Нероден живот

Споменът ме върна към една отдавнашна история, която съм запомнила с най-големи подробности. 

Имах изпит в университета и се шляех безцелно по улиците на Велико Търново. Бях отседнала в хотел „Стадион“. Не ми се прибираше. Времето беше прекрасно – пролетно, явявах се на предварителна сесия. Дори и по време на разходката в съзнанието ми преминаваше наученото по отделните въпроси от конспекта. 

Пролетните слънчеви лъчи носеха живот и красота, рисуваха усмивки върху лицата на хората и сякаш им шепнеха, че животът е по-хубав след дългата зима. Пролетта като мила и добра фея ме гледаше с красивите си очи. Но всяко нещо си има край и граници. Трябваше да се прибера в хотелската стая и да хвърля още един поглед на наученото.

 

Вечерях в „Славяни“. Единият от сервитьорите ми беше познат и доста се постара в обслужването. И имаше защо – бях помагала на дъщеря му по български език и литература.
Макар и неохотно се отправих към „Стадион“. В хотела от администраторката разбрах, че в стаята вече има втори човек. Е, не можех да си позволя самостоятелна стая.
Поздравих и седнах на свободното легло. Видях красиво момиче с тъжно и измъчено лице.
–Явявам се на изпит, да не би и Вие? – подхвърлих неангажиращо.
–Не, аз по работа – отговори окончливо момичето и се обърна към стената.
Е, поне опитах да я заговоря! Извадих учебника и записките си и потънах в интересния свят на славянските литератури. Такъв беше изпитът ми. Но не можех да се съсредоточа, на всеки три-четири минути момичето въздишаше и се въртеше ту на ляво, ту на дясно. Нещо не беше наред. Така мина около час. Не можах да издържа:
–Мога ли да помогна с нещо?
–Никой не може да ми помогне – съвсем тихо отговори и заплака.
По-добре да не бях питала. Изчаках малко и добавих:
–И все пак, ако споделите, поне малко ще Ви олекне. Винаги има изход, всичко е поправимо, освен смъртта.
Момичето ме загледа втренчено, вероятно оцени желанието ми да разведря обстановката.
–Така е – бавно каза тя, - но при мене нещата са на живот и смърт.
Леле! С моя „късмет“ в какво се забърквам.
–Може би преувеличавате, защото е вечер. През нощта всичко ни се струва по-лошо, отколкото е.
–Не знам, колкото и да премислям нещата, не намирам друг изход.
–И какъв е той?
–Да махна детето.
–О, не!- това беше спонтанната ми реакция, защо да изпускате малкото създание?
–Ще ме убият вкъщи!
–А баща му, какво е неговото отношение?
–Не поема никаква отговорност… Не се запознахме. Казвам се Силвия. Уча икономика, втори курс в Свищов. Дойдох в Търново, за да не се разбере за аборта.
Така си беше, клюките много бързо се разнасят, по-далече си е по-безопасно.
–А какво работи баща му?
–Доцент е в института.
Загледах я учудено.
–Доцентите са гадни! – заявих съвсем искрено. На предходния изпит при нас един доцент беше изпокъсал половината група и макар че си бях взела изпита, все още имах неприятното усещане от напреженито при явяването. Останала съм с впечатлението, че на изпити най-много изпитват доцентите. При професорите и асистентите е по-спокойно.
–Въобще не съжалявай, сигурно е възрастен?
Лицето ѝ се поразведри:
–Не, млад е.
–Още по-лошо, щом не Ви е оценил, а Вие сте толкова красива.
Тогава чух разказа ѝ, който ме потресе. От месеци били неразделни. Бурна любов. Страшно много го обичала. Той също, докато не разбрал, че е бременна. Дори не си ходела до Силистра, където живееха родителите и сестра ѝ. Обяснявала им, че има много да учи. И всичко това, за да бъде с него.
–И как реагира, когато научи?
–Заяви ми, че не може да е сигурен дали детето е негово. Предложи ми пари, за да направя аборт и повече не искаше да го занимавам с това.
Силвия заплака отново. След кратка пауза продължи:
–Помоли и една от асистентките, която ни беше обща приятелка и имаше роднина, лекар в Търново, да уреди аборта. Аз отказах парите, но от помощта на асистентката се възползвах.
Бях потресена. Единственото нещо, което можах да кажа беше:
–Махни го от живота си този психопат!
–Много е трудно, още го обичам.
Да, любовта – порой от чувства, човек не винаги може да прецени и да вземе правилното решение. А на доцента - „зор му е“, няма той да прави аборта.Неусетно сме заспали, без да загасим осветлението, аз с учебника в ръка, а тя прегръщайки една възглавница.
Видях я пак на другия ден по обяд, бях си взела изпита, а тя беше прекъснала бременността. Макар и с измъчен вид, вече не беше така отчаяна, имаше желание за живот, което снощи отсъстваше. Сърдечно ми благодари за отношението. Прибираше се в Свищов. А аз дълго време сънувах очите на един нероден живот.