„С” като Сватба и „С” като Смърт

 /по истинска история/

 

            Яна бързаше по тясната калдаръмена уличка в стария Антиб, за да не изпусне началото на сутрешната практика по кундалини йога. С периферното си зрение улавяше красотата на някоя от каменни фасади на къщите с дървени кепенци на прозорците. Повечето от тях бяха боядисани в лазурено синьо, а на места боята беше олющена от времето и морския бриз. Големите теракотени кашпи с цъфнали в розово зукуми се изпречваха на пътя й, сякаш за да я поспрат за миг, но тя бързаше, потънала в мислите си.

 

            Успя да стигне навреме, поздрави групата младежи  в залата и легна на постелката, за да си поеме дъх преди практиката. Затвори очи и се заслуша. Първо чу ударите на сърцето си, а после, през отворените прозорци, долови и шумът на прибоя и писъкът на чайките. Лятото беше в разгара си.

 

            Да, може да се каже, че извади голям късмет като в последния момент се освободи място за този семинар във Франция и тя успя да се запише за него. И ето, сега беше тук на Лазурния бряг, сред добронамерени хора, които се опитваха чрез хилядолетната традиция на кундалини йога с нейните дихателни практики, мантри и медитации, да й помогнат да се освободи от емоционалните блокажи и да намери отговори на въпросите, които от години тревожеха съзнанието й.

 

            Замисли се как ли се чувства сега Петър. Сигурно вече е заминал за Китай, както планираше. Сигурно вече е започнал е да се запознава с колегите си от университета и да работи по докторантурата си за компютърно моделиране. Какво ли е направил с годежния пръстен, който тя му върна преди месец? Още виждаше мъката и отчаянието, които го обзеха, когато я чу да казва, че сватба няма да има. „Защо?” питаха очите му. Но тя отбягваше както погледа му, така и отговора на въпроса, защото сама не разбираше вцепеняващия ужас, който я обземаше само при мисълта за сватба. Толкова много го обичаше. Знаеше, че той е правилния. Този, когото цял живот беше търсила, този, за когото копнееше и сега. Не беше като в предишните й две връзки, в които мъжете също й предлагаха брак, но тя отказваше, защото не беше сигурна, че ги обича достатъчно.

Тогава – добре, имаше разумна причина за отказ. Но сега защо пак бягаше от сватбата? Защо толкова безумно се отказваше от щастието си? Дали не полудяваше? Един вътрешен, почти недоловим гласец постоянно й нашепваше: ”Бягай, спасявай се! Сватбата означава смърт!”

 

            В залата влезе инструкторът Раму и след като изпяха три пъти „Онг намо, гуру дев намо”-  встъпителната мантра за благословия от Създателя и за свързване с вътрешния ни учител, той обяви, че темата на днешната практика е осъзнаването на връзката ни с предците и по-конкретно с майчиното начало. След поредицата от дихателни упражнения и физически пози, дойде ред на дълбоката релаксация.

            Яна и останалите легнаха неподвижно на постелките, а Раму засвири с тибетските купи. Яна се заслуша в мелодията. Звуците бяха леки и приятни, не случайно казваха, че купите са лечебни. Вибрациите докосваха душата й с нежността на пеперудени крилца. Полека-лека съзнанието й се откъсна от реалността и тя усети как дълбоко потъва в спокойствие и блаженство, като безгрижно бебе, залюляно в майчината прегръдка.

 

            Тогава се появи и видението -  ярко, живо, почти реално.

            Видя майка си, млада и красива в апартамента, в който и досега живееха с баща й. Едновременно с това усети мислите и емоциите й, сякаш беше част от нея. Майка й излезе на терасата, привлечена от традиционната сватбарска музика, която звучеше пред блока. Излезе, за да се порадва отвисоко на сватбата - да погледа кръшните хора, които сватбарите виеха около музикантите, да види коя е булката и хубава ли е роклята й. Но в момента, в който погледна надолу, вместо кръшното хоро, което очакваше, видя окървавен труп на мъж, когото сватбарите покриваха с чаршаф. След малко дойде линейка и откара трупа на някъде. Усети страх и ужас. После започна сватбата. Погледа малко, за да се поразсее, но не успя. Махна се от терасата, но страхът остана в нея.

 

            Тихият глас на Раму, който ги призоваваше да раздвижат пръстите на ръцете и краката си, я завърна в реалността.

 

            След края на йога практиката, Яна грабна телефона и звънна на майка си. Разказа й за яркото си видение. Какво беше очудването й, когато майка й каза, че това е реална случка от живота й. Била бременна с Яна във втория месец, когато чула сватбарска музика пред блока. Минути преди това, обаче, някакъв комшия се бил хвърлил от балкона на блока и загинал, а сватбарите били първите, които го видели и завили трупа му, докато пристигне линейката. И тя видяла точно този миг. Даже не предполагала, че тези, почти успоредни събития толкова силно са я впечатлили и контраста – самоубийството /Смъртта/ и Сватбата се е врязало в съзнанието й. Явно се е предало като вибрация и на плода, и така Яна подсъзнателно е възприела този ирационален страх още в утробата й. Дълги години несъзнателно е бягала от сватбата, защото съзнанието й автоматично се включвало на режим: „Сватбата означава смърт.” И тя  „спасявала живота си”, отказвайки да се омъжи.

 

            Яна хукна към морския бряг. Загледа се в разбушувалото се море и в яхтите, които като детски играчки се полюшваха във водата – аха да се обърнат. Вятърът рошеше косите й. Сълзите й се смесваха с пръските морска вода, които вятърът изстрелваше в лицето й.  Яна вдишваше с пълни гърди соления въздух и плачеше. Плачеше и се смееше едновременно. Радваше се на слънцето, на морето, на вятъра. Както никога досега. Значи не беше започнала да полудява. За този страх от сватба си имало причина. Този страх даже не беше нейн, а на майка й, но усетен и от нея, докато е била в утробата й. И сега, когато беше получила рационално обяснение, той беше изчезнал, стопил се беше като топка сладолед в горещо кафе. Яна вкусваше свободата като затворник, който за първи път излиза навън след дълги години зад решетките. Беше свободна да обича и да живее както й харесва. Без оковите на страха.

 

 

***

            Когато видя, че двегодишното момиченце вече спи сладко, прегърнало плюшеното мече, Яна спря да тананика приспивната мелодийка. Загледа се в красивото личице на дъщеричката си, погали меката й косица, целуна главичката й и на пръсти излезе от детската стая.

            Влезе в спалнята и се гушна до Петър, който я обгърна с топлината си.