ДИАГНОЗА: ЛИПСА НА ЛЮБОВ

Тази нощ той не дойде в съня й, нито в следващата, нито в по-следващата нощ. Изчезна така странно от сънищата й, както нахлу в тях преди няколко години. Почувства се най-самотният човек на света. Беше израснала в свят на жени, а мъжете се мяркаха, като призраци, без да оставят спомен и следа в детските й години. Когато започна работа в едно помощно училище, отново беше заобиколена само от жени и деца, разбира се, а единственият мъж беше старият портиер на входа, който отдавна бе забравил какво е да си мъж. Дните минаваха спокойно, ритмично, като тиктакане на часовник, без някакви особени сътресения и така се изтърколиха няколко години на самота и безнадеждност. Но една нощ, след десетки нощи на безсъние и лунни разходки, тя внезапно заспа на пейката в парка на пансиона. Стиснала здраво чантата под мишница, кръстосала крака, като на изповед в църквата и навела глава в размисъл, се унесла така дълбоко в тъжните си мисли, че когато усетила една ръка на рамото си, подскочила с писък и изтървала чантата. Навела се да я вдигне и чула приятен мъжки глас:

- Извинете, уплаших ли ви?

- А, не, не. – изопнала рамене и го погледнала така строго, че и най-палавият ученик в класа й сам би отишъл да стои в ъгъла наказан. – В пансиона е позволен достъп само на родителите на учениците. А вас изобщо не ви познавам!

Пред нея стоял приятен, миловиден мъж, около четиридесет годишен, в строг, тъмносив костюм и вратовръзка, с дързък поглед на хлапак. Точно този поглед най-много я възмутил и засегнал дълбоко душата й на стара мома. Изправила се и тръгнала да се прибира в пансиона, без думичка да му каже повече, като на няколко крачки от вратата той я настигнал и се покашлял смутено:

- Синът ми е с аутизъм. Минахме през толкова много училища, но никъде не искат да го приемат. Казват, че е тежък случай, който не подлежи на социализация.

Вяра се обърнала вече с друго изражение на лицето към непознатия и му се усмихнала окуражаващо:

- Защо не казахте веднага за какво сте дошли? При нас с децата в по-тежко състояние се работи индивидуално. Имаме достатъчно учители и за самостоятелна работа.

Непознатият мъж се приближил до нея и подал ръка да се запознаят:

- Казвам се Андрей, но… - прекъснал я още преди тя да се представи. – Но вашето име го знам. От много дни стоим със сина ми до оградата на училището и ви наблюдаваме. Много сте търпелива и спокойна с децата, когато ги извеждате на разходка в парка.

След такъв бърз и неочакван обрат на разговора Вяра го поканила в канцеларията на чаша чай и да обсъдят нещата по приемането на сина му и оформянето на документите. Показал й дори снимка на момчето, което имало същите дръзки очи на баща си, но със застиналото изражение на дете, което живее в друг свят.

Така Ана започнала едно странно приятелство с Андрей по време на индивидуалните занимания с детето, на които бащата държал да присъства. Смущавала се от дръзкия му поглед, когато я оглеждал отгоре до долу с присвити очи, докато тя се опитвала да преодолее невидимата бариера на аутизма. Нямала голям успех обаче. Детето стояло на столчето пред нея и се клатело непрекъснато напред-назад.

Показвала му картинки, кубчета, затопляла пластилин в ръцете си на меко топче и му го подавала с надеждата да протегне ръка към него, поставяла пред него флумастери и бял лист, които оставали непипнати, нежно го милвала по главата с бавни движения, да не го стресне и му се усмихвала с онази майчинска усмивка, която другите деца много обичали. Детето продължавало да се клати на столчето напред-назад и след като изминел един час по индивидуалната програма, ставало от мястото си като автомат и отивало при баща си. Тръгвали си, хванати за ръка, баща и син, а на вратата Андрей се обръщал и въпреки дръзкия поглед в очите си, любезно се сбогувал с нея и тихо притварял вратата. Ана се отчаяла и поглеждала смутено бащата след края на всеки час на неуспех, а той я оглеждал още един път дръзко от горе до долу и си тръгвал любезно усмихнат със сина си.

Но един ден се случило нещо неочаквано. След поредният неуспешен опит да го измъкне от неговия свят, в който се бил скрил, а на Ана очите се напълнили със сълзи, Андрей се приближил до нея, подал й красива зелена рокля на цветчета и я помолил да я облече с думите: „На майка му беше“. Като хипнотизирана Ана отишла до тоалетните помещения и навлякла роклята, като останала изумена, че й била точно по мярка. Лъхнал я нежен аромат на парфюм и се почувствала много тъжна. Никой не й бил подарявал рокля, още по-малко парфюм и никой, никога не бил я гледал с такива очи на възхищение и страст, както когато се върнала в кабинета и срещнала погледа на Андрей. Седнала на столчето дълбоко развълнувана и погледнала към момчето. А то все така стояло безизразно срещу нея и се клатело напред-назад, напред-назад, но в един момент ноздрите му се разширили и то поело дълбоко въздух, издишало го бавно и пак вдишало, в ритъм с поклащането си напред-назад и после спряло да се клати. Гледало я все така, като кукла, без разум, без никаква емоция по лицето си, но се изправило, приближило се до нея и неочаквано се покатерило на скута й. А после въздъхнало още един път и заспало дълбоко.
Уроците продължили по този нов и странен начин за нея, като Андрей донесъл и парфюма на покойната си жена и настоял тя да си слага от него, а след това я помолил да разпусне косите си от строгия учителски кок и внимателно ги събрал в ръцете си и ги преметнал през едното й рамо отпред. Синът му все така стоял в скута на Ана, като вече посягал към играчките, рисувал с флумастерите и редял кубчета заедно с нея. Когато свършвал учебният час, лицето му ставало безизразно, слизал, като автомат от коленете й, хващал се за ръката на баща си и тръгвал отново със застиналия поглед на дете, което живее в друг свят.

А Андрей бил безкрайно щастлив. Гледал ги с дивашка радост, усмихвал се, като човек неочаквано възкръснал и все повече се приближавал до Ана. Накрая вече стоял точно зад гърба й по време на урока и веднъж дори я прегърнал и заровил лице в косите й. Ана не посмяла да го отблъсне, защото момчето отново било заспало в скута й, но си помислила, че това е най-хубавото нещо, което й се е случва през целият й живот на стара мома и учителка.

След една година на индивидуални занимания и уроци момчето оздравяло напълно и дори се научило да чете и пише. Четяло с удоволствие приказки, а Ана и Андрей през това време танцували прегърнати и се целували, като предвидливо спускали завесите на прозореца в кабинета. Имало дни, в които Андрей идвал с колата, качвал ги двамата и правели дълги и весели разходки край морето. После отивали в дома му, слагали момчето да спи и се усамотявали в спалнята, където Ана, забравила всякаква свенливост, прегръщала Андрей така, както само една жена може да прегръща мъж след много дълги години на самота и целомъдрие.

Но един ден Андрей и момчето не дошли. Не дошли и на следващия ден, нито на по-следващия ден. Изчезнали от живота й така странно, както били нахлули в него преди една година. Почувствала се най-самотния човек на света и започнала наново среднощните разходки в парка с надеждата Андрей да се завърне. А през деня такава болка разкъсвала сърцето й, че цялата се вцепенявала, замръзвала на стола в кабинета и също, като учениците си, започвала да се клати напред-назад, напред-назад, напред-назад, но болката не минавала и имала усещането, че умира.

Тогава в пансиона записали нов ученик, когото още не била виждала, защото не присъствал на общите занимания. Записали го на индивидуална програма и чак след една седмица го довели при нея, за да се запознаят. Ана седяла на столчето пред масичката с кубчета, играчки, флумастери, пластмасови фигурки и тъжно гледала надолу. Вратата се отворила и в кабинета влязло едно момче, водено за ръка от възпитателя. Настанил го на столчето пред нея и тихо излязъл. Момчето се заклатило напред-назад, напред-назад, но в един момент ноздрите му се разширили, като че ли подушило позната, любима миризма и то поело дълбоко въздух, издишало го бавно и пак вдишало, в ритъм с поклащането си напред-назад, а после спряло да се клати. Гледало я, като кукла, без разум, без никаква емоция по лицето си, но изведнъж се изправило, приближило се до нея и неочаквано се покатерило на скута й. А после въздъхнало още един път и заспало дълбоко.