СУТРИН

Сутрин… Така би се наричал този отрязък от застинало пространство, в който се носим безшумно, затворени в уютно късче безвремие, ако би бил подвластен на моя господар и враг – великия бог Време…
Зората е далече – розово-примамлива, недосегаема дори и за стремглаво втурналия се към нея влак. Летим към изгрева, но аз го спирам – толкова близо бях до теб в последните 400 нощни километра, че не искам да оставя нощта да си отиде. Слънцето ще чака. Щом аз отново и безкрайно чакам… теб. Засичам един твой поглед, заради който забравям всичките твои погледи от последните часове. Този е уловил първото кърваво зарево на едва пристъпващия ден и като восъчен печат – пурпурен, горещ и мек – върху току-що изречените думи, ги потвърждава, узаконява ги, дава им силата, която да пречупи моята съпротива срещу утрото. Твоите думи ми обещаха деня – настъпващия, следващия, всеки следващ, и принадлежащите им нощи, сутрини, всички безсъници и сънища, безброй скъпоценни, шлифовани от времето парченца вечност в огърлица от безвремие и съпротивата ми с трясък се натрошава под неуморните колела на влака, аз се отръсквам от праха на отломките и в раздърпаните последни парчета нощ, под закрилата на съня на другите, идвам при теб! Прекрасно е – главата ми на рамото ти, челото ми докосва врата ти и ми се завива свят, като си помисля дали усещаш леките тръпки на кожата ми… Сигурно ги усещаш – щом ръката ми в ръката ти усеща потрепването на пръстите ти, които галят моите… Размèсти ми такта на дишането. За пореден път и много по-фатално и опияняващо от всеки предишен път, защото сега знаех, че ще се случва още много пъти и – колкото и невъзможно да ми се струва – все по-силно и великолепно. Можех да остана в това опиянение до безкрай. И точно затова след миг усетих, че трябва да се разделя с него. Никак не исках, но го направих. Точно защото вече знаех – трябва да напусна всеки един великолепен миг, за да мога да се отправя към следващия. И пуснах ръката ти, защото знаех какво ме очаква във всеки следващ миг, в който ти присъстваш… Остана само много плахото ми дишане в още по-плахите ми опити за незабележимо движение, което да бъде погалване, да бъде пълното ми отдаване на теб, в ръцете ти, във въображението ти, което не знам какво измисляше, но на по-нежно докосване не съм била в ръцете и по-голяма нежност не се бе вселявала в ръцете ми. Събуждане? Ти прекрасно знаеше, че не съм заспивала. Но бях унесена, сякаш наистина от сън излизах. А от това размечтаване не исках въобще да излизам. И още стотици километри бих пропътувала с ръце в твоите, за да видя до къде могат да стигнат – могат ли да ме вземат цялата, искат ли да ме достигнат?
* * *
Сутрин? Още дори в мислите ми я нямаше. Още бях в плен на нощта и на нощния ти поглед – тъмното, тайнственото, отблясъците на недоизказаното, сенките на недоказаното – погледът ти, натежаващ с тътен след полунощ, като небе, готвещо се за лятна буря, погледът ти, нажежаващ всеки мой копнеж, нагнетяващ всеки мой опит да проникна в това твое мрачно, магнетично, режещо като бръснач, неуловимо Аз. Разряза на парчета последния ми порив, отблъсна с едва забележимо движение на очите си поредната атака на моя поглед, изморяващ се под острието на твоя, очакващ поражението си в нощния дуел с неумолимата ти дяволска усмивка. Блясък на очите ти… и бях обезоръжена. Остàви ме – да се изправям и да преглътна факта, че сега няма да ми дадеш реванш – и в прах от срутени звезди се изкачи по стълбите. Аз останах долу. Сред всичко, което цяла нощ правех за теб. Знаех, че ако не позволя на нощта да ме отнесе, всичко това все още може да те достигне. И останах там. Да ти изпращам всеки звук, всеки едва доловим полъх на вятъра, всяко още по-приглушено тупкане на сърцето ми… Нощта превàли. Търпението и силите ми – също. Откъснах се от многозвездната прегръдка и под тежестта на недосегаемия небосвод, по стълбите последваха те мойте стъпки, плахо заглъхващи по скърцащия под. О, ако беше сутрин не бих се осмелила, в изопачаващата дневна светлина, до теб почти да коленича, да погаля твоята ръка и след безкрайното обмисляне какво ще правя, ако се събудиш, а ако не – дали ще откача, понеже бях си го намислила, понеже бях до теб сама, мечтаех си да те достигна, без теб не можех да заспя, за по-малко от секунда докоснах бузата ти с устни и веднага се отдръпнах, разтърсена от раздвоението на копнежа и страха. Заспах със спомена за теб на устните, в очите, по крайчеца на пръстите и в за “утре”-то мечтите.
* * *
Сутрин… едва достигната, с моите стъпки до твоите по студения пясък, с твоя разтапящ ме начин да се грижиш за мен. Без да е натрапчиво, а само много мило в сивеещото хладно утро, толкова мило, че бих приела ролята на момиче, на жена, вместо да съм както винаги приятел, който във всичко е наравно с момчетата, бих се оставила в тази роля, бих те оставила да продължиш – бих си признала, че всъщност ми е студено, за да се разходим нанякъде двамата, за да се сгрея, да ми дадеш твоята блуза, да ме завиеш с нея, да ме прегърнеш, да бъдеш до мен и по още някой нов от безбройните начини, по които вече си или поне аз вярвам, че си. Рамо до рамо сме по пустите улици с аромата на нощно море, в трудното утро на умората, в непоклатимите ми опити да се смея, да се държа на крака и да не се поддам на раздразнението и изтощението си, а да остана в ефирната магия на твоето кавалерско внимание, на спокойствието, с което мога да те наблюдавам и да те доближавам сега, когато лудият ми копнеж по теб също е простинал или уморен и се е оттеглил в дълбините на сърцето ми да чака момента, когато ще съм се наспала, стоплила и отпочинала от последните емоции, за да се върне и с трясък да ме запрати отново в преследване на очите ти… В това невероятно утро не ги преследвам – оставям им съвсем открито моя поглед, оставям им се и без разтърсване, без експлозии на сърцето ми, стоя и те гледам… Сега не ме е страх нито да те погаля, дори да те целуна може би няма да ме е страх… Но няма нужда – в спокойствието и ведрината на утринта, макар и без думи, всичко е казано – и аз дори не се страхувам какво ще си помислиш, като вече знаеш… Тъй или иначе винаги си знаел… След съня, когато вече няма да има болка и умора в тялото ми, в душата ми вече няма да го има и този покой – страстта ще се е върнала в пълната си мощ от разтърсващи докосвания до теб. Знам го и в последните мигове на това блаженство събирам последните си сили в истинска усмивка, която ти подарявам, пожелавайки ти “лека нощ” в зората на настъпващия ден. Сутринта се затваря с вратата на стаята след мен. До “утре”-то, отстоящо на само няколко часа, след всички уловени великолепия от нощта с теб, ще сънувам неуловимите…
* * *
Сутрин… Денят се познавал от сутринта… А какво да очаквам от деня с две сутрини – една, в която с любимата ни музика сме посрещнали изгрева и недокоснат от никакви разкрития го оставяме да се разтопи в дневната светлина. Заспиваме. Аз – само, за да има събуждане пак. Обичам твоето събуждане.
Втората сутрин – само броени мигове след първата. В неустоимата тишина на часовете, когато всички други спят уморени. Чувствам се едновременно недосегаема и копнееща за досег. Да опитаме!
* * *
Сутрин – това сега е ритуал. На протягането, тихите стъпки, тихото излизане от стаята и още по-тихото влизане обратно. Искам аз да те събудя, но не и с небрежния шум на припряна сутрин, а с магическата тишина, предшестваща… какво??? Още не съм го измислила, но докато се къпя с ледената вода, го отгатвам по трепета в пръстите си – просто ще те докосна с ръка – но с този трепет в пръстите ми няма да е просто така. Ако се осмеля. Но когато спиш сутрин си много по-досегаем от през нощта. Каменната стълба превръща стъпките ми в тишина. Идвам. Нося ти я… Сядам до теб. В тишината за миг виждам кадъра отстрани: ти спиш, аз по хавлия седя на ръба на леглото ти и капка студена вода се опитва да се откъсне от пръстите ми, за да те стресне хладно в съня… Докосвам те… Капката се изпарява на мига, а аз стресната се отдръпвам от рязкото ти отбранително движение с ръка. В следващия миг – разпознаваш ме. Успокоявам се. Прегръщаш ме. За успокояване? Или просто така? Или хич не е просто, защото е първият миг след събуждането ти сутринта? Възползвам се от твоята прегръдка, за да те прегърна и аз, преди тези чисти сутрешни чувства да се удавят в думите, шегите и бирите на деня. На този ден, дето трябваше (трябваше ли?) да го разпозная от сутринта… Как да го разпознавам, като дори не го гледах право в очите – както не гледам и теб – само те поглеждам в отделни мигове и после ми идва в повече – винаги! – светът през твоите очи, идваш ми в повече ти – и моите очи избягват – към някаква наздравица, към казаните нарочно реплики, в които се надявам да откриваш думите, които не са нарочно и пак към следващия поглед, който ти пак ще усетиш веднага и който аз ще копнея да издържа и да задържа… Копнеж… Копнеж ли? По-скоро истерично задавяща се жажда за теб. Лакомо неотстъпно преследване и рискована борба за всеки миг, всеки поглед, всяка дума, всеки жест от теб. Копнеж? Вече не. Или не още. Но прилича – там сред вълните, под слънчевите лъчи, там в играта на приключения, в жежкия следобед, по парещия пясък, след огнения ром с не по-малко гореща кòла; там, в моята кожа от разтопен на слънцето шоколад, зад очите ми – искрящи и с цвят на ром; там, завихрено в косата ми от водорасли и светлина, по устните ми в пръските вода, се е скрило и наистина прилича на кротък мил летен копнеж, най-странното, лудо, откачено и недостижимо желание – непознатото. Не знаех, че се е скрило в мен. И да съм го усетила – потрепващо нежно – съм го кръстила копнеж, поради пълната ми невъзможност да му дам истинското име. Защото е неназовимо. Думата за него – още я нямам. И точно затова – то ще се сбъдне. Даже много повече – ще се сбъдва… И аз вървя през плажа към страшния край на развръзката, който е началото на цялото това сбъдване на милиони желания… Приземяване там в морето до теб, но не съм при теб… Приземяване после на пясъка до теб, но пак не съм… Отивам обратно до водата. Сама. Защото не идваш след мен. Връщам се. Този път се приземявам върху теб със смях и без никакви други намерения, освен да е на игра. Най-старата игра. За първи път в живота си я играя без да знам какво искам. Защото знам, че не искам нищо от онези неща, за които съм я играла десетките пъти досега. Но пък знам, че искам… искам твърде много, адски много – както винаги! – искам теб. След десетките претъркулвания, след многото смях и пясък, сипещи се от очите ни, внезапно спрях да играя… Разтуптените ни сърца отекват в пясъка. Косата ми скрива лицата ни от слънцето и от другите, но не и едно от друго… Изведнъж всичко спря и замря. И с пълна сила усетих собствения си дъх, горещ и неспокоен, да се плъзва по покрития ти с пясък врат. Преди да си дам сметка, че дори само дишането ми е достатъчно, за да ти разкаже в подробности всичко, което така и не успявам да кажа, ти ме приземи. С трясък. И оттам с поредица трясъци – всички необходими обяснения: думи, думи – повече от песъчинките в косата ми, но те бяха нужни – да изтекат като пясък през пръстите ни, за да може пръстите ни да се срещат пак; да ги отнесе морето, като останки от пясъчен замък, за да не вървим по отломките; да хрущят между зъбите ни сега, за да не проскърцат напомнящо в някоя далечно бъдеща целувка… Да може това да не е краят, а някакво начало… Да може след всички тези думи отново да се търкаляме по пясъка със смях, отново да лежим един до друг и да се гледаме в очите… отново да я има магията в очите ни. Магията… Цветът на твоя поглед, отблизо, когато вече изобщо не го избягвам и изобщо не мога да се откъсна от него… Магията… Начинът, по който погледът ти спира моя. Спира и времето. Спира ме, когато съм тръгнала по най-лесния път на импулсивна луда страст и ме връща на най-трудния, за който нямам име, но ми е най-любимият, по който първо е нежността… Нежността, която си мислех, че познавам и владея. Нежност… Откъртена от дълбините на сърцето ми. Изсипва се от пръстите ми. Самата нежност – песъчинка по песъчинка – се изсипва от клепачите ти изпод допира на пръстите ми, толкова внимателни, че теб въобще не докосвам. Само пясъка по лицето ти… И вечно да траеше – не би ми омръзнало – нали всяка песъчинка е различна? Както и всеки миг от безкрайния ти поглед, който не се отмества от очите ми, а само потрепва при всеки допир на ръката ми… Сто пъти ще те засипвам целия с пясък, ако знам, че после ще махам бавно всяка отделна песъчинка – милиони докосвания до кожата ти, докато ти ме гледаш така…
* * *
Сутрин… В притаения хлад и недооттеглил се мрак на четири и половина ти пожелавам приятни сънища. Моите ще бъдат такива. Вече са претъпкани с теб. Режещото слънце на девет часа прорязва сънищата ми. В мига ги забравям. Знам, че са били приятни – толкова отпочинала съм. И морна. Защото сигурно са били претъпкани с теб. Помня те снощи. Каза ми нещо, докато спях. Не помня думите. Помня гласа. Добре, че спях. Иначе не бих могла да заспя. Твърде много бих ти казала. Ще седна до теб и ще помълча. Сутрин водата е студена. Доразсънва ме. И измива отломките от забравените сънища. Ще започна деня на чисто. От рехавите слънчеви лъчи топлина бавно се плъзга по каменното стълбище нагоре. С ръка по грапавото перилò, в тишината на първия топъл дъх на каменните стъпала под мен, бавно се плъзгам нагоре. Идвам. Да те будя? Да се изпаря от допира до твоята гореща кожа сутрин. Топлина… Твоята първа прегръдка сгрява утрото и спира деня. Времето спира. Слънцето акостира ниско над хълмовете в едно безкрайно очакване – докато съм в прегръдката ти, денят няма настъпване, а търпеливо чака. С цялото търпение на света и аз чакам така. Изпарило се е цялото бързане. Днес е последният ден. Но преди него – безкрайната сутрин. Топлина… Не съм знаела какво значи горещо, докато не се разтопих в ръцете ти, докато не ме нажежи до спокойствие първият остър поглед, прорязващ клепачите ти сутрин, докато не усетих, че се изпарявам, дори преди водата по кожата ми, от горещия ти дъх… Добре, че знаеш как да спираш времето – това и мен ме спря. Ти постигна помирението между мен и главния ми враг. Но ме учуди, че не спря и себе си – трептяща вътрешна борба, изгаряща очите ти – това видях. Успях да вдишам пламъка. Това е топлина…
Оставих се в ръцете ти.
Е, изпарявай ме сега !