ЗНАЧЕНИЯ

Лилия се загърна с шала, който носеше в чантата си, понеже в залата беше много по-хладно, отколкото навън. Беше напълно бял и покриваше тялото ѝ от раменете до началото на дългите ѝ като на шия на лебед крака. Сякаш парче сняг я беше прегърнало, но я топлеше.

Тя не идваше за първи път в галерията, но сега имаше временна изложба на съвременно изкуство. Беше изчакала да минат първите дни, за да няма много хора и да остане насаме с картините. За нея те винаги са били две противоположни, но и някак допълващи се неща – тишина и разговор. Притихнали, успокояваха препускащите напосоки в ума ѝ мисли, но и разказваха за страдание, планини, любов, кръв, прозорци и плът.

 

Беше събота следобед в началото на юни и в залата имаше само двама души. Една възрастна жена с дълга сребриста коса изглежда искаше да се слее с картините и почти докосваше с нос платното. А един висок мъж на средна възраст се разхождаше с ръце, скръстени зад гърба, и се усмихваше топло на картините, сякаш бяха стари познати, които току-що му бяха припомнили нещо от детството.

Лилия застана пред една голяма квадратна картина, която стигаше почти до пода на залата. На платното се преплитаха различни цветове, които като че ли щяха да се излеят от рамката и да потекат към краката ѝ. Във всеки сантиметър от нея имаше някакво действие. Погледът ѝ се спря върху две жени, които много си приличаха. Бяха с къси светли коси и се целуваха със затворени очи. До тях беше нарисуван възрастен мургав мъж, който държеше камшик и биеше бял кон, теглещ каруца. Гледаха се свирепо, а от устата и на двама им излизаше слюнка. 

Лилия премигна няколко пъти и чу глас зад себе си, който сякаш я издърпа от платното точно преди да потъне в него.

 

- Внушително, нали?

 

Мъжът, който беше видяла по-рано, се беше облегнал на една колона малко встрани и не гледаше картината, а нея.

 

- Да, има толкова цветове и действие, но е… объркваща. Твърде много и различни неща се случват едновременно. Не я разбирам напълно.

- Може би това е идеята – да забравиш всичко, да те погълне изцяло и да разбереш.

 

Лилия се усмихна. Мъжът се засмя тихо, сякаш по-скоро на себе си или на нещо, което не беше част от разговора и не присъстваше в залата. Очите му бяха тъмни и дълбоки. Беше облечен с тъмносиньо сако и дълъг панталон и вероятно му беше горещо навън. 

 

Тя прочете на глас името на художника на табелката вляво. 

 

- Константин Кръстев. Не ми говори нищо. Вие чували ли сте за него?

- Да, случвало се е – мъжът отметна един кестеняв кичур от очите си и го върна при останалите къдрици. – Искате ли да се опитаме да познаем какво се случва в някои от сцените?

 

Лилия се поколеба и щеше да откаже, но в последния момент отрицанието се превърна в „ннда, разбира се“. Мъжът се усмихна. 

 

- Чудесно. Какво мислите за голямото червено кълбо прежда в горния ляв ъгъл?

- Прежда ли? По-скоро ми прилича на някаква планета. Може би художникът е искал да нарисува Марс.

- Интересно. Тогава защо има момиче, което се люлее на една нишка, която се спуска от Вашия Марс?

 

Лилия се повдигна на пръсти. Присви очи и около тях заиграха малки бръчици.

 

- О, да, наистина. Толкова е малка, едва се забелязва. Признавам, че имате набито око, но това може и да не е нишка, а опашка на комета. И моята планета всъщност да не е точно планета.

- Напълно е възможно, да. Ами къщата, от която излизат много хора?

 

Той се приближи малко и посочи една зелена къща във възрожденски стил в средата на картината.

 

- Но те не просто излизат, ами бягат от къщата. Сигурно има пожар и се опитват да се спасят. 

- Малко сте черногледа. Може би просто бързат за сватба. Жената най-отпред е облечена с бяла рокля и сякаш държи цветя, а мъжът зад нея не е ли с черен костюм? Не ми изглеждат уплашени.

- Тогава защо има една възрастна жена, която вика за помощ от прозореца?

- Вероятно ги изпраща, защото ходи трудно и не може да присъства. 

- Изглежда разтревожена.

- По-скоро е тъжна. 

 

Лилия се обърна към мъжа. Гледаха се няколко дълги секунди и очите им си говореха, без самите те да разберат за какво. Той стана сериозен за момент, пое си въздух, като че ли искаше да каже нещо важно, но в последния момент се разубеди и поклати леко глава:

 

- Имате богато въображение.

- Вие също.

 

Тя усети как бузите ѝ пламват и побърза да погледне отново към картината. Той забеляза, но продължи:

 

- Какво мислите за жените, които се целуват?

- Те бяха първото нещо, което видях. Приличат на близначки, но и на влюбени.

- Погледнете какво огражда сцената – като рамка на огледало е. Има и леки отблясъци по бузата на едната жена.

- И сте наблюдателен. Ако това наистина е отражение, сигурно означава любовта към себе си.

- Може и така да е, да. А конят и мъжът?

- Циганин, който бие горкото си животно. Но по-скоро…

- Битката между доброто и злото. Бяло и черно.

- Възможно е.

- Това е само предположение. Картината се нарича „Значения“.

- Наистина. Отива ѝ.

- Жената, която продава ягоди на децата на улицата?

- Не са ягоди, а ябълки. Вижте колко са големи, а и имат дръжки.

- Така е, но пише „ягоди“. Виждате ли табелката под щайгата?

- Да, отново сте прав. Какво ли значи това? 

- Може да означава много неща.

- Сега ще кажете и че мъжът и жената, които се държат за ръце под дървото, всъщност не се обичат.

- О, не, не. Те наистина се обичат. Вероятно художникът ги е оставил като единственото нещо, което има само едно значение. Може би това му липсва.  

 

Тя обърна гръб на платното и той се приближи с няколко сантиметра. Очите му бяха топли. Като обещание за лято. Сякаш за да не събуди картините, попита тихо:

 

- Искате ли да се разходим навън?

- Да.

- Как се казвате? 

- Лилия. А Вие?

- Константин.