ЖЪЛТО, КАТО КОТЕШКО ОКО

Времето мърка в падащата нощ като мързелив тлъст котак. Опитвам се тази вечер да подмина любимия бар, но то гальовно се потърква ò краката ми, очите му проблясват дяволито заедно с мигащия в жълто светофар и краката ми сами ме завеждат… пак там. На стъпалата за миг се заколебавам, но все пак влизам. Заставам пред бара, ще пия само една бира и после се прибирам у дома.

Това е най-възторжената дълга, при това – руса! – коса, която съм виждала. Освен това е леко, на едро къдрава и дори и вързана – до под кръста. На всичкото отгоре е коса на мъж.
Момче с ярко-жълта, като котешко око, коса! Чак сега си давам сметка, че забързаните ми стъпки са го подминали на вратата, не игнорирайки го, а с онова внезапно, но плахо, вълнуващо и отгадаващо предчувстване на… среща. Предусещам срещането ни, а дори не съм успяла да зърна очите му!
Изведнъж – без да съм го видяла да влиза – ето го! Рамо до рамо – не, коса до коса – сме, докато той презарежда халбата си. Не ме потърсва с очи и няма как да видя неговите. Гледам ярката, бляскаво-жълта къдрица, едва докосваща ръката ми… Със замах на цялото тяло – и на безкрайната си коса! – той изскача обратно навън. Цяла бира време после се чудя, очаквам, не смея… Времето се оттича в синхрон с искрящо-жълтите глътки от халбата ми… ах, Времето, с ленивите му котешки привички… Все така не смея, но пък някак си… знам: срещата е неизбежна.
Той отново влиза в бара и този път се устремява директно към мен.
- Имаш разкошна коса!
- Ти също!
Наблюдавам с почуда как собствените ми пръсти плахо се доближават до най-целеустремения да се освободи от хватката на ластиците негов кичур и едва го пипвам, като че ли може… не, не да ме опари, а да ме задържи, залепена върху си, сякаш е лед, искрящ, студен като очите на всяка котка. Забелязвам, че и той е посегнал, но с цялата длан, уверено, жадно, волево и … спокойно?
Усещам по кожата си, дори и под кожата си, усмивката на очите му, а изобщо не мога да доловя какъв е цветът им.
Пръхкаво и дъхаво се разбягват между пръстите му твърди и гъвкави снопчета. Чувствам как неговата кожа усеща косата ми – като гладката, хладна, жива и обещателна кора на кестен. Шепа бляскаво циганско лято – гледа я като съкровище от последния ден ваканция, което трябва да запази неназовимата магия на детството през цялата скука на неизбежната учебна година. Гледа я така жадно, че се разтрепервам и вече наистина жадувам да видя очите му…
Ах, колко бавно се търкаля този мързелив тлъст котак, времето! Ръката, пълна с кадифето на косата ми, докосва моята ръка, държаща все още златото на косата му. Няма трепет от допира на кожите ни. Любопитството му – детско, момчешко в старанието да пробва – размесва двата кичура. Разтърсване – от неосезаемия допир на косите ни. А Времето, проклетникът, едва-а-а протяга изящния си котешки гръб!
Играем си с косите си, а досега дори не сме се истински спогледали, не сме потърсили онази, най-интересната игра – на очите, така и не знам – все още! – какъв цвят са неговите.
- Хайде да ги сплетем! – чувам собствените си думи, отразени от огледалото зад гърба му, преливащо от яркожълтите блясъци на косата му, докато усещам как съм безвъзвратно подведена от неприсъщ ми порив, повярвала на ловък номер – хитростен, подмолен, котешки, какъвто само Времето може да ми скрои, докато ми се любува как попадам в плен на елегантната му неотменима хватка…
- Заедно!? - въпросът се изписва от чертите му, гласът обаче е прозвучал утвърдително, даже поощрително. Лицето му, като гарафа, крие опиянението на погледа, чиито цвят все още ми е непознат – как все така едвам се свлича Времето върху ми, ах, неговата кожа котешка?!
Сега аз съм уверена. Поглеждам наоколо си – за свидетели, за осъдители, трябва ни палач. Спирам очи в подигравателната усмивка на бармана. Не мога даже и да се разсмея, не е мислимо да се отметна, отмятам назад глава и със замах рисувам върху устните си смях.
След миг: допрени – раменете ни, косите и на двама ни стигат до коланите, припукват с електрически искри в очакване… Ах, Време, с протяжното си мъркане не ще ме заблудиш, че спиш, о, не!
Ето ни пред бармана: две деца, строени за наказание, за назидание. А той поравно скубе двама ни, поравно ни побутва, намества, наставлява уверено и спокойно, забърква кестеново-лимонения си непретворим оттук нататък нивга веч коктейл, на мига кръстен „палавниците”.
Автономията на движение е полу-обръщане, полу-свян, полу-смях и почти засичане на погледи – все още невъзможно непознат ми остава цветът на неговия. И се налага да си наложим да се завъртим, заедно, неравномерно-едновременно, към бармана, за да благодарим. В един глас – неочаквано, непреднамерено, естествено звучим. Дори гласът му прозвучава в жълто – тембър на вечно лято, тропици и ярка синева… А моят е дълбоко топло есенен и сияйно кестенов, пада, търкулва се, бодлив и свеж, очаква да бъде взет и скътан.
Ами сега?
* * *
- И сега това докога? – запитваме се едновременно, сега вече неможейки да засечем очите си.
- До утре сутрин! – отсича барманът. Това не е шега, присъда е. Без смях, без подтекст и затова – безмилостно.
Сега вече сме принудени да се спогледаме, но не успяваме – косата ни, осъвместена, няма достатъчно свободен ход.
- Добре! – изречено отново заедно, като обет, поетото предизвикателство е общо.
Малкото хора наоколо едва сега започват да забелязват какво се разиграва около тях и ни гледат очаквателно. Аз пък се чудя кой първи ще обяви облог дали ще издържим до сутринта.
- Аз обаче се налага да се прибера практически веднага… - извинителното движение на главата му внезапно ме оскубва.
- Явно и аз… ама у вас! – гласът ми, насилено насмешлив, откънтява в тишината от немеенето на околните.
Няма суетене, няма притеснение, няма отмятане, нито един от двама ни не иска да си цепи думата на две.
Той се опитва да ми даде път на вратата, но се налага да излезем по трите стъпала почти прегърнати.
Отключва колелото от стойката пред бара и ме стрелва с очи предизвикателно. И твърде бързо, за да им разбера окраската.
- О, чудесно, откога не съм се возила на рамката на велосипед!
Пауза. Неловка? Надали.
– Или предпочиташ аз да карам? – макар и в смях, въпросът ми е сериозен.
Барманът ни изпраща, невярващ, че все така не се отказваме.
Покатерваме се някак на колелото, вече целият бар е на вратата, изпровождат ни с глъчка, липсват само консервни кутии, вързани за колелото и надпис с имената ни, обрамчени от розово сърце, за да сме като в сладникав холивудски сюжет.
Стара сграда на павирана уличка, последен етаж, малко южно балконче, сънено куче от неопределима порода, почти оранжева светлина и цели три огледала в единствената стая, големи тон-колони на пода, аромат на млади орехи, възцарен в миниатюрната кухничка.
- Добре дошла в моя дом! – церемониално, без ирония, без притеснение. - Там е банята, ако имаш нужда да я… използваме – завършва репликата си в смях, а във внезапния ѝ край аз осъзнавам и тази подробност от нашето временно обвързване.
- Имам съвсем малко работа да свърша, но е със срок преди утре, така че ще трябва да се забавляваш известно време сама… е, относително сама! – засмиваме се, отново заедно.
- Това ли четеш в момента? – книгата е нагласена пред компютъра, изглежда поотваряна свидливо от някой, който е искал да я погълне за една нощ, а има време за едва по страничка на ден.
- Да, тъкмо я започнах, а все не успявам да ѝ се порадвам достатъчно.
- Сядай да работиш, аз ще чета и няма да ти казвам какво се случва нататък, щом си още в началото.
- Искаш ли кафе?
- Ще ти правя компания… да го направиш! – ухилвам се аз.
В поредния споделен смях очите му блясват многофасетно, като шлифовани. Що за цвят? Преди да го видя наистина, отново се е притаил.
Залепяме една до друга две табуретки и гърбовете си – всеки да е облегалка за другия. Той е съсредоточен в монитора, а пръстите му тропкат забързано по клавиатурата. Книгата ме увлича веднага, но навремени ме отвличат от нея някои негови помръдвания. В нито едно от огледалата не го виждам, но от движенията му съм сигурна, че разпознавам и усещам кога нещо го затруднява, забавя, кога внезапно се получава, както го иска, кога сам се чуди какво излиза изпод ума и ръката му. Не казвам нищо. Той също мълчи. А дали усеща по моите движения кога се усмихвам на прочетена дума, кога разсъждавам над някой пасаж, кога бързам към идната страница?
Кафето още е топло, ухае на уют, харесва ми. Гърбът му също е топъл, допирът ни е с лек взаимен натиск, но деликатен, вежлив. И това ми харесва.
След час се протяга – сторва ми се доволно протягане, по инерция се обръща, което ни оскубва отново и казва:
- Готово! Ще ми помогнеш да сервирам, макар да си гостенка, нали? Заслужихме си да се почерпим!
- Имам ли избор? – с усмивка го придружавам, отбелязвайки наум вече естественото, но сега повече мило, отколкото разсмиващо ме, множествено число.
Колко време тъмни бири с уханни орехови ядки за мезе, колко разкази за детството, за любимите места по света, за мечтаната работа, за разцъфтели и излиняли любови? Колко чàса смях, резки скубещи движения, извинения, пак смях сред постепенно и фино изграждащия се навик да се движим синхронно, да отгатваме понечванията си, да съвместяваме стойката и жестовете, да се подчиняваме на наложената хармония, да я приемаме.
Времето е вкопчило ноктите си в кълбото на днешния ми ден и зная, че ще се омотае така, че да ме принуди да режа на безброй места, за да го освободя… Зная това, но какво да го правя, проклетника? Нали котката винаги е истинският господар на дома!
Изведнъж – уморена съм.
- Как изобщо ще можем да спим? – не се усещам, че задавам въпроса гласно.
През очите му, като блясък с недосегаем цвят, преминава „изобщо няма да спим”. Не го изрича, видимо стреснат от стандартната възможна интерпретация – най-преуморената от това да я набеждават за първородна на всяко подсъзнание. Всъщност тя е само единият от толкова много варианти! Бихме могли също да готвим, да играем шах, да си пуснем филм, да редим пъзел. Да разглеждаме бебешките му снимки, да пробваме дрехите му, освен тези, които се обличат през главата и да си правим смешни селфита пред огледалата, да ми чете на глас любима книга, да гадая бъдещето му по чашата от кафето, да изведем кучето на най-дългата нощна разходка и да строим замък в пясъчника пред кооперацията, да направим космически кораб от LEGO-то, което мернах върху гардероба, а в краен случай – можем и да разплетем косите си.
* * *
През открехнатия прозорец в гъстия полумрак на стаята се промъква дъхавото ухание на циганско лято, изпълващо граничния час на нощ към утро. Под хладната, свежа завивка двамата лежим, все така облечени с фанелките от деня, всеки на единия край на леглото, а между нас, нереална, е опната сплетената магия от кестенова тайнственост и ярко-жълт блясък.
Тишината изведнъж се оказва по-обтегната от косите ни. Нарушаваме я отново едновременно:
- Извинявай, че се налага да ти обърна гръб!
Споделяме пореден смях. И поредна малка тишинка.
- Аз по принцип много се въртя докато спя…
- Аз също. Така че трябва да се въртим заедно и по сигнал, като изгубените момчета в „Питър Пан”!
Пак смях. И пак тишина. Дълга. Люлчена, тъмна, влакнеста. Унася ме. Да, най-накрая този проклетник Времето си легна, блажено изтегнат, да спи връз разбриданото кълбо на необикновения ми ден! Но, о, котките никога не спят съвсем напълно…
- Не си заспала още, нали? Понеже каза да е по сигнал, може ли да се завъртя малко, ще внимавам да е съвсем леко… - нещо много, много дълбоко се стаява в гласа му, недовършено. Неосмелила се дума, непредсказуем жест, невъзможно понечване?
Долавям тялото му, по-рано преодолявало плавно, дори елегантно, всички ограничения на принудителното ни сиамско близначество, как неуверено се опитва да намери новата си позиция и недостигайки я, не успява да се отпусне, потрепва, търсейки друго направление в едва сега започващото да се наелектризира „заедно”. И тази поредна тишина се опва рязко, едновременно с косите ни, които остават без повече свободен ход.
- Къде искаш да стигнеш така? – питам насред толкова малкото останали възможни движения.
- Ти къде искаш да стигна? – прошепват устните му, докосвайки – засега само с горещия си дъх – рамото ми.
Мисля, че ей сега ще разбера точно какъв цвят са очите му…