Малкият принц

Януари, 2018г.

Усещах как сърцето ми се блъска в гръдния кош, сякаш крещеше на ребрата, които препречваха пътя му: „Пуснете ме да изляза, моля ви!“. Бързите му удари сякаш се сподавяха в лишен от думи вик. То искаше своята свобода. Аз също.

Юни, 2017г.

Слънчевите лъчи си проправиха бавно път през щорите на стаята ми. Един плътен сноп светлина заля клепачите ми и се събудих. Предишната нощ спах неспокойно. Но пробвали ли сте да поговорите със себе си и да кажете на тревожността да си събере багажа и да се маха? Е, аз пробвах и не проработи. Реших, че ще оставя нещата просто да се случват. Отстрани ще наблюдавам състоянията си, без да им придавам особена важност и без да имат силата да променят ритъма ми на живот.

Станах от леглото, за да си направя кафе. Сутрешните ритуали са много важна част от ежедневието ми и никога не ги пропускам. Станала съм педантична в това отношение, но какво пък... всеки си има странности в този луд свят. Междувременно дрогата, наречена Facebook, се стичаше във вените ми, докато разглеждах последните постове в нюзфийда си. Часът беше едва седем и трийсет, а аз, като безработна студентка, се чудех как ще запълня поредния ден от 22- годишния си живот.

Истината бе там, че не можех да започна работа не поради мързел (попитайте родителите ми, не съм ленива), а просто защото в един прекрасен ден реших да си търся работа по специалността. Както Ицо Хазарта пее: „Имам човек във КАТ“. Ще ми се да знам дали пък няма човек и в някоя рекламна агенция?! Колко трудно трябва да е да си намериш работа в сферата, в която съсредоточаваш енергията си в продължение на 4 години? Пускаш автобиография след автобиография, а пустият телефон мълчи. Нито звук. Сякаш те наказват за това, че не си поредния връзкар или хлапак, чийто родители са те пратили в елитен университет извън пределите на България.

Докато се раздирах вътрешно от противоречията в мен, се замислих за една поредна изгора. Имам чувството, че винаги става така- когато мозъкът трябва да е в максимална кондиция, той размахва бялото знаме в знак на примирие и отстъпва поста на сърцето- то да води в континуума на тези няколко минути, в които блажено в организма ни се отделя солидно количество окситоцин.

Та въпросният човек, да си дойдем на думата, беше художник. Беше ми показал няколко свои творби, докато си пишехме последните седмици. Винаги съм се прекланяла пред хората на изкуството, защото да говориш посредством него е талант, който граничи с божественото. И сякаш взима частица от теб, която след това търсиш като луд цял живот и затова му се посвещаваш напълно- за да откриеш липсващото парченце от собствения си пъзел.

Трябва да призная, че в мен винаги е имало една частица „диво“- онова, което ме зове към артистичното, към красивото... към изкуството във всички негови проявления. Може би считам, че то ще ме спаси от мен самата, кой знае. Или просто в сърцето ми се спотайва дивата синя птица, която и Буковски, и аз пазим надълбоко, завиваме я с белезите, които ни дава животът.

Спомням си, че последно се видях с Художника преди две седмици. Излизахме за не- помня- вече- кой- път, когато, по средата на Докторската градина, той ме попита:

-          Искаш ли да се нанесеш у нас?- имаше нотки дрезгавина в гласи си, по които, нека си признаем, повечето жени откачаме.

Последва няколкосекудна пауза от моя страна, макар на мен да ми се стори доста по- дълга.

-          Не.- отвърнах кратко и ясно.

По изражението му разбрах, че изобщо не е очаквал подобен отговор. И до днес не знам какво го е провокирало да мисли, че ще се съглася на тази прибързана стъпка в отношенията ни.

По природа съм свободолюбива и винаги съм била сама (в смисъл на „без човек до себе си“) и никога не съм имала проблем с това, освен в спорадичните моменти, когато дават „A walk to remember“ по телевизията и не започна да плача, когато Джейми умира. Аз съм си самодостатъчна и не вярвам, че някой може да дойде в живота ми и да носи моето бреме вместо мен и да наричам това „любов“. Държа да отбележа, че съм крайна в разсъжденията си и не очаквам подкрепа за думите си. Но това чувствам.

Ще пропусна пропастта, която се отвори между мен и Художника след твърдия ми отказ. На няколко пъти се опита да ме разпита защо съм била толкова категорична; не избързвам ли, дали не искам още време и прочие. Учудващо как ситуациите, които виждаме само по филмите, се оказват плашещо достоверни в реалния ни живот.

Декември, 2017г.

Мъжете са прави. Жените наистина нямаме угодия. И понякога самите ние не знаем какво искаме, но го искаме веднага. Странна работа е женското съзнание.

Това, което ме отвличаше от мислите ми, беше фактът, че предстоеше изпитната сесия, трябваше да избера тема за дипломната си работа, а и оставаха броени дни до Коледа и рождения ми ден (винаги ми е харесвало, че на 25- декември чествам двоен празник). С работата, за жалост, нещата не стигнаха до никъде. Надявах се поне като получа така жадуваната диплома за висше образование, да успея да намеря и желаната позиция.

Покрай подготовката за сесията и коледните пазарувания (да са живи и здрави родителите ми, които все още можеха да ми помагат и насърчаваха моите търсения) Facebook остана на заден план и почти не използвах телефона си за ровене в чуждите животи. Обаче, както се случва ви-на-ги, реших да набавя нужната доза дрога малко след Коледа и 23-я ми рожден ден.

Януари, 2018г.

Художникът беше в болница. Поне това личеше от последно качената от него снимка. Абокат на дясната ръка. Предчувствах в кое лечебно заведение го бяха настанили. Сърцето ми го каза, честна дума. Явно синята птица не е била толкова дълбоко заровена, колкото мислех.

Бавно вървях към стая 15, без да знам защо изобщо отивах там и какво ще се случи. Престъпвайки прага на стаята, го видях. Целуваше едно момиче.

Усещах как сърцето ми се блъска в гръдния кош, сякаш крещеше на ребрата, които препречваха пътя му: „Пуснете ме да изляза, моля ви!“. Бързите му удари сякаш се сподавяха в лишен от думи вик. То искаше своята свобода. Аз също.

Обърнах се и с бърза крачка тръгнах към изхода. Защо, защо и пак защо? Защо се чувствах така? Аз, която си бях обещала, че няма да страдам за мъж... А сега точно това правех. Кръговратът на живота, ще кажете. Може и така да е.

На другата сутрин се събудих в полумрачната ми стая. Спуснах щорите, за да не може светлината да ми напомни за себе си. Исках да се скрия в своята тъмнина и да плача, докато не ми мине.

Имах съобщение: „Нарисувай ми една овца“. Това беше кодовият ни език с Художника. В превод: „Искам да те видя“. Ами сега?!