Аларма

Сънувах, че съм мъничка дантела

и нещо на мига се преобърна,

пръстите си с някого съм вплела  –

усмихва се когато се обърна.

 

А аз изтичвам някъде далеч

и мразя го задето ме поглъща!

Заключвам се и режа като меч

от себе си, отново да е същото.

 

А той е мил и тихо ме разбира

и знам, ще чака колкото е нужно,

сам ключа ми дава и се спира –

усмихва ми се някак теменужно.

 

Щял да чака каза пред вратата,

колкото ми трябва, за да свикна,

но някаква мелодия позната –

алармено ме спря – да го обикна.