Но ти чедо, не тъжи!

Малкото момиченце седеше кротко на дървената пейка и мълчаливо гледаше огромния розов храст, издигнал се пред нея. Златисто русите ѝ къдрици се спускаха по челото, надолу към раменете. Леките повеи на вятъра закачкиво подръпваха кичурче коса и го замятаха пред очите ѝ. После със звънлив и шеговит смях навеждаха някоя клонка, окичена с прекрасни наситено-жълти рози, които нежно погалваха малкото чипо носле. То се набръчкваше уж сърдито, но не бързаше да се отдръпне, а с наслада отпиваше от магичния аромат на тези омайни цветове. Вятърко още по-закачливо се разсмиваше и смехът му биваше подет от крехките стръкчета трева поникнали наоколо по хълма. А те, като вълните на едно зелено море, започваха да се поклащат в общ ритъм, сякаш бяха оркестър, дирижиран от вятъра, свирещ едва доловима мелодия.

Една старческа ръка нежно се протегна и отмести палавия кичур златиста коса от детското личице. После чифт старчески устни се наведоха и с обич целунаха малкото чело.
- Бабо, разкажи ми за дядо! – тихо проговори детето, и впери поглед в стоящата до него жена.
Тя беше старица, облечена в черни дрехи и забрадена с черна забрадка. В ръцете си държеше жълта роза, току-що откъсната от храста пред тях и бутилка мастика. В очите ѝ се четеше умора, тъга, самота, но и щастие, обич и надежда, щом погледнеше малките руси къдрици на детето до себе си.
Отмести поглед и се загледа там, в корените на огромния розов храст, окичен с прекрасни наситено-жълти рози. Тези цветове бяха натежали по клонките си и нежно се бяха привели към земята. Точно под тях бяха нападали листенца, които сякаш галеха един надгробен камък. Възрастната жена отвори бутилката с мастика, изля част от нея, като очерта невидим кръст, затвори за миг очи, прекръсти се и тихо прошепна „Господи помилуй“. След това с обич се обърна към детето.
- Виждаш ли тази роза, чедо? Тя бе любимото цвете на дядо ти. Казваше, че самото слънце е слязло и цъфнало в клоните ѝ. Янина ѝ казваше.
- Янина? Почти, като моето име! – възкликна детето.
- Да, като твоето име! Точно дядо ти пожела да те кръстят Яница. На Слънцето. Казваше, че ти носиш светлина в себе си, любуваше се на златните ти къдрици и все повтаряше, че си огряла света му така, като само Слънцето може.
А какъв момък беше само! Висок, снажен, хубавец! Всички моми на село за него гласяха китките си. Всяка искаше да му стане невеста. И като се хванеше на хорото – равен нямаше, всекиго надиграваше.
От цяло село и всичките лични моми, защо избра точно мен, така и не разбрах. Но един ден дойде у дома и ме поиска за невеста. Баща ми бе починал от незнайна болест. Хората говореха, че може и аз да я хвана. Не ме искаха много, та кой ли иска да остане вдовец. Но ето, дядо ти ме поиска. Не го беше страх ни от болести, ни от приказките на хората.
През целия си живот, дума на криво не си казахме! Венчилото, чедо, е като ралото. Впрягаш два вола и ако не теглят заедно и в една посока, не можеш изора нивата. Така и в къщата – не вървят ли двамата в една посока, не теглят ли заедно, няма да гори семейното огнище.
Не бяхме имотни. Дядо ти му се падна онзи двор на края на село, на баира. Само камъни и трънаци беше. Но запретнахме ръкави и малко по малко, и къща си вдигнахме, и двора си оправихме. Все заедно, каквото и да дойдеше, двамата го посрещахме!
Но най-тежко ни беше, като си загубихме децата. Три дечица, преди годинката още загубихме! Сайлам майка ти ни остана. Но Господ така е решил чедо, ето сега и теб ни даде!
Рано му беше на дядо ти, чедо. Рано си отиде! Божа работа... Казват, че най-харните хора, най-рано си ги прибира. Дано и мен скоро прибере. Извървях си пътя вече. А и дядо ти ме чака, там нейде. Но, каквото Господ даде!
А ти чедо, да идваш, да ни навестяваш. Ние все тука ще сме, няма къде да ходим. Ще те чакаме, да те видим, да ти се порадваме. И ти да ни разкажеш как си, как е живота в големия град. Па на дядо си мастичка да носиш, че много обичаше да я пийва. Зъбите си лекувал, казваше. И от розата да си взимаш букет за дома, че самото слънце цъфти в нея. Така казваше дядо ти.
И за нас да не тъгуваш, чедо. Ние поживяхме, колкото е рекъл Господ. И хубав живот имахме, в сгода и разбирателство. И едно детенце си отгледахме, и на внучка се порадвахме... Ех, да имаше дядо ти още някоя годинка... Това е живота, чедо, никой не знае колко дълъг му е пътя на таз земя. Но всеки сам решава как да го извърви. А накрая, само един Съдник има!
Когато беше жив дядо ти, скова ей тази пейка. Тука каза, ще посядаме да се порадваме малко на слънцето. И на тревата, и на розата. Да си почиваме. Затова и тука го погребахме. Под розата му, да ѝ се радва и да му мирише. И мен тука да положите, чедо! Тука ми е мястото – до дядо ти!

Отминаха години. Непослушния Вятърко отново закачливо замяташе онзи златист кичур коса пред очите на същото онова момиченце, пораснало вече в жена. В ръката си държеше стрък красива, наситено-жълта роза, откъсната от огромния храст, точно пред нея. Пръстите ѝ нежно галеха дървената пейка, на която бе приседнала. В очите ѝ се четеше умора и тъга, но и щастие, обич и надежда, щом погледнеше малките златисти къдрици на детето до себе си.
А то се бореше с палавите закачки на Вятърко и слушаше едва доловимата мелодия на зеления оркестър наоколо.
- Мамо, разкажи ми за тях! – тихичко промълви детето.
Младата жена отмести поглед и се загледа там, в корените на огромния розов храст, окичен с прекрасни наситено-жълти рози. Цветовете бяха натежали по клонките си и нежно се бяха привели към земята. Точно под тях бяха нападали листенца, които сякаш галеха два надгробни камъка. Жената отвори бутилката с мастика, изля част от нея, като очерта невидим кръст, затвори за миг очи и тихо прошепна „Господи помилуй“. След това с обич се обърна към детето, целуна го нежно по челото и промълви:
- Виждаш ли тази роза, мило мое? Тя била любимото цвете на дядо ми. Казвал, че самото слънце е слязло и цъфнало в клоните ѝ. Янина я наричал.