КОГАТО ЛЮБОВТА БЕШЕ С МАСКА

Това се случи в едно далечно бъдеще, когато вилнееше епидемията от Ковид-19, хората бяха престанали да четат книги, бяха престанали да излизат от къщите си от страх да не се заразят, работеха онлайн и пазаруваха онлайн. Вместо книги хората имаха компютри, пред които седяха денонощно, и спяха само по един-два часа пак пред компютъра, стиснали здраво „мишката“ в ръка. Зелената точка на всички във Фейсбук светеше постоянно и ако някоя угаснеше за едно денонощие,  виртуалните приятели се обаждаха на Погребалната агенция да изпрати погребални агенти да го приберат и… погребат естествено. А всички във Фейсбук си слагаха черна панделка на профилната снимка в знак на траур. Така изминаха много години, но страшният вирус не си отиваше и хората отвикнаха напълно да четат книги и да излизат навън.

Но ето че един ден едно мило момиче излезе на улицата. Нямаше нито маска, нито предпазен щит на лицето срещу опасния вирус. Смело премина през пустия площад и се скри във входа на отсрещната кооперация. Когато позвъни на вратата на Данчо, той изтърва слушалките - слушаше класическа музика и се канеше да подремне малко, а звънецът продължаваше да звъни и изпълни къщата с отдавна забравен звук. Когато разбра, че звъненето не идва от слушалките, отиде да отвори входната врата, и съвсем забрави да си сложи маска и предпазен щит.

 Галя го огледа от горе до долу и се засмя. Той беше! Няма грешка! Най-накрая беше го открила и смело каза:

-          Ти ще се ожениш за мен и ще имаме две деца! Ох, извинявай, трябваше по-внимателно да ти го кажа…

-          Ха, ха, ха! – Данчо я изгледа с удивление и продължи да се смее. Тази явно беше съвсем луда. – Ха, ха…

-          Не се смей, истина е! – Галя стана много сериозна и го погледна право в очите. – Това ми го каза баща ми, преди да се качи на самолета за последния си полет. Каза ми: „Помниш ли хлапака от съседната кооперация, сещаш ли се кой? Оня с кафявите очи и цигарата зад ухото, дето вие момичетата си умирахте за него, а полицията все го арестуваше, че излиза на улицата без маска. Е, същият тоя хлапак ще се ожени за теб и ще имате две деца“.

-          Помня, че няколко пъти нощувах в ареста и се наложи да свикна с маската, - Данчо вирна брадичка възмутено. – Ноооо... теб, теб не те помня!

-          Той беше пилот и никога не грешеше,  - прошепна Галя и наведе глава.

Обърна се и тръгна да слиза по стълбите много натъжена и чак на последното стъпало се спря и само това каза:

-          Старата къща с фронтон, там живея. Ще те чакам!

Данчо остана на прага още известно време. Хитруша, помисли си той, че и предложение за брак ми направи, врътна глава и се засмя.

Изминаха няколко месеца след този чудат разговор, есента отстъпи страхливо пред нахалната зима, напираща с виелици, студ и озъбено, мрачно небе, от което незнайно къде се изгуби топлото слънчице,  хората се свиваха зиморничаво пред компютрите си, цветовете на деня бяха странно помръкнали и навсякъде се виждаше само черно, сиво и ледено бяло, но въпреки безкрайно тъжния сезон, сърцето на Данчо топло биеше, като си мислеше за Галя, и сред сивотата на деня споменът за нея се открояваше, като нахален яркожълт минзухар, смело пробил снежната покривка на сърцето му. Реши да я потърси. Облече се дебело и спусна качулката ниско долу, почти до брадичката, за да не се забележи, че е без маска и щит.Тръгна смело напред, като се препъваше и така стигна до края на улицата и зави. Озова се пред стара къща с фронтон. На двора Галя правеше снежен човек. Не повярва на очите си. Или аз полудявам, или тя е луда, или просто сънувам и ей сега ще се събудя, помисли си той и разтърка очи. В момента Галя нагласяше една метална кофа на главата на снежния човек и дори не погледна към него. А той смело пристъпи напред:

-          Още ли вярваш, че ще се оженя за теб и ще имаме две деца? Ти си луда!

-          Не съм луда! Книгоиздателка съм…

-          Хаха! Значи си по-луда, отколкото мислех! Кой чете книги днес? Всичко е виртуално, всичко е в интернет, каквото ти трябва, намираш го в интернет. Кой ще чете книги и ще си губи времето с тях?

-          Да, така е! Но във виртуалният свят информацията е като падащи звезди. Блясват на екрана за минута-две и изчезват. Времето убива всичко, а хората не се замислят много за това.

-          А книгите с какво са по-различни?

-          Книгите са вечни! Не са подвластни на Времето и неговите ужасни шеги. Една красива любовна история, битка, смърт, раждане, познанието, езика… Те остават вечни, затворени между страниците на книгата. Пътуват през времето и пространството и достигат до нас. Срещаме се и се запознаваме с хора, които отдавна не са живи, но техните истории са останали в книгите. Това е магия, разбираш ли?

Галя замълча и вдигна очи към небето, а Данчо си помисли, че сънува и ей сега ще се събуди пак пред компютъра.

-          Ти си вълшебна разказвачка на приказки и аз почти ти повярвах, - хвана я за ръката и потръпна.

Значи това не е сън, помисли си той, странна работа става тук и стисна ръката й още по-здраво, а Галя най-накрая отмести поглед от небето и го погледна в очите.

-          Не, не съм разказвачка на приказки и истории. Аз само ги събирам и ги запазвам в книгите, за да не бъдат забравени.

-          Книжарниците от години не работят, никой не излиза навън, – Данчо я погледна учудено. -  Хората дори забравиха как изглеждат книгите, защото могат да намерят всичко в интернет. За какво им са твоите книги?

Галя нищо не каза, само старателно забоде един морков на лицето на снежния човек и чак след това извади маска от джоба си и я развя пред лицето на Данчо:

-          Знаеш ли какво е това?

-          Много добре знам, - ядоса се Данчо. – Маска против Ковид-19. Пръв слага маска Мойсей, по-точно покривало. После откриват маските.

-          „И израилевите синове виждаха лицето на Мойсей, че кожата му блестеше, а Мойсей пак слагаше покривалото, докато влезе да говори с Господа“ – Галя изрецитира на един дъх пасажа от Библията и се засмя. – Изход, глава 34, стих 35. Даа, на това ни учеха в училище.

Данчо въздъхна. Какво ли се опитва да ми каже, помисли си той. Всички знаем, че Ковид 19 е вирус, който убива и няма лекарство за него. Още от сътворението на света хората са се предпазвали от него с маски и покривала, но въпреки това са измирали. Днес хората са затворени по домовете си и никой не излиза навън. Това е най-сигурния начин да не се заразиш. В детските му години имаше училища и всички ходеха с маски, докато за по-сигурно не въведоха обучението онлайн. Всъщност в момента те са единствените двама луди, които са на улицата и странно защо полицията все още не е дошла да ги прибере.  На Данчо взе да му се струва, че земята се върти и ще припадне.

-          Събуди се! – Галя го хвана за раменете и го разтърси целия. – Повече време за губене нямаме!

-          За какво нямаме повече време?

-          За книгите! На книгите не може да се сложи маска против Ковид 19. Това е истината!

Данчо се стъписа. Земята спря да се върти около него и той замръзна на едно място. Най-накрая разбра какво се опитва да му каже Галя:

-          Знаеш ли, че си права!!! В интернет следят непрекъснато какво се публикува и има жестока цензура. Това е гениално… Гениалноооо!

-          Именно! – усмихна му се и очите й светнаха. - Ще правим малки тиражи. По стотина бройки и ще ги раздаваме от врата на врата. Хората дори не са забелязали, че вирус отдавна няма.

Неочаквано Галя се отдръпна от него и изтича към къщата. Данчо я проследи учудено, а после се огледа да не би да е дошла полиция да ги арестува, че са навън на улицата. 

-          Искаш ли да ти покажа нещо? - Галя се беше върнала и хитро го наблюдаваше.

 Тикна пред очите му  една книга. Книга!!! Господи, не вярвам на очите си, помисли си Данчо и разтърка чело. Беше онемял от изненада. Книгите бяха изчезнали още през детските му години. Взе книгата в ръка и със страхопочитание я разгърна. Дон Кихот де ла Манча, прочете на глас и взе бързо да разлиства страниците. Внезапно спря и я погледна:

-          Виж какво пише тук! Много странно! Чак не вярвам, че е истина.

„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат а се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човек.“

Данчо прочете още един път пасажа наум и я погледна дълбоко развълнуван:

-          По интернет ни учеха, когато бяхме ученици, че Маската е най-ценното благо, което небесата даряват на хората и че Дон Кихот е бил най-смелият човек за онова време, защото само той се е осмелил да облече доспехи и да сложи картонен шлем със забрало. Всички са го мислели за луд, но с тази странна картонена маска той е спасил живота си, а също и на Санчо Панса и на Дулсинея дел Тобосо…

-          Аха,  знам много добре на какво ни учеха в онлайн училището, но вкъщи имам библиотека от пода до тавана, пълна с книги.

Галя се разсмя, а после сериозно каза:

-          А Хамлет помниш ли какво е казал?

-          Да помня, - Данчо усети капан във въпроса й, но все пак продължи. – „Да носиш или да не носиш маска“. Това е бил въпросът който е измъчвал жестоко Хамлет и в крайна сметка е избрал да не носи маска и е умрял от Ковид 19.

Неочаквано луната и звездите помръкнаха, изви силен студен вятър и стана мрачно и още по-студено. Спогледаха се уплашено. Бяха съвсем сами на улицата и леденият вятър ги пронизваше целите. Жива душа нямаше наоколо, а снежният човек някак странно се открои в тъмнината, като призрак излязъл от миналото. Прегърнаха се и се сгушиха един в друг.  Близостта, топлината на друго човешко същество, беше ново и непознато чувство за тях. От малки бяха приучени да стоят сами пред компютъра и да общуват виртуално.

-          Няма да ни бъде лесно, нали знаеш? – прошепна Данчо в ухото й, а после се отдръпна и я погледна весело. - Но баща ти е бил прав, ще се оженя за теб и ще имаме две деца! Такава смахната мечтателка и книжарка си, че спешно ти трябва мъж, който от време на време да те приземява.

-          Ха, ха, ха, опитай се да го направиш! А аз ще те науча да летиш!