ДА УБИЕШ ВРЕМЕТО НА МЯСТО

Сред на годините без „заедно” черупките,

след изтляването на въпроса ми погрешен,
към отговора ти, неиздържал до „утре”-то,
не беше времето, но крайно време беше…

 

Нескрити зад завесите от ален плюш,
върху килим с цвят стъпкани череши,
в нощ, избледняла, като остаряващ туш,
не беше мястото, ала така на място беше!

 

Гласът ти в името ми, с дъх – във моя дъх,
в безкраен допир, докато докрай ме срещнеш,
с очи в очите ми, в очите ти, отвъд…
Не беше „ти” и „аз’, а „ние”… „ние” беше.