ЧАЙАНЬІЕ

„Нъ како можетъ сиа писати добре гръчъскыими писмены богъ или

животъ или sело или цръкы или чайаные или широта или иадъ или ондоу или йонзыкъ и ина подобънаиа симъ.”

Черноризец Храбър

 

 

 

Всеки ден, във който победен

от граници и километри,

аз не мога да докосна топлата ти длан,

всеки ден, когато чакам те,

протегнал със копнежи несвенливи

своите ръце към тебе,

всеки ден, усетил се отново

сам....

 

Мразя го!...

Мразя този ден!

Безсмислен, ужасяващ, блед е...

Защо да го обичам –

пак сърцето ще кърви,

пак не ще успея да се слея

с красотата на въздишката, с която

пърхат зачарованите ти очи...

И отново, за безбройно кой ли път,

няма да тече спокойно мойта мисъл,

и ще глъхне безутешно мойта плът,

щом принудени са те и двете да живеят...

Не! Какъв живот ли е това –

живот принудил мисъл, плът,

да се влачат в съществуването си позорно,

в което несправедливо някак и притворно

закопчал ги е и поробил светът...

Толкова далеч

от блясъка на светлата сълзица,

засияла като нежна птица

върху грациозната ресница на

красиво и обичано лице.

Чиито ягодови божества,

съгласили се да служат му за устни,

надявам се да видя.

Да видя някога.

Да видя някой ден.

Но няма да е този.

А и утрешният ще е като днес –

безличен, равен и без вест,

от сърцето ми,

което да изиска ключът на

отдавна неотваряният склад с усмивки,

защото е съзряло отдалеч

чудесната коса и хубавото чèло

на едно хлапе от захар,

което може да те разтопи

със свойта доброта и смелост

и с невъзможно милия си дъх

на младост и на бъдеще

без скръб и сянка.

 

И с устните си...

Които ще целуна.

Мисля, че така нарича се,

кога докоснеш се до някого,

чиято власт над теб те кара да летиш.

Да, това е думата.

Ще я целуна.

Някой ден.

Но няма да е този.

И затова го мразя.

Мразя го дълбоко и старателно,

както старец мрази бурята,

подхвърляща му лодката

насам-натам сред разгневеното море.

И този старец,

здраво хванал се за дървените бордове,

не мисли повече за рибата,

така умело уловена,

а само за живота си,

пожелан от тази фукла – бурята,

решила в миг да му го вземе.

А той, защо ли, мрази я...

Мрази я първично и вулгарно,

мрази толкоз силно,

че прилича му омразата повече на любене,

мрази, както мразя аз

нещастния си днешен ден

и мойто утре,

защото са...

без устните ти...

 

Ах, нима преди да съм роден,

поетът е могъл да изплете

от тънка нежност светъл стих

дотолкова прочувствен,

че някой някому да изкове

любовен пръстен,

не от злато, а от шепот тих...

Нима е обич имало без теб,

нима не ти принадлежи по право

магията, наречена въздишка на момче,

за първи път

докоснало красиво голо тяло?..

Нима божествената грация

на начина, по който се усмихваш,

не грее много по-животворящо

от глупавото слънчево дете,

така наивно на небето заблестяло,

и решило, кой ли знае по каква причина,

че покаже ли ни своето лице,

то ще бъде моят ден,

а щом обърне гръб,

за да любува се

на златоогнените си къдрици,

отразени в лунното му огледало,

това, докато мръкнат моите зеници,

безусловно трябва да наричам нощ.

Нещастно слънце,

тичайки със босичките си крачета

по небесните пътеки

сред комети и разкош,

как не си разбрало досега,

че аз намерих смисъл нов

на думи като изгрев, залез, полунощ,

и всичките открай – докрай са наредени

за да служат и да пеят на душа

обичана от мене.

Ден...

Не може да е друго ден,

освен желание крилато,

което най-подире

момичето до мен ще доведе

и ще направи

най-почитан гост

на моите мечти необуздани...

А що е нощ?

Нощта е тази тръпка непозната,

с която юношата плах

за първи път открива,

че има друга радост във леглото,

освен сънят и плюшеното коте,

нощем съдено е да постигнеш мъдростта,

че не е грях

тайната на голотота ти да бъде споделена

с някой, който би умрял без страх

за една-единствена целувка,

с някой точно като мене...

 

Нощ, ела!

И ден, иди си...

Ела, любезна тъмнина,

и остани завинаги,

покрила всяка светлина,

защото щом погубиш глупавото нещо,

наречено реалност,

от неразумни съставители на думи,

тогава аз

способен съм почти на всичко,

когато няма ден, а нощ,

и царство на мечтите е сменило

никому ненужното светило...