Щастието е в пътуването, а Любовта е гара само за двама

            И аз реших да се кача на влака-живот. Казваха, че спирал на Гарата на Щастието и, че най-важното – имало повече от една такава по време на пътуването. С повече късмет и аз щях да спра на една от тях и да разбера какво всъщност представлява то.

            Шмугнах се набързо през отворената врата, която беше само една. Не всеки можеше да се вози до такава елитна дестинация. Във влака беше пълно с хора – бяха се наблъскали един в друг – говореха на различни теми, спореха, смееха се, някои се държаха за ръце, други се целуваха. Имаше такива, които бяха дошли с целите си семейства и други, които пътуваха сами. Като мен. Имаше пътници на най-различна възраст, но това не ме учуди – нали, все пак за щастието нямаше възрастово ограничение. Стремяхме се към него по време на целия си живот. Предположих, че ще пътуваме дълго, затова влязох навътре във влака и си потърсих място да седна. Имаше едно-единствено такова до един белобрад старец, който дремеше, подпрял се на бастуна си. Седнах до него и го поздравих – той се стресна и се събуди – усмихна ми се и се зарадва, че ще има събеседник.

-  Отдавна никой не се беше престрашавал да седне до мен. – каза ми старецът.

-   Но защо така? Изглеждате ми безобиден човечец… - учудих се аз.

-   Аз съм вестител на мъдростта и този, който седне до мен, е длъжен да се сблъска с истината такава, каквато е.

-   Но защо хората не искат да знаят истината? Аз предпочитам да съм наясно с нея, колкото и болезнена да е тя.

-   Да, но повечето от пътниците, които се стремят към щастието, не мислят като теб. Те предпочитат да бъдат заблуждавани и мамени единствено с цел да се доберат до щастието на всяка цена. Защо според теб вратата на този влак е само една и е толкова тясна?

-  Защото щастието е нещо, към което всички се стремим. Има много желаещи, а предполагам, че местата на Гара-Щастие са ограничени.

-  Нищо подобно. Този влак е човешко творение. Неговите изобретатели са направили само една врата, за да може той винаги да изглежда препълнен. И това е така. Има множество Гари на Щастието, на които той спира за съвсем кратко. Вратата се отваря и само един човек може да излезе. Така е програмирана. Останалите не успяват, колкото и да се блъскат, и продължават да чакат следващата спирка. А междувременно влакът спира и на други гари – тези на отчаянието, на гордостта… Някои пътници така и не стигат до желаната дестинация, защото се изморяват да чакат реда си. Решават да слязат, където им попадне, а през това време други се качват и влакът продължава да се пълни.

            Виждал съм толкова влюбени двойки, които се срещат в този влак, но рано или късно един от двамата решава да спре на Гарата на Щастието и те се разделят. Нима това е истинското щастие, за което са създадени? Те не осъзнават кога се сблъскват с него, защото вечно си мислят, че то е там, някъде в бъдещето. Не се замислят, че може да съществува тук и сега в това измерение и този влак.

-   А какво става, когато някой слезе на гарата на щастието?

-   Не се случва нищо. Това е истината. Човек се радва няколко минути, че е успял да мине през вратата, но след това осъзнава, че щастието не е било в достигнатата дестинация, а в самото пътуване. И че това щастие няма как да е истинско, щом няма с кого да го споделиш и когато си сам и всички, които обичаш, са останали или във влака, или на някоя друга гара, далеч от теб.

            Замислих се. Мъдрият старец имаше право. Щастието беше илюзия, която сами бяхме сътворили, за да оправдаем недоволството си от реалността. Вечно бяхме борещи се, страдащи в името на щастието – то все ни изглеждаше непостижима цел. А всъщност истината беше по-различна, по-обикновена, ала ние не обичахме обикновените, простички неща. Нямаше как щастието да се крие в усмивката или в това, че си жив и дишаш. Твърде лесно ни изглеждаше, предпочитахме по-помпозните неща, за които можехме да се хвалим как сме постигнали след дълъг и усилен труд. Преувеличавахме, хранехме егото си и по този начин продължавахме да се чувстваме велики и повече от всички онези, които привидно не се бяха впускали в подобно пътешествие.

            Нима не лъжехме самите себе си? Да, и го правехме с огромно удоволствие. Предпочитахме да живеем в лъжи, да си затваряме очите за истината, защото тя не се вместваше в нашата тясна човешка рамка. Рамка, която бяхме създали сами и предавали поколения навред. Рамка, която ставаше все по-тясна и се отдалечаваше от това, което Бог желаеше от нас – да живеем просто, да бъдем мъдри и да се радваме на мига, защото имаме единствено него. Не притежаваме бъдещето си, а миналото е безвъзвратно изгубено. Това, което сме ние и нашият живот, се отмерва с броя вдишвания и издишвания, които правим.

            Виждах как хората във влака бяха изнервени до краен предел. Как щяха да посрещнат дългоочакваното щастие, щом бяха толкова отрицателно настроени? Много от пътниците се бунтуваха, опитваха да отварят вратата по време на пътуването, а влакът летеше с бясна скорост – струваше ли си да умреш за това щастие? Други правеха опити да излязат от прозорците, но те бяха малки, а и кондукторът идваше, удряше ги с палка през ръцете и ги караше да се приберат. Какво беше това пътуване? Нямаше нищо общо с моите представи за луксозен влак с приветливи пътници; с възможност да се насладиш на гледката навън и да слезеш на мечтаната гара спокоен и отпочинал.

            Обърнах се към стареца и казах:

-    Аз не искам да съм в този влак. Моето място не е тук. Вече минахме през няколко Гари на Щастието и аз бях твърде далеч от изхода, за да мога да сляза. Имам чувството, че ще пътувам цял живот и пак няма да стигна.

-   Така е. Затова този влак се нарича влака-живот. Веднъж, ако решиш да се качиш на него и мечтаеш да слезеш на Гарата на Щастието, това може и никога да не се случи. Времето ще мине, а ти ще ставаш все по-отчаяна, докато накрая някой не те избута от влака и дори на дългоочакваната Гара, ти няма да си истински щастлива.

-   Ами тогава ще сляза на някоя друга спирка. Независимо коя, някоя случайна и оттам ще продължа пеша. Достатъчно ми беше, че те срещнах тук и че разбрах що за илюзия е това, в което вярват всички пътници на този влак.

            Старецът ми се усмихна и кимна с глава. Все пак беше вестител на мъдростта и се радваше, когато някой сядаше до него, отваряше сърцето, очите и ушите си за истината. Стиснах ръката му, благодарих му и се запътих към вратата. Хората се бяха поуспокоили и ми направиха път. Гледаха ме учудено.

-  Защо искаш да слезеш? – попита ме един млад мъж. – До следващата гара на щастието има още няколко спирки.

-  Аз не искам да спирам там. По-интересно ми е да пътувам. Ще сляза на някоя случайна гара и оттам ще продължа – може би с друг влак, може би пеша.

            Мъжът ми се подсмихна подигравателно. Той не разбираше това, което аз разбрах, благодарение на белобрадия мъдрец. Ала и не ме интересуваше. Моята представа за щастие беше само моя и никой не можеше да ме съди или упреква.

            Влакът забави своя ход и накрая спря. Гарата беше много малка, някак неугледна, а по земята се виждаха много пръски вода, все едно беше валяло. „Какво толкова…”, казах си и слязох.

            На гарата стоеше замислен мъж, който гледаше някъде в пространството пред себе си. Реших да отида при него и седнах на пейката.

-   Знаете ли как се казва тази спирка? – попитах аз с надеждата, че ще разбера къде се намирам.

-   Нямам идея. – каза мъжът. – Случайно реших да сляза тук.

-   Какво съвпадение! Аз също!

            Той продължи:

-   Спирах на няколко гари на щастието. Спирах, търсех го, не го намирах и пак се качвах. От това са белезите ми.

            И той ми показа множеството белези по тялото си – някои от тях бяха почти заздравели, други все още бяха пресни рани, получени от внезапния скок от влака.

-  Всеки път, когато слизах на нова гара, се надявах, че ще е за последно и че няма да ми се налага да се качвам отново на онзи претъпкан влак. Ала последния път, когато пътувах, седнах до един старец, който ми разкри истината.

  -   Аз също пътувах до него.

            Мъжът ме погледна и се усмихна.

-   Е, значи не е необходимо да ти разказвам отново всичко, което научих от него. Сега съм тук. Спрях се и реших да помисля как ще продължа напред и с кого. Има много желаещи да ме придружат в моето пътуване, но всички са като онези пътници във влака – блъскат се в теб и не те оставят да дишаш, да бъдеш себе си и да избереш своето щастие. Всеки се опитва да ми диктува как да живея, какво да обичам, къде да ходя. А аз имам нужда от свободата сам да избирам без да се страхувам, че ще нараня някого с избора си.

-   Ти не си длъжен да даваш обяснения за своя избор. Ако някой не е съгласен, проблемът си е негов, не твой.

-   И аз така си мисля, но на хората не им е достатъчно тяхното щастие и обичат да се месят в чуждото. Или може би, поради неспособността си да се чувстват щастливи, изпитват нужда да контролират нечий друг живот.

            Харесаха ми всички тези разсъждения. Говорихме много и бях щастлива, че така и не засегнахме двете любими мъжки теми – тези за спорта и политиката. Наистина ми олекна, че не трябва да се преструвам на компетентна и заинтересована от неща, които не ме вълнуват.

-  А какви са тези капки вода на тази гара и защо блестят така?

            Мъжът ме погледна и тогава забелязах следите от сълзи по лицето му, които по-рано не бях видяла.

-  Нима това са твоите сълзи?

-  Моите също, но не само. Много хора са се спирали на тази гара. И то все сами. Страдали са от това и са се чувствали изгубени. Аз също се чувствах така преди да осъзная, че сълзите няма да ми помогнат по моя път към щастието. Всеки, който се е спирал тук, си е задавал същите въпроси като нас и накрая е решавал да продължи. Аз и ти също ще продължим. За първи път виждам някого на тази гара, а стоя тук от доста време. Учуден съм как си се решила да спреш точно тук.

-  Случайно реших. И все пак решението беше мое и мисля, че това е по-важното. Отказах да следвам пътя на всички останали и да открия моето щастие по свой собствен начин. Искаш ли да тръгнем заедно?

-  Разбира се. Приятно ми е да разговаряме. Може по някое време да се разделим, но след време пак ще се срещнем. Отново случайно. Вярвам в щастливата случайност. Тя носи толкова непредвидено щастие, истинско щастие, стига да не се страхуваш да го приемеш.

            И ние станахме от пейката и продължихме. В края на гарата обаче видяхме съборена табела. Коленичихме до нея и я обърнахме. На нея пишеше:

„Гара Любов“

Гара САМО за двама

            Погледнахме се с усмивка и вече знаехме със сигурност, че срещата ни не беше случайна. Продължихме заедно. На моменти се разделяхме. Губехме се взаимно. Търсихме се. Откривахме се. Но важното беше, че никога вече не се качихме на влака, защото животът извън железопътните релси беше много по-вълнуващ.