Пъзел

Цялата съм пъзел – нареди ме

парченцата ме режат и боли ме
от всички падания от високото
и всяко гмуркане в дълбокото…
Дъхът не стига и се задушавам
от собствените си ограничения
извършените към сърцето престъпления.
Стени градя и се заключвам
ключа го хвърлям и не случвам
точния момент вратата да отворя
и да си позволя да бъда твоя.
Инстинкта ми нашепва, че е време
душата ми, душата ти да вземе,
но мълчат проклетите ми устни
ръката ми трепери и не пуска
цигарата догаря мълчаливо
и свива се сърцето ми страхливо.
Понякога опитвам да те заговоря
по често чакам да поемеш роля
прехвърлям мойто задължение
да си съставиш ти за мене мнение.
Пред теб защо не мога аз да се разкрия?
Въпреки блестящата в очите ти магия.
Откъде да намеря този кураж
да уволня назначения на устата ми страж?
Вярвам ли, че за мен си ти човека?
И чакала съм теб от памтивека?
Иска ми се да го вярвам сляпо,
но пак съмнението ще ми излезе скъпо.
Споделеността ще стане ли лепило?
За пъзела – момичето унило?
Угасва ми усмивката и става сиво
мъгливо и дъждовно и необичливо
стоп кадър – ти се появяваш
и с усмивката си ме пленяваш
връщат се рязко цветовете –
предстои ли да се хванем за ръцете?