***

Гушнах си Еленчо коледен и ти пиша малко преди да удари 12-ия час. А като удари, нищо няма да се промени, защото това не е приказката за Пепеляшка.

Тази приказка е друга. Тя е странна и изпълнена с непредвидени сценарии и неочаквани поуки. Тя е много интересна и емоционална, но всъщност е на 33 години и едва сега е нейното начало.
Никой не е прочел докрай тази приказка. И никой не знае кога и как ще свърши. Никой не знае дори дали тя ще има край.

Всъщност, единият от героите, така да се каже, основният персонаж се прави на многознаещ и предрича, че историята в приказката ще продължи завинаги. Той обича да се шегува. Но понякога не се шегува. Понякога просто е убеден в правотата си. Както сега. Той обожава любимата си. Дарява и сърцето си. Всеки ден споделя деня си, мислите, настроенията, чувствата, желанията...с нея. Не минават часове без да и подари от времето си, без да я целуне жадно, без да я докосне и прегърне. Без да я разсмее.
Понякога обича и да я ядосва. Но...не издържа много на това тя да му се сърди. Все пак я обича. Намира я винаги. Където и да е. Нищо не може да му попречи да я открие. И я грабва в обятията си. Говори и, слуша я, задава и въпроси...но не прекъсва. Нито разговор, нито целувка, нито контакта си с нея. Тя му е скъпа.

Тя е в сърцето му. А сякаш не разбира това...
„Сляпата” героиня обича да си затваря очите. Не само, когато мечтае, когато го желае, когато го обича, а когато и в моменти като вчерашния не може да повярва какви чудеса прави той. Чудеса във всеки нейн ден. Чудеса, които само една Любов би могла да роди.

А Любовта, когато е родила, изобщо не е разбрала, че децата са две. И така. Тя е женското дете. Но той не и е брат. Защото в любовта няма „трябва”. Няма закони. Не може да има и правила. Нищо не можеш да подчиниш.

Нейната женска любов е топла, силна и дълбока. Тя идва на вълни. Понякога те сякаш не се движат, тихи са и спокойни, лекичко трепват и галят; друг път заливат с цялата си бурна сила неговият огромен остров.
Той обича водата. Потапя се с удоволствие в нея. Няма против и студените и вълни.
Тя се изумява! Дори и лоша, той пак я обича. Тя е в шок. Не може да повярва. Когато той е бил лош с нея, изобщо не си е мислила да го обича. Напротив! Настройвала се е против него. Задействала е своите вълни. Колкото и да го е поливала обаче, не е могла да го удави. Но тя самата не желае това.
Тя просто иска да го вижда. Да му се радва. И колко още други неща...Иска той да съществува. И никога да не изчезва.
Той не обича думата „никога”. Но в случая ще я хареса. Защото ще му прозвучи като „винаги”. Той мисли, че не може без нея. Тя чувства, че без него и е тъжно. И винаги усеща липсата му. А когато го види отново, времето сякаш спира. И настава едно приказно лято. Вълните и се затоплят, защото са огряни от Слънцето. Душата и свети. Колкото време е с него, толкова дълго не настъпва мрак.
Само мислите и понякога стават мрачни. Тогава идва нощта. Тя остава без него. И започва да измръзва. Усеща студа. Търси неговата топлина. Има нужда от вечното и присъствие. И се измъчва от мисълта, че той топли друга вълна...Тази друга вълна той е срещнал преди нея. Тя знае, че той по-напред е обикнал нея. И не знае какво да направи. Понякога решава, че няма да е честно да го иска само за себе си. Но тогава от болка, не го иска и изобщо. Предизвиква се да издържи без него. И най-вероятно ще успее, отстъпвайки място на скритата, понякога явна болезнена тъга, която заема такова голямо пространство в нея, че я чувства като мъка.
Друг път в дълбините и просветва лъч. Ами ако той също иска само нея?!...При тази мисъл съществото и се вълнува, вълните се блъскат и прескачат, превръщата се в палави деца.
Но просто не си позволява да продължи. Ако само за момент си помисли защо, приказката ще се развали.