КАТО КОТКА ВЪРХУ ТУРСКО СИН КИТЕНИК

В деня, когато се запознаха, слънцето се подаде плахо на хоризонта,  прогони мрака и неговите шеговити чудовища,а после стремглаво се изкачи до най-високата точка на хоризонта – зенита и бързо-бързо се търкулна надолу, като топка понесла се с шеметната скорост от двеста и четиредесет километра в час. Секунди преди да залезе слънцето се оцвети в изумрудено зелено и потъна в морето. Хората не забелязаха изобщо това красиво явление, улисани в житейските си драми и дребни удоволствия и като черни паяци, оплели с голям труд и мъка мрежите си, в които нищо не се е уловило за пореден път, тъжно се скриха по ъглите на своето битие в очакване на по-хубави дни. За Кайо този чудноват ден измина някак по-различно, тъй като само три пъти му се случи да му зададат въпроса: „Как си, Кайо?“, а той да отговори: „Самотен съм! Мнооого съм самотен!“. Обикновено този рефрен той повтаряше  много пъти през целия ден, като до вечерта вече го казваше механично и днес остана много учуден, че при третото произнасяне на „Самотен съм! Много съм самотен!“ мракът се спусна над земята и вечерта пристигна, хитра и лукава, като сводница, която умело започна да разказва приказки за морални индулгенции и етични норми.

Единствено на колежката от редакторския отдел Кайо забравяше да каже: „Самотен съм! Много съм самотен!“. Крехка и красива, като стъкло от Мурано, с млечнобяла кожа, през която нежно прозираха синкави вени, с водопад от гарваново черни къдрици по раменете, тя разсеяно го поглеждаше, а очите й кръгли и зелени, като на котка, го пронизваха целия и той потръпваше в някакъв дивашки екстаз. Когато се засичаха по коридорите, той се измъкваше от убежището на своята самотност и я проследяваше с поглед на бито куче, а после казваше на колегите: „Колко е хубава! Всяка вечер си я представям… чисто гола, полегнала на моя турскосин китеник… как я рисувам!“ Колегите му лукаво се подсмихваха и го потупваха по рамото без нищо да кажат. И в този тъй кратък ден, на едва само три пъти казано: „Самотен съм! Много съм самотен!“  той се запозна с Ана, като се сблъскаха на улицата в тъмнината на бързо спусналата се вечер, когато луната още не знаеше, че денят е свършил. Двама абсолютно непознати страници, просто мъж и жена, срещнали се по някаква ирония на съдбата и незнаещи нищо един за друг.

-          Колко си хубава! – Кайо я огледа още един път отгоре до долу и запали цигара самодоволно.

-          Извинете, какво казахте, не разбрах…

Не можа да довърши, защото непознатият мъж полека се приближи, някак неочаквано я прегърна през кръста и зарови глава в косите й. Ана цялата се скова в ръцете му и не знаеше какво да прави. Все пак й хареса, но скри усмивката си.

-          Не трябва ли първо да се запознаем, - измърка нежно тя, но не се отдръпна, а продължи да говори, сгушила се цялата в него. – Аз се казвам Ана, но цялото ми име е Ана-Мария-Йоана-Сияна, пак Ана и след това…

-          Оооо, много е дълго, - прекъсна я Кайо. – Кой може да запомни цялото ти име?

-          Всъщност моето име е първото, Ана, след това е на майка ми, на баба ми, на прабаба ми…

-          Чакай, чакай, аз искам да се запозная с теб, - Кайо се отдръпна от нея и я погледна в очите. – Искам да се запозная с теб, а не с майка ти и бабите ти.

-          Добре тогава,  нека бъде просто Ана. А ти как се казваш?

-          Доколкото си спомням Никола, но това беше толкова отдавна, че почти съм забравил името си, защото всички ми казват Кайо.

Ана подаде ръката и добави:

-          Тогава да спазим етикета. Приятно ми е, Ана!

-          Приятно ми е, - мъжът се включи в играта. – Казвам се Никола, а за приятелите съм Кайо.

Кайо се наведе и страстно целуна ръката й, като силно притисна устни и не ги отлепи, докато тя не се отдръпна.

-          Сега, като спазихме вече етикета по запознанството, - той замълча за миг и хитро я погледна, а после започна да се съблича. – Предлагам да се опознаем по-добре.

И продължи да се съблича, като първо разкопча ризата, хвърли я на земята, събу дънките си, изрита ги настрани и пристъпи към нея. Ана се разбърза. Скъса горните две копчета на роклята от нетърпение, изхлузи я през глава, метна я настрани и остана по бикини. Погледнаха се.

На сутринта Ана се събуди много късно. Слънцето се беше провряло нахално през спуснатите щори и цялата стая грееше в причудливи сенки и петна.  Протегна се бавно и се изправи, като се огледа за дрехите си.  Учуди се, че роклята й се въргаля на земята, обикновено слагаше вечер дрехите си на креслото до спалнята. Вдигна я от пода и забеляза, че горните две копчета липсват. Остави я на креслото и отвори гардероба. След малко изхвърча навън, облечена в дънки и тениска, а косата й игриво се полюшваше, прибрана високо в конска опашка. Целият ден премина някак неусетно и бързо, първо на работа, после по магазините, после вечеря в ресторанта на ъгъла и чак вечерта, когато се прибра вкъщи, се почувства безкрайно самотна и тъжна. Отново сама! Другите жени имат съпруг, деца, пълна къща с хора, а тя дори котка нямаше, с която да си приказва. Легна на спалнята и прегърна възглавницата, нацупила  устни, като за целувка, с отметната назад глава, а последната й мисъл, преди са да се унесе беше: още една нощ сама и… заспа.

Усети, че някой тича след нея и уплашено се обърна. Беше Кайо, който я настигна, сграбчи я в прегръдките си и я завъртя около себе си. Пусна я на земята и я погледна очаквателно. Ана започна да разкопчава ризата му нетърпеливо, а той я придърпа на спалнята.  Изминаха много часове, почти едно денонощие, без да ожаднеят или огладнеят, като не спираха да се прегръщат и целуват, подобно на  удавници, изплували на спасителния бряг и разбрали, че са оцелели и живи.

Кайо се събуди много рано сутринта, още преди славеите да запеят в цъфналата круша под прозореца, а слънцето някак срамежливо надничаше зад хоризонта, питайки се дали още не е прекалено рано за настъпващия ден. Колко съм самотен, помисли си Кайо, а тишината на утринта просто го смазваше целия. Протегна  се бавно и погледна навън. Дори коли нямаше още по улиците, само мишките и прилепите се бяха прибрали, усещайки със сетивата си, че след малко ще стане светло и няма да могат да виждат през деня.  Стана му толкова студено, че потърси дрехите си и с учудване забеляза, че са захвърлени на пода. Обикновено ги мяташе на стола до леглото. Подритна ги с крак, извади нови дрехи от гардероба, облече се бързо и изхвърча навън. Отиде на работа прекалено рано и се зачуди какво да прави. Взе си кафе от автомата и запали цигара, а уличните лампи плахо започнаха да премигват и угасват, когато най-накрая колегите му взеха да пристигат и да го поздравяват весело с  „Добро утро, Кайо!“, а той унило им отвръщаше „Самотен съм! Много съм самотен!“. Колежката от редакторския отдел, крехка и красива, като стъкло от Мурано, с млечнобяла кожа, през която прозираха нежно синкави вени, с водопад от гарваново черни къдрици по раменете и с яркозелените очи на котка, сладко му се усмихна, когато се разминаха по коридора, а той с въздишка и с поглед на бито куче я проследи, чак докато зави зад ъгъла, а после каза на колегите си: „Колко е хубава! Всяка вечер си я представям… чисто гола, полегнала на моя турскосин китеник… как я рисувам!“ и продължаваше да се чувства най-самотният човек на земята.

-          Защо си тъжен? – попита го веднъж Ана  и нежно приглади нападалите кичури по челото му.

-          Не знам! – Кайо притисна ръка към сърцето си. – Понякога си мисля, че всичко това между нас просто е сън и сега ще се събудя и теб няма да те има повече…

-          Тогава, - Ана го привлече към себе си. – Бързо ме целуни, преди да сме се събудили!

Кайо се отдръпна от нея и полегна назад уморен и щастлив, а Ана се наведе над него. Гледаха се дълго, без дума да си кажат. Тих, прохладен ветрец повя през отворения прозорец, разлюля пердето и донесе мириса на цъфналите праскови, круши и череши под прозореца. Славеите запяха радостния химн на живота, а дроздовете и козодоите им запригласяха дрезгаво.След малко към тях се присъединиха скореца и синигера, чучулигата и черношипата ветрушка, а накрая запя и колибарчето. Дълго време пяха в някаква сладостна омая, а Кайо протегна ръка и нежно погали Ана по лицето. Една много нежна милувка да не я стресне, така както се беше унесла, полегнала чисто гола на турскосиния му китеник, крехка и красива, като стъкло от Мурано, с млечнобяла кожа, през която прозираха синкави вени, с водопад от гарваново черни къдрици по раменете, а през полуотворените клепачи проблясваха яркозелените й очи на котка.