АНГЕЛЪТ

Мария натисна ключа на осветлението и в стаята настъпи непрогледен мрак. Тя се мушна бързо под завивките на леглото си и потъна в топлите им обятия. Притихна, загледана навътре в себе си.

Ангелът приседна на раклата до главата ѝ и я загледа. Понякога тя усещаше невидимото му присъствие, но не и този път. Сега беше прекалено заета със собствените си мисли.
Той знаеше за какво мисли и това не му даваше покой. Тя се беше влюбила. Беше срещнала любовта в лицето на един прекрасен млад мъж. Ангелът трябваше да им помогне, да осъществи връзката между тях, защото молбите ѝ изгаряха цялото му същество. Доскоро той беше готов да направи всичко за нея, стига само да го помоли. Иначе нямаше право да се меси, защото не можеше да нарушава свободната ѝ воля. Но сега, когато тя отправяше толкова горещи молитви... Когато той виждаше, че тя върви по правилния път... Беше длъжен да ги свърже, но нещо го спираше. Дори днес беше направил така, че да се разминат. Затова сега Мария беше толкова тъжна.

До вратата се появи друг ангел и той отправи поглед към него. Позна пазителя на Боримир – мъжът, в който беше влюбена Мария. Новодошлият се приближи и заговори:

- Какво ти става, Мариел? Защо го правиш? Те са един за друг, знаеш го.
- Мисля, че Мария още не е готова – тихо отвърна Мариел и другият възрази:
- Нищо подобно. Тя е готова за него, откакто се е родила, както и Боримир – за нея. Те се търсят от няколко живота и са дошли в този, за да се съберат вече. А ти им пречиш. Наистина не те разбирам. Нали Създателя ни прати, за да ги пазим и да ги срещнем?
Пазителят на младата жена наведе глава, без да може да отговори. Другият ангел помълча няколко мига и отново се обади:
- Трябва да тръгвам. Не е хубаво това, че оставих Боримир сам, но трябваше да ти го кажа. Моля те, върши си работата съвестно! Създателя те наблюдава и никак не е доволен от това, което правиш.
Останал отново сам, Мариел въздъхна и се замисли. Беше ангел пазител от стотици години. Беше се грижил и направлявал толкова много човеци на тази земя. Винаги си беше вършил работата безупречно от първия до последния миг на живота им. И Създателя беше доволен от него. Затова винаги му възлагаше да се грижи за човеци с необикновени, светли души. Човеци, чийто път минаваше през възходи и падения, заплетени ситуации, тъмни драми и всепоглъщащо щастие. И единственото, което беше изпитвал към своите подопечни, беше безусловна и чиста любов. Друго чувство той и не познаваше.
Така беше и с Мария. Грижеше се за нея и я пазеше от мига, в който беше поела първия си дъх. Тя не го виждаше и той не тябваше да ѝ позволява да го вижда, въпреки че с чистата си душа понякога го усещаше. Имаше случаи, в които, все пак, ѝ се показваше, но в различна форма. Понякога, когато беше ядосана и гневна, излизаше насреща ѝ във вид на малко бездомно котенце, което смекчаваше сърцето ѝ и го изпълваше с милост и обич. Друг път, когато беше объркана и изплашена, се появяваше като дрипав измъчен старец, на който тя подаваше парче хляб, а той с усмивка ѝ даваше мъдър съвет. В моментите, когато беше тъжна и отчаяна, Мариел изскачаше пред нея като весело палаво хлапе, което ѝ подаваше топката, смеейки се, и тя също се развеселяваше. Даваше си сметка колко красив и радостен е животът и тъгата ѝ изведнъж се изпаряваше. Понякога имаше и по-груби прояви. Веднъж, когато минаваше пред един блок, пазителят изтича пред нея във вид на луд човек, изпаднал в криза. Дръпна я рязко и такъв шамар ѝ зашлеви, че пръстите му дълго след това си личаха върху бузата ѝ. Но миг след това на метър от нея една саксия, търкулнала се от нечия тераса, падна и се разби с трясък на земята.
Той беше неин ангел пазител. Беше дошъл на земята, за да ѝ помага и да я пази. Но нямаше право да се меси в нейния живот, ако тя не го помоли. Тя имаше свободна воля и той не можеше да прави нищо, което не е поискала. Е, понякога ѝ даваше съвети, които бяха също така завоалирани. Като книга, която е паднала на земята и се е отворила на определена страница. Като надпис на билборд, на който погледът ѝ е попаднал случайно. Или пък е пуснала телевизора и точно в този момент водещият е казал нещо, с което е отговорил на въпроса, който я е измъчвал дни наред.
Понякога Мария веднага разбираше посланието му. Друг път продължаваше да упорства в грешките си още дълго време. Но Мариел не се отказваше. Вършеше си работата съвестно. В случаите, когато тя дълго не разбираше, се принуждаваше да бъде груб. Какъвто беше случаят с лудия, който я зашлеви. Тогава той се беше опитал как ли не да я спре, но тя бързаше да не закъснее за работа и не му беше обърнала внимание.
Беше най-съвестният ангел до преди месец. Той дори не си спомняше в кой точно момент това се беше променило. Може би в мига, когато погледите на Мария и Боримир се бяха срещнали и блясъкът в очите им се превърна в огнена стрела, която се заби в ангелското му сърце. Изпита някакво непознато до този момент чувство, което пламна в душата му и се разпространи в цялото му същество като опустошителен пожар. Не го беше усещал никога досега. Беше стихийно човешко чувство, което ангелите не изпитваха. Наричаха го ревност и той винаги си беше мислил, че човеците бяха твърде слаби и затова не можеха да преодолеят това усещане. Знаеше колко престъпления и смъртни грехове се извършваха на земята заради ревността. Но той вярваше, че е достатъчно силен и ще се пребори с това чувство.
Сега, обаче, не беше толкова сигурен в това. Дори изобщо не го вярваше. В онзи миг бе изпитал към Мария по-различна любов – такава, каквато може да изпитва обикновен човек, но не и ангел. Винаги, когато видеше Боримир да се приближава към нея, го обземаше гняв и желание да му навреди. Но не можеше да го направи. Не можеше да причини зло никому. Нали беше ангел, а не демон? Но го болеше, както никога не го беше боляло. Както може би ги болеше човеците. Едва сега разбираше, че те не бяха слаби, както си беше мислил, а чувствата, които изпитваха, бяха твърде опустошителни. Даваше си сметка, че всъщност, те бяха страшно силни, щом побираха в себе си всички тези раздиращи емоции.
* * *
Телефонът на Мария иззвъня и Мариел отправи поглед към него. Не беше усетил кога е съмнало. Младата жена се протегна и все още със затворени очи, пипнешком затърси апарата върху раклата. Взе го и едва-едва отвори очи, за да види кой звъни. Миг след това подскочи и седна в леглото. Допря телефона до ухото си и необичайно весело за току-що събудил се човек, изрече:
- Здравей, Борка!
Мариел се размърда. Пое дъх, за да овладее яростта, която го беше обзела. Загледа се в сияещото лице на младата жена. Блясъкът на чувствата ѝ така го беше погълнал, че дори не чуваше дуумите ѝ. Видя как тя скочи от леглото и без да го оправя, затършува в гардероба. Измъкна дрехи, които хвърли върху неоправеното легло и се втурна към банята.
Ангелът я наблюдаваше и си мислеше, че никога досега не се е приготвяла така бързо. Знаеше закъде бърза. Отиваше на среща с Боримир. Следеше всяко нейно движение. Гледаше как застана пред голямото огледало, завъртя се и се огледа от всички страни. После извади от шкафчето червило и след като сложи от него на устните си, явно се хареса. Усмихна се на образа си и изхвърча навън. Мариел полетя след нея.
Мария подтичваше по улицата и беше толкова щастлива, че сякаш летеше. Ангелът я следваше по петите, потънал в собствените си мисли и чувства. Оглеждаше другите ангели, които се движеха наоколо. Струваше му се, че те всички знаят какво изпитва и го обвиняват, и му се присмиват. Изпитваше срам – друго неприятно човешко чувство, което го тормозеше и разсейваше. А, всъщност, останалите ангели дори не го забелязваха. Те бяха прекалено заети със своите подопечни, че да се занимават с неговите терзания. Беше забравил, че ангелите не обвиняваха и не се присмиваха. Това бяха емоции, непознати за тях. Но не и за него. Той беше изпитал цялата палитра от човешки чувства за толкова кратко време.
Писък на спирачки и звън от счупено стъкло го откъсна от мислите му. Той спря като пресечен и се загледа напред. Мария лежеше на земята в локва кръв. От колата излезе мъж, който се държеше за главата, засуети се около нея и се завайка. Малко по-встрани стоеше ангелът Зариел, който беше успял да препъне своя Боримир, преди да излезе на пътното платно и автомобилът да връхлети и върху него. Но Мариел не беше успял, беше се разсеял. Човешките емоции бяха замъглили съзнанието му. Не я беше предпазил и тя беше пострадала.
Младият мъж се изправи на тротоара, където беше паднал, след като Зариел го беше спънал. Спусна се към пътното платно, където беше Мария и се отпусна на колене до нея. Постави пръсти на шията ѝ, за да усети пулса ѝ. После извика, обзет от ужас:
- Тя е мъртва! Мъртва е!
Ангелът се доближи до нея. Видя душата ѝ, която пое ръката на друг ангел, който щеше да я отведе в отвъдното, за да дочака следващия си живот. И в този миг в гърдите му се надигна плач, горещи сълзи се стекоха от очите му. А ангелите не плачеха... Тихо прошепна:
- Прости ми, Мария! Не те опазих.
Тя изглежда го чу, защото се обърна, усмихна му се и му помаха за сбогом.
Боримир все така стоеше на колене до тялото на мъртвата си любима. До него се беше изправил Зариел и се взираше в своя събрат, който се беше провалил в мисията си на земята. В очите му нямаше укор, макар и двамата да знаеха, че грешаха само човеците, а ангелите нямаха това право.
...Мариел трябваше да се яви пред Създателя, но не го направи. Не защото се страхуваше от наказание. А защото едно друго човешко чувство се беше вкопчило в сърцето му. Чувството за вина, което го разкъсваше, и копнееше да го изкупи. Щеше да скита по земята в следващите векове и да помага на всеки, който страда от несподелена любов. И щеше да чака. Щеше да чака Мария да се прероди отново. Тогава щеше да ѝ се покаже и нищо нямаше да го спре. Щеше да ѝ разкрие чувствата си и да се бори за любовта ѝ.
Мариел разпери криле и полетя. Някъде там, в другия край на света, някой го зовеше.