Черният Лебед

Продължителната и мразовита зима най-сетне свърши. Слънцето се показа засмяно на хоризонта и още с първите си лъчи разтопи малкото останал сняг по короните на дърветата. Постепенно езерцето започна да се пълни с прекрасни бели лебеди, които се връщаха от престоя си на юг. Близо до старата върба, надвесила се до самия край на езерото, стояха два черни лебеда. Те не бяха отлетели с другите на юг, защото очакваха излюпването на своето яйце, забавило се много повече от предвиденото. Но ето, че най-сетне моментът беше настъпил. Черупката на яйцето започна леко да се пропуква и отвътре показа своята човчица малкото черно лебедче. 

В същия момент обаче идилията бе нарушена от гърмежа на пушка. Белите лебеди се подплашиха и излетяха, ала черните не успяха да ги последват и паднаха простреляни на студената земя.
След като човекът си тръгна белите лебеди се върнаха и завариха самотното черно лебедче. Започнаха да се грижат за него, като че да беше тяхно, но малките бели лебедчета страняха от него, не можеха да го приемат за един от тях. Така растеше то – едновременно приемано и отблъсквано от останалите.
Беше лятото на следващата година.Черният лебед се отличаваше вече значително от останалите лебеди и минувачите се възхищаваха повече на него, отколкото на тях. Това предизвика завистта на белите лебеди към Черния лебед и затова те започнаха да го отблъскват още повече. Един ден, както плаваше по езерото, отделен от всички, към него се приближи новопристигналият бял лебед.
-Здравей! – усмихна му се дружелюбно – Аз съм Айа, ти как се казваш? – попита и впери в него своите доверчиви очи, ала след като видя, че лебедът не й отговаря, а продължава срамежливо да гледа надолу към водата, продължи – Защо си чак тук, а не при другите?
-Те не ме искат. Няма смисъл да съм при тях – измърмори едва чуто.
-Защо те отблъскват? Какво зло си им причинил?
- Никому зло не съм сторил и въпреки това… не знам – тръсна глава – Може би просто мястото ми не е тук, не е никъде…
-Всеки има някъде някое свое място и понякога това място е точно там, където най-малко очакваме – смигна му - Понякога доброволно избираме самотата, заради студенината на света около нас. Мислим си, че като се отделим от този свят ни е по-добре, но единствено се озлобяваме - поставяме си сами преградите на страха – наведе и тя глава към водата и се загледа в отражението и на двама им - Не те познавам, но усещам, че притежаваш добро сърце. Грехота ще е да се почерни от тази злоба, а и плюс което, понякога животът е твърде кратък, за да си позволим да изпитваме друго, освен любов.
-Как обаче може да изпитаме любов към всички, когато другите ни отхвърлят само защото не сме като тях и не сме…
-Съвършени – довърши тя и се усмихна тъжно – Всеки от нас е несъвършен, но точно и затова повече от прекрасен – отвърна и сетне извърна към него другата страна на лицето си. Меката бяла перушина бе обезобразена от белег, разтворил злокобна усмивка от края на дългата й шия, чак до прекрасната човчица – Хората понякога могат да бъдат жестоки, но ако отговорим на тази жестокост също с жестокост, това ще погуби нас самите.
-Да обърнем значи и другата буза? – гледаше ужасен белега й лебедът – А къде остава защитата на себе си, на другия въобще? Единственото, към което ме подтиква този белег, е да намеря час по-скоро тези, които са ти го причинили и да..да…
-Да какво? – прекъсна го тя, като сложи крилото си в неговото и го погледна с лъчистите си очи – Гневът също убива това, което си и убивайки гнева на свой ред, например ето така – усмихна се и се приближи към него още повече, при което лебедът действително се отпусна – Значи да защитим себе си, да се защитим от собствените ни разрушителни мисли. Това, което е станало, вече е станало – няма смисъл да отмъщаваме за нещо подобно, защото така няма да поправим стореното.
-Права си – приближи се и той към нея – Можем само да направим всичко възможно, за да не позволяваме да се случва отново.
-Точно така – приближи човчицата си съвсем до неговата – Да се състезаваме кой ще стигне пръв до онова дърво – посочи с глава леко към старата върба, разполагаща се на другия бряг на езерото. В погледа й се появи дяволито пламъче и преди лебедът да се усети, тя вече плуваше с все сила натам.
-Почакай ме – засмя се и заплува към нея.
От този момент Черният лебед вече знаеше, че не е сам. Радваше се на присъствието на Айа , не се притесняваше от отношението на другите към себе си. Струваше му се, че никога не бе изпитвал по-голяма радост, че никога преди това летните лъчи не са галели с толкова любов перата му. Дори редовно летеше в небето, с което впечатляваше още повече и минувачите, и самата Айа. Но лъчите на слънцето почнаха постепенно да изстиват.
Няколко дни подред лебедът забелязваше, че Айа не може да лети с него – опитваше се да се издигне в небето, ала всички опити се оказваха напразни.
-Върви с другите, лети с тях – поде тя при поредния неуспешен опит от нейна страна за полет.
-Няма да те оставя тук.
-Но ти ме правиш щастлива, когато те гледам как летиш – усмихна се Айа – Не ми отнемай тази радост.
-Добре – усмихна се и лебедът на свой ред – Ще полетя, но и ти ще дойдеш с мен – и опита да я преметне на гърба си.
-Какво правиш? – запротестира Айа, смеейки се.
След няколко минутна борба накрая двамата бяха мокри и все още заливащи се от смях. Смехът обаче при Айа секна изведнъж. В очите й се появи тъга. Загледа се в отражението си във водата.
-Не мога да се примиря и аз с този белег – докосна леко раната с върха на крилото си – Красота, красота, но когато върху нея има белег на насилие, вече не е толкова чиста. Да се чудиш и в това отношение кое е по-страшното – този белег да ти е на лицето или и на душата.
-Аз забелязвам душата ти, повярвай ми, усещам я – доближи се до нея лебедът и я обгърна с крилото си – И тя е прекрасна, защото е любов.
-Не разбираш – рече приглушено Айа. Погледът й бе прикован като с магнит към отражението на белега – Има неща, които няма да мога да ти кажа, неща, за които може и да не…да не…
-Няма да те изоставя, каквото и да става, чуваш ли ме? – наведе се към нея, при което тя потрепери – Ще бъда до теб винаги.
-А ако се наложи да ме изоставиш, ако аз самата го поискам от теб, би ли го направил?
-Това…- замисли се за момент – Съжалявам, но това е единственото нещо, което не мога да ти обещая – при които му думи лицето на Айа посърна съвсем.
-А ако настина ти се наложи, ако знаеш… - погледна го с тъга - …ако знаеш, че това ще бъде единственият шанс да бъдеш щастлив, да ме направиш по този начин щастлива? – ала след като прочете категоричния отговор в очите му, се отдалечи. Водата след нея потреперваше леко от стичащите се от очите й сълзи.
От ден на ден Айа ставаше все по-слаба. Все по-рядко имаше сили да плува, а погледът й гаснеше все повече с всеки изминал ден. Черният лебед опитваше да бъде до нея, но тя или сякаш не беше вече тук или когато беше се държеше колкото се може по-настрана от него.
Ето че дойде и краят на есента. Белите лебеди започнаха да се приготвят за излитането си на юг, ала Черният лебед не можеше да отлети. Това означаваше да изостави Айа.
-Трябва да отлетиш с другите - каза му един ден тя - За мен няма надежда. Не ще живея още дълго.
-Не говори така - отвърна й нежно - Ще се оправиш. Няма да те оставя. Ще тръгна само щом и ти тръгнеш. Не може…не може всичко да свърши по такъв ужасен начин.
-Защо да е ужасен? – усмихна се нежно Айа и докосна лицето му леко с крилце – Това, че не всичко се развива в посоката, в която сме искали да се развие, не значи, че следващата стъпка е толкова ужасна или страшна. Не всички любови са щастливи през цялото време, но всяка от тях е прекрасна, независимо от лошите моменти.
-Как можеш да твърдиш, че това е прекрасно? – изхриптя едва чуто той.
-Любовта променили те към по-добро, към по-добра самооценка, към развитие в посоката, в която искаш? – попита нежно и след като видя лекото му кимване, продължи – Ето, значи е изпълнила ролята си. А и веднъж, научили се сме да обичаме, любовта не изчезва, сам ще видиш – гласът й стана съвсем тих – Аз ще бъда винаги с теб, достатъчно е само да ме усетиш…
Още същата нощ Айа издъхна. На сутринта две деца - момче и момиче, намериха тялото на мъртвата птица и решиха да я заровят под старата върба. Един по един белите лебеди отлитаха от езерото, ала Черният лебед така и не пожела да отлети с тях.
Започна зимата, по-мразовита дори и от предишната.Черният лебед плаваше в езерото, докато то съвсем не замръзна. Сетне като видя, че повече не може да плава, излезе при старата върба и легна на мястото, където бе погребана Айа. След няколко дни от там минаха отново момчето и момичето.
-Хей, виж там май има птица! - каза изненадано момчето.
-Да, наистина. Ама това е черен лебед! Толкова е красив! Хайде, нека да го заведем у нас. Горкичкият, сигурно е премръзнал!
Така двете деца заведоха Черния лебед у дома си и се грижеха за него до идването на пролетта,след което го пуснаха обратно в езерото. Но Черният лебед продължаваше да бъде сам. Макар другите лебеди вече да го приемаха, той сякаш предпочиташе самотата.
Хората разказват, че всяка есен изчаквал другите да отлетят. Сетне поглеждал към старата върба. Притварял леко очите си, усмихвал се и политал уверено към небесата.