ШАНС

Иска ми се да намеря сила

сбогом да ти кажа, край, до тук,

в мислите си спомени съм скрила,

болката съм свила на юмрук.

 

Устните оставила съм неми,

сухите очи – без светлина,

бъдеще съм хвърлила в дилема,

взор съм спряла в пълната луна.

 

Сам-сама молитва съм стъкмила,

не от думи, от неясен стон,

станала съм дива самовила –

в бяла риза и с душа без дом.

 

Бродница-сиротница без ласка,

падала и ставала в калта,

мушнала тъгата си под маска,

теб обаче нося по плътта.

 

Твоето докосване усещам,

в нощите самотни чувствам хлад,

иска ми се първата ни среща

времето да върне в дар назад.

 

Бих си позволила да съм слаба,

бих свалила дрехи, страх и грим,

само да отчупим пак от хляба,

скромно всеки залък да делим.

 

Прошка да си вземем и поука,

чистата любов да пазим в нас,

да открием в бъдното пролука.

Сбогом ли? По-скоро втори шанс.