Октомврийски блян

В гората през Октомври 

все още ясно слънце грее.
В гората през Октомври
есенен килим се стеле.
В гората през Октомври
стъпва се на пръсти –
с показалец на устни
птичките пойни
да не извадим
от сънища знойни.
Но глас недоброжелател
отнейде незнайно извира:
„Загуби приятел!
Загуби приятел!”
Загръщаш се повече
в шинела извехтял
от мраза за нови жертви закопнял
да се предпазиш.
Бавно пристъпваш –
земята става ад.
Глъбините й извиват глас:
„Загуби брат!
Загуби брат!”
Есенният вятър се усилва,
студа душата пронизва.
Стъпките се забързват
в опит отчаян
върха на Голгота да докоснат.
Една крачка, само още една
по-близо до мисълта
в главата ми дошла без свян:
„Изгубих блян!
Изгубих блян!”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Душа

В търсенето на себе си,
следите предишни загубих.
В дългото дирене на себе си,
пътя не намерих.
А пясъкът на времето безпощадно,
стъпките на спомените зарива
и връща се сякаш по-жадно
дела недовършени да довършва.
Изменлив е умът човешки,
ала сърцето – неизменно -
забравя той що навеки
в душата е скътано.
И променят се събития и години,
падат есенни листа,
лица – безброй снежини
стопяват се в жарта.
Само едно чувство остава-
заслужава ли си то ?
Стига любов да е, не измама,
оправдано е било.
Вървя по неутъпкани пътеки,
затрупани със житен клас.
Себе търся из звездите далеки,
боря се да настъпи и моят час!

Луна

Ето я и пълната луна,
горе на небето в цялата си светлина.
А долу езерото тихо спи
и отразява в своите води
образа на луната прекрасен.
Тъжна усмивка в образ отразен
появява се за миг краткотраен.
Колко далече, колко далече
един от друг изглеждат те,
а бавно, бавно докосват се,
в този образ от водите озарен!
Но свърши веч вечерта
и ето луната бавно избледня.
Езерото трепна тъжно
и монотонно припя
с надежда сляпа
скоро да върне нощта.