Притча за земята на Любовта

            Мъжът продължаваше да върви из пустинята. Отдавна беше използвал всичката си храна и вода, а и вярата му вече привършваше. Беше започнал това пътуване преди доста време и все се надяваше, че следващият ден ще го зарадва с появата на „обетованата земя”. Така я наричаше той. Не я беше виждал, ала беше чувал невероятни неща за нея. Ставаше дума за земята на Любовта. И като всеки човек, и той искаше да се докосне до това пространство с надеждата, че там ще постигне тъй желаната хармония със самия себе си.

            Слънцето напичаше зловещо и протритата тениска, която мъжът беше сложил на главата си, за да се предпази, като че ли вдигаше пара. Липсата на физически комфорт беше замъглила съзнанието и сетивата му. Вече беше без значение дали е ден или нощ. Пътят назад беше много далече, а този до земята на Любовта… той може би се намираше по-близо. Поне сърцето му го караше да вярва в това.

            Изведнъж силите не му стигнаха. Той се сгромоли на земята. Дишаше тежко и се опитваше да предпази очите си от многобройните прашинки пясък, който лъкатушеха навсякъде из въздуха. Затвори очи. Не знаеше дали това е краят. Не можеше да мисли за такива житейски въпроси. Не го интересуваше дали ще види живота си като на филмова лента. Дали изобщо имаше и смисъл да го гледа, след като не беше стигнал до земята на Любовта?

            След известно време се свести. Отърси лицето си от полепналия пясък и видя пред себе си нещо зловещо. Стоманена ограда, която продължаваше, докъдето му видеха очите – по-високо от облаците. А около нея – изпопадали скелети. Някои бяха се опитали да изкопаят дупка под оградата, ала тя нямаше край. Други бяха протегнали ръце през процепите, а трети си бяха отишли с пила в ръка. Изглежда нищо не можеше да разруши тези стоманени окови, които държаха всички хора надалеч от другата страна.

            Ала какво имаше там? Там беше земята на Любовта. И тя не беше пустиня. Тя процъфтяваше от зеленина, живот и светлина. Но не онази болезнено пареща, която обгръщаше пустинята. Сълзи започнаха да се стичат по лицето на мъжа. Чудно как след такава дехидратация му бяха останали сълзи. Може би сълзите никога не свършват, за да има човек възможност да си поплаче… от мъка… или от радост. Така и в този случай мъжът не знаеше защо плаче. Беше щастлив, че е стигнал до „обетованата земя”. Нали все пак за това мечтаеше. Но и му се доплакваше от отчаяние при вида на всички нещастници, намерили смъртта си точно тук – на границата на безсмислието със смисъла. Това ли го очакваше? За това ли мина през целия този ад?

            Мъжът се изправи бавно и се запъти към стоманената ограда. Избута с треперещи ръце няколко скелета и втренчи очи към оттатъшната земя. Сълзите му не спираха. Въпреки множеството трупове, красотата и обаянието ú не намаляваха.

            Изневиделица иззад едно дърво се появи жена в бяла премяна. Златните ú коси бяха вплетени и сякаш частици слънце се прокрадваха между тях. Дългата ú ефирна рокля се носеше плавно и беше в синхрон с движенията ú. Тя се усмихна на мъжа и коленичи до него.

            Беше нереално. Да си близо до любовта. Да усетиш от топлината ú; от въодушевлението, което носеше в погледа си. И за миг сълзите изчезнаха. Любовта ги стопли и ги превърна в бледи следи.

-         Какво правиш тук, пътешественико? – попита Любовта. – Ти си наистина смел, щом си стигнал до мен.

-         Цял живот те търсих. Още от раждането си единственото, към което се стремях, беше Ти. На няколко пъти си мислех, че съм те срещнал. Но след това се разочаровах. Ти се оказа толкова трудна за достигане. Знам, че даваш смисъл на целия човешки живот, но погледни около себе си. Виж колко души си погубила…

-         Нима смяташ, че аз съм погубила всички тези хора? Грешиш. Те сами го сториха. Точно тук на финала се сблъскаха с всичките форми на страха и егото си. Срещнаха се очи в очи с тях и не успяха да ги преодолеят. Лесно е да ме пожелаеш, но е трудно да ме постигнеш.

-          Нима същото ще сполети и мен? – попита мъжът с ужас.

-         Напълно възможно е. Почти не познавам човек, който да няма страхове или силно его, което да го отдалечава от мен. Някои се страхуват от срещата с мен. Мислят, че тя ще ги промени. Ще им отнеме свободата. Ще ги впримчи и те никога няма да са отново същите. Други вечно смятат, че не са достойни за мен. Трети недоволстват, че дават твърде много, а не получават това, което заслужават. Всички тези оправдания единствено ги отдалечават от тази земя и колкото и да се опитват да ме убеждават, че ме искат – аз не мога да ги допусна до себе си. Ревността, самосъжалението, гордостта, егоизма… - те всички чакат като хиени около тази стоманена ограда и са готови да погълнат уж жадните за любов човешки души. Всеки си мисли, че когато се влюби, вече ме притежава. Ала Аз, Любовта, не мога да бъда притежавана. Аз идвам, когато бъда заслужена; когато си готов да ме носиш на върха на пръстите си без да ме стискаш; когато усетиш болка или разочарование, да ми го прошепнеш, а не да викаш. Вие, хората сте свикнали да ме поставяте на пиедестал; да пишете и изричате красиви слова по мой адрес; да се къпете в душ от самолюбие, когато си въобразите, че ме имате. Не, вие не може да ме имате – Аз сама ще реша кога и при кога ще дойда; за колко време ще остана… И докато ме гледате с искрени и предани очи – аз ще бъда ваша. Ще ви прегръщам в миговете, в които дори самите вие се мразите. Ще ви прощавам, защото знам, че по природа сте грешници. Ще ви обичам, защото всеки го заслужава. Това е най-доброто, на което съм способна. От вас се изисква единствено да бъдете себе си без да преигравате. Не знам защо именно заради мен влизате в различни роли като точно Аз се възхищавам именно на тези, които не носят маска.

-         Толкова си права. – прекъсна я мъжът. – Правил съм много от тези грешки. И въпреки това не съм спирал да те искам; да вярвам в теб и съществуването ти.

-         Знам. Ти нямаше да стигнеш дотук, ако нямаше вяра в Любовта. Тя те поддържаше жив през цялото време, защото за нея няма начало и край; няма живот и смърт. Има само безвремие, изпълнено с чиста светлина, която топли онази частица в теб, наречена душа. Душата се храни с любов и когато тя отсъства и е изместена от страха и егото, бавно заспива. Малко по малко забравя как е създадена. Всички тези скелети на хора не отвориха съзнанието си за чистата любов. Те бяха изпълнени с предразсъдъци за Мен. Мислеха си, че знаят всичко. Ала кои са те да си го въобразяват?! Самата Аз се уча всеки ден. Всеки ден се уча да си прощавам; да съм търпелива; да се приемам такава, каквато съм. Това се опитвам и да предам на хората, докоснали се до мен. Малцина са тези, които се вслушват в напътствията ми. Защото Аз не се научавам за един ден. Понякога цял живот е нужен. Понякога и той не стига…

-         А мен ще допуснеш ли в твоята земя? Виж, сърцето ми. Сигурен съм, че го чувстваш как бие по-силно отпреди. Само докато се слушах и се изпълних със сили за живот.

-         Не прибързвай с изводите. Знам, че имам умението да въодушевявам хората с присъствието в живота им. Ще те допусна до себе си. Но знай, че във всеки един момент ти можеш да се върнеш от другата страна на оградата. Може да се върнеш, но можеш и да останеш там и да последваш съдбата на всички останали, които виждаш. Прецени добре дали си готов на всичко това.

-         Стигнах дотук. Няма какво да губя. Понеси ме. Искам да вкуся от аромата, който носиш; от топлината, която сгрява сетивата. Не знам дали ще успея да те задържа. Но поне ще опитам. За Любовта винаги си заслужава да се бориш. Та нали казват, че Тя е урокът, който трябва да научим от раждането до смъртта си. И че не е важно дали си живял, ако не си обичал с цялото си същество. Накрая има единствено любов, или няма. Аз искам да те има. Да се науча да се грижа за теб и пеперудените ти крила, които знам… че ако пипна, ще се счупят. Ще избягат… и аз отново ще съм на изходна позиция.

            Любовта се усмихна на мъжа и погали лицето му, което изведнъж засия още по-силно. Тя знаеше, че той сега кипеше от енергия. Беше изпълнен с вяра. Толкова обичаше този момент, в който превръщаше обикновените хора в свръхчовеци; в свръхобичащи. Всеки имаше нужда да се почувства такъв – да забрави за грешките си и да се приеме такъв, какъвто е. И точно тогава – когато си простиш – идва Любовта и те обгръща – като човек без минало и бъдеще, а само с настояще. Но какво настояще само… изпълнено със смисъл за цял един човешки живот!