дойдеш?

Само в незнанието на истината на другите съществува нашата Истина.
И нужно ли е човек да бъде излъган, за да повярва, че Истината е истинска?
Не в одяланите камъни и в построените къщи е тя, когато я носим в душите си.
Само злобата да я понасяме е достатъчна да съществуваме.
А защо се напъваме да търсим злобата да я обичаме, когато тя е в нас?
Освободете душите си, за да чуете телата си и вижте колко е прекрасно нашето НИЩО!...