Роди се в съня ми

Сънувах я. Носеше ефирна копринена рокля с дълги ръкави с цвят на окъсняла есен. В косите си беше вплела маргаритки. Усещах непознат досега аромат. Очите и - морско- синьо, а скулите на лицето ѝ подчертани с лек руж. Върху устните ѝ червилото сякаш приканваше за целувка...

Телефонът ми прекъсна спомените от съня.
-Довечера ще се събираме в клуба. Ще дойдеш ли?- попита ме Светлозар.
Нямах намерение да излизам, но стените на ателието ме задушаваха.
-В колко часа?- попитах го, за да открия в себе си повод да отида.
-Към полунощ ще сме се събрали всички. И този път, моля те,ела...
Затворих телефона и пуснах Дебюси.
Рисувах листопади. Вече се носех из есенната тъга с привкус на сбогуване с лятото. Всъщност, никой сезон не беше завладял мислите ми. Във всичките имаше една монотонност от влюбени модели до: ,,Ти не ставаш за никаква връзка!''. Нямаше любов, дори страст в очите им. Сякаш обладани от мисълта да си поредното им завоевание.
Сресах дългата си коса и я прибрах под каскета. Знам, не бях роден за това време, но се учех да живея в него. Разгледах ризите в гардероба и си избрах онази, в която имаше всички цветове. Ако трябваше да се спирам само върху един, то това беше светло кафяв. Точно като панталона и сакото ми. Огледах се и потърсих любимия ми шал. Всичко вече беше идеално, поне отвън... Няколко питиета щяха да ми помогнат да открия нов модел и компания за през нощта.
Музиката беше силна и нямаше как да се проведе нормален разговор. Светлозар четеше настроенията ми без да се налага да говоря. Бутилка шампанско стоеше на масата.
-Здравей, приятелю! Радвам се, че дойде. Имам страхотна новина.
-Намерил си по-добра работа, спечелил си шестица от тотото, или си обрал банка?- крещях в ухото му, за да ме чуе.
-Не позна! Ще ми ставаш кум.
Повдигнах вежди. Не бяхме се виждали само седмица, но не видях в живота му да присъства жена,достойна да му стане съпруга.
-Шегуваш ли се?
-Съвсем не. Тя е тук. Погледни...
Той посочи към стълбите. Не смеех да погледна към лицето, когато видях роклята, с която беше облечена... цвят на окъсняла есен. Вървеше бавно към нас.Онемях, когато срещнах морско - синьото в очите ѝ...
Излязох на улицата и пуснах шала си на земята. Разкопчах копчетата на ризата и поех дълбоко въздух. В този момент ме заслепиха фаровете на идваща кола.
----
-Вземи ключовете от ателието.-каза нотариусът.- Всичко, което има в него е твое.
-Ние бяхме само приятели...- мислех си. Колко кратък е животът! Защо трябваше точно с него да се случи? Обичах го повече от брат.
Вървях към ателието и не можех да забравя погледа му... Отворих вратата и влязох. Всичко беше по някакъв вманиачен начин подредено и чисто. Загледах се през прозореца навън. Бял плат покриваше последното му пано. Сякаш вятъра се заигра с плата и той се свлече на пода.
Картината се казваше: ,,Роди се в съня ми''. Очите на Нина ме гледаха, сякаш стоеше пред мен. Но в тях имаше нещо, което до сега не бях виждал - Любов.