ТИ – ЗВУКЪТ И МУЗИКАТА – АЗ

В далечината малък и блестящ самолет прекосява небето в посока, обратна на моята, в посока обратно към теб, все едно е месец по-късно, това е моят самолет на път за там, откъдето аз излетях преди малко. Преди толкова малко, че още е топла косата ми и всичко е оранжево, като там под слънцето, под което слушалката говореше с твоя глас, а той казваше – не, не ги каза! – многото неща, първоначално наречени нищо, което да кажеш. Петнайсет ръкостискания в минута, осем целувки (общо от всички), стандартизирани пожелания – на конвейeр, обсада от думи. Една прегръдка – как допусна, че бих я пропуснала? И моите оттеглящи се стъпки. Сред обсада от погледи – но всичките като фон, а сред тях аз точно един търсех. Неотделими очи – преодолимо е само с обръщане и заглушени от тупкането на сърцето ми незатихващи стъпки до края на коридора. Борбата с желанието назад да се обърнеш, защото след това трябва и да се върнеш, а после, разбира се, някого да прегърнеш. Аз я спечелих – уви ! – тази борба. Но пък точно затова: искам, трябва, не мога да тръгна без да се обадя, без пак и отново да ти чуя гласа, без да повторя всичко, коетo е или поне ще бъде казано. 

През прозореца на самолета виждам понякога облаци, но по-често един друг самолет, в който седя до прозореца, за да гледам небето, а ти – до пътеката, за да гледаш стюардесите. Разговорът го водим двамата и на глас, а не само аз и на ум с твоето въображаемо “аз”. Малка бутилчица бяло вино пред мен, не, всъщност там са две, и озарени от искрящо “наздраве”, кафето е също така разредено, небето – далечно, гореща вечеря; разликата? – всичко е докрай споделено. Но не чрез посредник през времето – този лист хартия, а обгърнало отвсякъде едно недомечтано “ние”. Самолетът клони към кацане. Не скоро, но се усеща. Дали и аз ще се приземя? Споменът от тръгването е запечатан на дланта ми – ръцете на всички приятели. Но стана толкова бързо, че ми е трудно и в спомена си отпреди часове да различа отделните отпечатъци. Вглеждам се в пръстите си и търся отпечатъка от ръката ти. Наистина стана много бързо. Но всъщност не твърде. Иначе щеше да е онова фатално протакане на всяко финално “чао !” и щях дълго да чакам да стисна ръката ти.

Толкова съм високо, че почти вярвам – ако избера един облак и успея да го накарам да запомни това, което искам да кажа, бих могла да го изпратя да смущава предавателя на радиото ни в точния ден и точния час, когато ти ще седиш на пулта, ще се чудиш какво става с ефира, а сигналът от тунера да е не просто пращящите шумове, а всичко, което искам да ти кажа. На теб. А съм го казала на лудите облаци, блъскащи се в самолета, който клони към кацане, а аз отново знам, че няма да се приземя. Никога не съм го правила доброволно. Само понякога за зареждане. Отгатни какво е горивото! Очаквам кодово потвърждение, за кацане разрешение, обратна връзка с твоето решение. Изпратѝ ми я по онзи самолет. Той ще се върне. Знае къде и как да ме намери – точно като теб. Защото аз от там горе не слизам. Така че на теб ти предстои изкачване. Или скачане. Или летене. Някакво антигравитационно изпълнение. Балистична траектория с неизвестно местоназначение. Но пък има кой да те посрещне. Не го забравяй. Обичам, когато ти си моето вдъхновение.

Самата истина е, че от половин час стоя пред този лист и се питам – дали да се боря с думите, докато ги поваля тук, дали ще могат вече бездиханни да поднесат с последния си стон и смях моя неопакован, но избиран безкрайно дълго, наивно чаровен, но плахо подаден подарък за теб. И ми бягат, точно преди да впия жадния писец в леко тръпнещата в очакване хартия, те се измъкват, думите, които си играят вече трети ден и от месеци с мен на неуловими. Ръката ми е безплодна, а в главата ми разцъфтява градина и под ударите на слънчевите лъчи натежават лепкави плодове, кървящи с аления сок на порива – онзи, единственият, способен да удави извечната истина, че си сам. Думите – те са описание на съвсем възможна мечта. Ужасно искам една по една да ги живея всички тези думи, но понеже няма да е скоро, им търся друг носител. Виждам цветовете, усмивките, чувствам допира им, но не мога да ги изрека сега, страх ме е да не разбия кристалчетата им след като набера 10-цифрения номер и ги пусна да се сипят в черната дупка на слушалката, страх ме е да не се натрошат, когато нападат там около теб, страх ме е да не те наранят, да не прорежат неуловимата плетеница, която е по-здрава от неразпадащата се телефонна връзка и в която влагах всичките си творчески умения по разкриване на съкровища от деня, когато за първи път съм те погледнала в очите. Сигурно за това трите пъти, когато думите преливаха отвъд очите ми и на бегом задъхано в телефонната кабина всичко залагах на сигнала “заето” или “свободно”, никога не се добрах до твоя глас. Не че утре или после няма да опитам пак. Но май не е това правилният начин. 

Затова сега изнасилвам мислено лист по лист времето и изкопчвам малкото истински звуци от радиото с непреглътваемото желание, което се бори за статут на предчувствие и ми суфлира нашата песен… Трудни са, много са трудни тези думи, защото те не са нищо друго, а всичко, което преживях последните дни, но такова, сякаш не си спирал да си до мен – вече трети ден мислено говоря с теб, виждам толкова неща и с твоите очи, а най-странното е, че не само в мислите си те пренасям тук, но живея паралелно и всеки твой ден, с теб сядам сутрин на пулта, дори – ти ще потвърдиш вярно ли е – понякога заедно с теб мисля за Твоята Най-скъпа, която съм аз самата… 

И затова е борбата с листата – не че бих могла да забравя която и да е дума, родена заради теб, а защото то е като да държиш запалени кибритени клечки – вглъбен в пламъка, докато се опариш, докато те заболи и искаш да крещиш, да запееш, да се търкаляш по мокра трева, да тичаш в дъжда, да скочиш през глава, да се гмурнеш в снега… 

Чувствал ли си го? – най-голямата ти мечта да е да говориш с някого, а покрай вас да се източва нощта, времето да е спряло, да е дълбоко заспало, думите да се раждат една по една – като звезди и да остават леко трептящи в приглушената светлина, може би копринено тънка музика, по едно питие – за да искрят чашите, пречупвайки блясъка на очите ни, за да има къде да потъват погледите ни, които не са събрали смелост да се срещнат. Разговорът – одеяло, изтъкано от светлина и тайнственост, с което ни завива невидимата ръка на дванайсетия час. Думите – стъпала от стълба, виеща се в поне шест измерения, по която едновременно към най-дълбоките си мисли един до друг се спускаме и се изкачваме един към друг. Думите превръщат разговора в танц, в който всяка стъпка води все по-близо до другия. Единственият танц, чиято мелодия няма край. Дори не е нужно да помръдват устни, когато си близо – мислите се чуват. Когато мога да ти кажа всичко. Когато знам хиляда начина за това. Когато и ти можеш същото.
Ръката ми иска да каже нещо на твоята ръка.
* * *
То е стъпките по коридора, когато знам, че са твоите.
То е когато с периферното зрение видя, че ме гледа твоето отражение.
То е начинът, по който оставам сама, след като излезеш от стаята.
То е в задъханите минути на първия час от деня без теб.
То е мечтата, която скача по бутоните или се вози на шайбата на телефона, докато аз фанатично чакам с безмълвни заклинания неговия звън.
То е във водовъртежите на очите ти, когато моите само чакат да потънат.
То е когато сънувам, че в следобеда още си с мене и нощта няма да те отнеме.
То е малките смърти на отпаднали срещи и приятните вибрации на неочаквани предложения.
То е по време на мигновените разходки до едва проблясващия микро-самолет там горе в безбрежното море на небето и по време на завръщането ми оттам в безкрайната синева на очите ти.
То е забравено листче с незабравими думи между страниците на отскоро или отдавна? неотваряна книга.
То хрущи под стъпките ни – нека само никога да не чувам звука от чупенето – хрущи като препечени в октомврийско пладне керемиди, сгрява ръката ми, пленява косата ми, оставя ме да седя толкова близо до ръба, колкото искам и по близо до слънцето, отколкото въобще някога съм била и толкова по-близо до теб, колкото по-силно пулсира сърцето на планината някъде дълбоко под нас.
То е когато ти си носителят на звука, а аз знам какъв е плейърът.
То е да можеш да ме разсмееш със същото, с което не знаеш, че си ме разплакал вчера.
То е пронизано от вятъра, който се изостря, за да забави времето или да ти даде време да измислиш възможност, идея, молба, предложение; то е и осветено от луната, удавена в чакане, нелепо настъпена и окачена после там зад нас някъде.
То е когато заспивам върху листата, с химикалка в ръката и с онези думи в главата, които ще ги няма на сутринта. За тях знам, че се раждат след затварянето на телефонна слушалка в тъмния коридор и в неоновата светлина на едва замечтаните планове. Обаче кога ли умират – щом сутрин вече ги нямам, те ме нямат сякаш винаги ги е нямало? Ако не заспя, ако изживея с тях нощта – дали ще разбера? Но винаги заспивам – неосъзнатият в съня страх ме приспива, страхът да не преживея смъртта. Тяхната. Или на онова, което ги ражда и ми ги изпраща точно преди да дойде сънят. Онова, то ражда и мен. Чрез тяхната неусетена смърт ражда мен в тях даже понякога. То може и думите да накара да се раждат в мен. Но ме оставя да ги раждам сама. С изначалната болка на сътворението. Благодаря. Благодаря на теб и на него – на онова, което поредна страница остава недосегаемо. Ти си го чел и си го чувал от мен и другаде.
То е в мен заради теб неудържимо и неописуемо до прегракване на гласа, умора на дясната ми ръка, до пълно обезсмисляне на думите, докато те докрай ме напуснат, докато остана сама. С очи в очите ти.
То е там и сега.
* * *
Раздиращият трясък на вратите. Недокоснато, непрегърнато, едва спогледано “чао!”. Стъпките – гумено-беззвучни по асфалта.
Вик. Повик. Извикване. Навик?
Извиквам те. В този миг ставам сама. И след миг вече оставам сама.
Но този вик... Той е пилà върху асфалта, за да стане асфалтът грапав и да забави твоите гумени стъпки. Той събужда вятъра, засилва го сред листата и те се заплитат в догниващо есенно торнадо, за да подхлъзнат краката ти. Въздухът се нагнетява. Прецизно насочени децибели сгъстяват пространството. Звуковото налягане троши на трески бариерите от едва доловими в мрака силуети на дървета. Експлозия. Разлом. Тектонически апокалипсис. Пръстта се надига, подема стъпките ти – всъщност препъва те – звукът раздробява буците на камъчета и прашинки и ти не можеш да продължиш, земята – Земята – се надига под теб, призована от моя вик, по заповедта на моя зов, под знака на моя призив. Проблясващите песъчинки трептят в нощната светлина и звуковата вълна не затихва, многократните отражения от невидимите стени, които ти си подреждал около себе си се хвърлят в неповторима реверберация, плетеница от сигнали, мрежа, решетка на клетка, паяжина, петолиние, но надраскано от трепереща ръка, по което нотите на моя вик няма да се наредят. Защото асфалтът е все така гладко отражателен, златен, листата кротко лежат, едва шепнещи, земята непоклатима, удобна, метър по метър минава под теб, половин километър остава зад теб, неподвижно разстлан под твоите стъпки. И мракът те поема в своята далечина, неразлюляна, неразтрептяна, неразрязана от никакво звуково острие.
Защото моят повик беше ням.
В онази единствена секунда, в която още можех да те върна, не те извиках. И ти не се обърна. И оглушителният, но безмълвен вик наум, заглъхна под раздиращия шум на моите мисли, които ти не чу и на финалния трясък на вратите.
* *
Когато си бил много високо над деня.
Когато десетки тонове са се издигали със стотици километри в час.
Когато вечерята е безвкусен от стохилядното си повторение ритуал, в края на път, овъргалян в лепкава нощ и посипан със звезди, линчуван от часовата разлика.
Когато щракването на ключа за лампата е неточен хирургически експеримент върху жадния ти слух.
Когато нямаш сили да сгънеш деня по ръбовете и да го положиш на закачалката, а само хвърляш умората смачкана на стола.
Когато последната песен, която си чул е толкова отдавна – преди дванайсет часа от нарязана на тънки минутчета безкрайност и толкова далечна – като сбогуване без обещание да има звук отново.
Когато лампата угасва сама, победена от копнежа по другата светлина – затворената в черната кутия на джобното ти радио, трептяща в очакване твоят пръст да погали копчето за включване...
...и после е играта, танцът, флиртът – танго, привличане, по-силно, по-тихо, прогърмяващо до раздиране на мембраната на говорителя или попиващо, стенейки, в мекото одеяло.
То е пулсирането на ръката ти, в която – в която какво? Малко електроника, говорител, копчета, батерии, пленени в пластмаса. В която това! Обаче нещо в тебе трепва, нещо се задъхва, нещо пак наум крещи, нещо иска да избяга, иска да се върне в теб, иска да си ти.
То е когато преди да заспиш се отдаваш на Случайността, оставяш я да проникне в теб под формата на звук, на песни.
То е когато си заспивал с мечтата и си мечтал за съня и най-после Случайно попадаш на песента, която си чакал несъзнателно десет вечери подред с пръст, вкопчен задъхано в копчето на тунера, неспиращ в своите слепи налучкващи докосвания, въвлечен в играта от редувани сприпания на дъха при всeки правилен Случаен избор.
То е когато синусоида с неизвeстна, но прекрасно усетена честота, прониква в теб, през ръката, одеялото, пижамата, ребрата ти, когато сърцето ти започва да флиртува с нея, улавя пулсациите, поддържа честотата, увеличава амплитудата, смущенията са неутрализирани и ти получаваш максималната наслада на звука – онзи, неповторимият, на “малко след полунощ”, на празния свят, чакащ да се запълни, на непоправимата и неприсъща ти иначе самота, дълбока, като пещерно езеро и тъмна, и пълна, и запълваща се, и насищаща се, и алчно, страстно, хищно, безотказно впита в звука.
Музиката. Също и денем.
Роял. Бас китара. Оранжева стая с време на реверберация, по-дълго от неочакваната притома на сетивата ти, когато се удавяш задушен и заглушен от звук, когато се предаваш на ръцете, любовно докосващи черните клавиши и изтръгващи трепет в галещо алено докосване от белите, ръцете стоварващи се с цялата безпомощност на просъздатели върху безпътната и безплътна чувствителна до резонанс абаносова ерогенна зона на клавиатурата, смъкващи недоизтърканата прах на изначалните грехопадения, застинала като отзвучаващ вопъл по контра-октавите.
Музиката. По своему. По случайному. Музиката в глас, дошъл през хиляди километри, благодарение на фотолитография върху силиций, родила електронни елементи, дискретни до безочие и до пълна липса на чар, но перфектни преносители на сигнал, за да дойде той тук непокътнат, да пищи в ушите ти, да ти повтаря “хайде кажи, де!”, да те кара да блъскаш копнежите си в стъклените врати на предстоящи две седмици, теб – непобедимия от времето, слуга на капризите на времето, прогласител на похотливите мечти и крайната му цел, неговият човек, теб – единственият човек, който някога го е залавял, него, Времето, в кадифеното му ложе под балдахина от облаци от прах от взривове, как кара музиката да крещи в екстаза на любов, каквато даже ти – нелепият му и велик служител, още никога не си могъл да правиш, нали, не си, а?
Музиката. Отново нощем.
В кола, покрай река, светофарите, нощта, и пак нощта, и още нощ, и толкова нощ, че чак се сменят цветовете, и внезапната хладина на музикално острие, и си разперваш ръцете, прекрасно знаейки, че нищо няма да уловиш, и си отваряш най-широко очите, а също ги присвиваш и между клепачите ти – волтова дъга и даже си сменя цвета, и всяко примигване прави светофарите червени или зелени само според твоето желание на това парче да летим по моста със сто в час и да чуеш и следващата песен...
Музиката, навсякъде, завихрена от гумите, отлетяла през доста километри до точно там, където трябва – там, където си бил, преди време, но по отношение на пространството – сега – тук, веднага, било е толкова вчера, че чак би повярвал, че може да бъде утре.
Музиката, изпята от теб само в твоя глас, отвъд и покрай двете китари, твоят глас – неумел, глупаво опитващ се да не е фалшив, въодушевен, безпомощен да каже дори пренебрежимо малката част от всичкото – от онова звуково, мелодично, две-по-шест-струнно, многогласово, едва престрашило се, поробено от музиката всичко, което вечер се вселява в пръстите ти, докоснали копчето на радиото, в одеялото, топлещо те почти толкова, колкото успява да го прави самата музика. Просто е радио, от теб не зависи нищо. Освен непогрешимият усет - кога да въртиш тунера към 108 и кога към 88 MHz. И кога да навърташ номерата, започващи с 003592, и кога да навърташ километри с писеца на химикалката по единствения път, където никога не вали, освен когато пишеш толкова силно, че плачеш или ти се плаче толкова силно, че започваш да пишеш.