КИНО

  Пет десетилетия бяха изминали, откакто за пръв път я видя в малкото пространство между двата блока. Естествено тя изобщо не му обърна внимание, а той моментално се оказа в най- тъпото състояние за един тинейджър. Ако на някой не му е ясно за какво състояние става дума, то нека опитаме всички вкупом да си го обясним! Това е нещо между магия и загуба на адекватност, нещо между слънчев удар или онова, което изпитват боксьорите след тежък нокаут. Италианците го наричат „Любовен удар“. Както и да се мъчим да го асимилираме, то нашият герой се влюби и то истински, безумно, фатално и абсолютно нещастно. Както се казва – до живот. А може би до смърт, макар да е все същото. Никой не успя през годините да му отнеме тази любов, дори той самият. Как не се опитва да си я избие от мисловния апарат, как ли не го разубеждаваха приятели и най-вече майка му. Не и още нета, колкото душата иска, и още два пъти по толкова. Не спеше, не ядеше, не мислеше и направо не живееше, а съществуваше в собствената си, единствена мечта. Прописа стихове, просвири на китара, пропя на италиански – езикът на любовта. Въртяха се момичета като рояк оси около пита с мед, а той не виждаше и не чуваше нищо. Интересното е, че всички бяха наясно с тоталната му заблуда, а той продължаваше да си живее в своя паралелен свят. Не чуваше какво му се говори, ходеше в някакви училища, правеше контролни и класни, излизаше на дъската и печелеше оценки сякаш по инерция в някаква шизофренийна, полусънна-полубудна Фата Моргана. Приятелите му смениха по няколко момичета, а той не че не общуваше с другия пол, не че не се целуваше с този прекрасен друг космос, наречен жена, но всичко стоеше някак си извън основната, извън единствената и хиперпрекрасна, недостижима и въпреки това нереално желана сърцевадка.

  А тя си нямаше на идея, че му вади сърцето. Не бе изпитала и молекула от това, което въртеше на шиш нашия герой, защото бе ухажвана, желана и дори преследвана от десетки, ако не и стотици мъжки индивиди, готови на смъртен двубой за нейното благоговение. Живееше тя своя си живот на мъжемелачка, събаряше в нозете си самец след самец, все отбор левенти и мъжкари от суперкласа, докато накрая ѝ омръзна и се омъжи.

  Той също се ожени, после се разжени и пак се ожени, създаде една черга деца, обиколи половината свят, но никога не спря да я обича. Напълно необясним феномен и прецедент в историята на любовната наука. Всеки нормално мислещ човек би се изсмял на подобна фабула и с основание би я приел като една добра белетристична новела, разказ, че и повест дори. Да, но той най-добре си знаеше каква е истинската истина и 50 години от деня, в който я видя за пръв път реши, че трябва да го сподели всичкото това с някого. И се замисли дълбоко. Настана „голямото, настойчиво мислене“, продължило сериозен времеви отрязък и не довело до никакъв резултат. Но има едно нещо, което се нарича Провидение. И това нещо дето се нарича Провидение без да изпада в „голямо настойчиво мислене“ взе нещата в свои ръце като по неведоми пътища му достави нейния телефонен номер. После беше много лесно – той просто реши да каже „истинската истина“ директно на обекта, когото тази истина касае. И набра номера...

  Срещнаха се напълно естествено и напълно човешки. Той не се сдържа и я прегърна, но първо попита дали може да го направи, а тя отвърна:

–        Разбира се, та нали сме приятели!

На езика му бе да каже, че никога не са били приятели и той никога, ама никога не е искал да бъдат приятели, но годините и жизненият опит стиснаха зъбите му и само я отведе до масата в заведението. После се почнаха едни тривиални лакърдии за деца и внуци, за роднини и общи приятели, а времето си се нижеше като мравчи поток. Провидението, което ги срещна след толкова години не му позволяваше да ѝ каже това, за което я бе поканил на среща. Защото това си беше от среща по среща. Първата за 50 години. И докато тя му разказваше за внучката си той си спомни как веднъж отидоха двамата на кино. Каква драма само бе това кино, ехххх...Неговата майка, не можейки вече да понася безучастно „страданията на младия Вертер“ бе влязла в конспиративна връзка с нейната майка и му бе издействала съвместно кино. Полски филм, с име точно по темата – „Кой вярва в щъркели“. Една прекрасна история за двама полски тинейджъри, които се обичаха напълно противологично и напълно реално. Филм, внасящ невероятна емоция у зрителя, предразполагаща към разнежване и близост, но уви. Тя не му позволи дори да я хване за ръката по време на прожекцията. Вперила очи в екрана изпълняваше волята на своята майка, същевременно давайки му ясна представа, че е точно така и нищо повече. Но той запомни филма и след около 45 години успя да го намери, но без превод. Дори с руски субтитри го няма никъде. Въпреки това го записа в компютъра и още при първото гледане установи, че разбира полски. Не го знае, но го разбира. Любовта, уважаеми читатели, е в състояние да отвори в човека неподозирани сетива, сензори и допълнителни проценти разум, плюс онези шест, които са у всекиго. Любовта, скъпи приятели, е чудесно чудо, магическа магия и фантастична фантастика.

  Той реши да ѝ го напомни:

–        Помниш ли, когато ходихме двамата на кино, на оня полския филм? Един такъв черно-бял и много любовен.

–        Никакъв спомен нямам изобщо да сме ходили с тебе на кино – напълно логичен и непринуден отговор, който никога не можеше да го обиди. Ако тя бе влюбената, то тогава щеше със сигурност да си спомня този полски филм, но бе обратното.

–        Казва се „Кто виежи в бочанов“. Демек „Кой вярва в щъркели“. Специално съм го търсил и го намерих накрая. Двадесет години се рових неуспешно, но накрая го открих.

–        Невероятно, цели двадесет години за някакъв филм?! Толкова ли е хубав? Аз дали ще мога сега да го гледам – тя пита така наивно и простодушно, че на него му се прииска да я погали през масата, както бе галил децата си, когато задаваха своите нескончаеми въпроси?

Искаше му се да ѝ каже, че заради този филм се хвана да учи полски език, че завърза сума познанства с поляци за да го упражнява и всичкото това по вина на някакъв филм от 1969-та година. Искаше му се, но не бе сигурен дали тя ще осъзнае цялата абсурдност на следфилмовата драма. Дали може да оцени какво бе този филм за него, каква извънземна сакралност се съдържа в тези час и половина, когато са били рамо до рамо в тъмното на кино-залата. Дали може да си представи дори, как един млад мъж, който я обича до умиране през цялото време се е вслушвал в нейното дишане, следял е всяка нейна реакция и е долавял как бие малкото ѝ сърце, макар учестеното думкане на неговия сърдечен мускул сякаш заглушаваше звуците на филма. Искаше да ѝ сподели, че през всичките тези 50 години е пресявал жените през ситото на определен критерий. Не искаше да са по-красиви от нея, да са по-умни и дори по-високи. Не че не са се появявали и такива, но в едни мимолетни периоди на самота и сплинова депресивност, когато съзнанието е търсило утехата на женска ласка, без никакви претенции. А после както идваха, така и изчезваха неизвестно къде, оставяйки съвсем леки чертички в спомена, вземайки със себе си голямата част от емоцията на контакта. Много пъти в последствие той малко или много съжаляваше, че се е отнесъл некоректно, нечовешки дори, защото душата му умееше да се мести емпатийно от другата страна и да усеща дори физически как се чувства другият, но все постфактум и все със закъснение. Не вярваше в Ада и Рая, но съзнаваше, че ще му се наложи да плаща по някакъв начин за своите постъпки, защото един от космическите принципи гласи, че не бива да правиш на хората това, което не искаш да направят на теб. И се получаваше някакъв идиотски „параграф 22“, който сякаш отмъщаваше на другите жени за дълбоките белези, нанесени от единствената и неизменна любов – неосъществената, лелеяната и стотици пъти визуализирана във виртуалната реалност на бляна.

–        А помниш ли, че веднъж се целунахме с теб – въпросът му я сви във фотьойла?

–        Е, сега вече направо ме разби – усмихва се тя през чашата с фреш – явно си си вкарал някакъв свой собствен филм в главата.

–        Помня като слон, даже като стадо слонове. Имах гости от морето. Братовчед ми и още двама негови приятели бяха три дни у нас, а кварталните, оперени момичета моментално усетихте чуждото и интересно присъствие, та заформихме дневен купон у нас. Пуснахме си музичка, а изведнъж някой предложи да играем на бутилка. Тогава щастливата звезда изгря за мен и бутилката те посочи. Нямаше как да не се целунем. Просто докоснахме устни, а на мен тогава ми се прииска да те прегърна и да не те пусна, да те целувам и да не престана никога. Може би ти си изпитвала в своя живот същото към някого и не е нужно да обяснявам в подробности своите усещания тогава, но вечерта като си легнах и затворих очи това наше целуване се повтори стотици пъти, а на сутринта усещах устните си по различен начин.

–        Да, явно спомените ми са доста необременени – тя не се чувстваше гузна или разтревожена от факта – нищо лошо няма в тази приятелска целувка, поне аз така си мисля.

–        Разбира се, че няма. И нищо странно не намирам в това, че аз я помня, а ти не. Напълно реално погледнато аз знам за тебе много повече, отколкото ти за мен, защото интересът винаги е бил едностранен. По никакъв начин не ти се сърдя или упреквам. И мога да заявя, че съм адски щастлив от тази наша среща. Уверен съм, че и ти се чувстваш особено, освен ако не си оперирана от емоции, което е абсурдно. В края на краищата не вярвам да са много жените на този свят, които са обичани цели 50 години от един и същи човек, нали?

–        Не знам какво да кажа. Просто не знам. Звучи ми фантастично и нереално, а най-вече абсолютно нелогично. Знам, че си отнесен, романтичен и различен, но съвсем човешката логика сочи, че е безсмислено толкова години да мислиш, да се надяваш и да фантазираш нещо, което е толкова встрани от реалния ти живот, че се губи всякакъв смисъл.

Тя разбира се е тотално права от нейната гледна точка и от страна на прагматичния, земен характер, който винаги е носила със себе си. Да, но всеки си е той си. Нейната логика нямаше нищо общо нито с неговата, нито пък със странното упорство на неговите чувства. В буквалния си смисъл те бяха необясними не само за нея, а и за него, но си съществуваха и никакви десетилетия, никакви житейски перипетии и ситуации не бяха успели да ги притъпят дори. В него си стояха все така по младежки, все така напористи и истински – такива, каквито бяха се породили в онова далечно лято. Разликата бе, че тогава той не можеше и не желаеше да ги сдържа и прикрива, а сега придобитите през дългото съществуване качества можеха да контролират поне външната част на напиращото желание. Не става въпрос за секс като тривиалност, лелеяна през годините, защото ако първите години той си го е мислил и дори мечтал перманентно, то сега имаше един порив да вземе ръцете ѝ и да ги покрие с целувки, а защо не и устните. Но контролът е максимален и дори не си личи външно всякаква идея за целуване.

–        Навремето ти се носеше славата, че много хубаво се целуваш – наруши тя мълчанието с интуицията на живяла жена – и сега устните ти са същите пълнички и чувствено-издадени. Виж пък аз за какви неща се сещам, хахаха?

–        Имаше нещо такова, дори са ми го казвали, че харесват краката и целувките ми. Е, разбира се също китарата, дългите ми пръсти и гарваново-черната грива, която развявах като свиря. И серенади съм ти правил, ама сигурно и това не помниш. Дори пеех винаги една песен, носеща твоето име. Прозорците ти бяха много удобни за серенада, защото не се намираха по високите етажи, но ти нито веднъж не излезе при нас, както го правеха другите момичета, които сме уважили с песните си.

–        Ето това вече го помня. Дори ще ти кажа защо не излизах. Веднъж беше доста късно и майка ми не ме пусна, а после се замислих, че ако дойда при тебе ще ти дам някаква напразна надежда. Винаги съм те ценяла и уважавала, но като съсед, като приятел на брат ми и като добър събеседник, но някак си в мене нещо ми забраняваше да погледна на теб като на обект за по-различна близост. Знаела съм винаги, че имаш някакви амбиции, но никога не съм ги възприемала сериозно. Мислех, че просто ме искаш като всички останали, защото самата никога не съм вярвала в истинската любов, както я пишат в книгите или както я показват във филмите. Извини ме, но ние тогава бяхме почти деца. В онази възраст липсва опит, липсва дори достатъчно реален поглед за да се осъзнае адекватно подобна ситуация – тя намокря устни в кафето си и се отпуска назад, а гърдите ѝ опъват бялата блузка. Сигурно не е нарочно, но пък е ефектно и така съблазняващо, че той навежда очи и пали цигара за да скрие смущението.

–        Аз не съм убеден, че трябва да я чепкаме толкова тази тема, макар че откровено казано нямаше да те потърся, ако тя не стои на дневен ред – той изпуска струя дим и тя го закашля – надявам се, че не ти е неприятно връщането през времето чак в годините, когато още ходехме на училище?

–        Ни най-малко, дори напротив. Ти си много приятен събеседник и още тогава съм ти го казвала. Даже сега си спомням как сутрин ме чакаше и ме изпращаше до училище, като през цялото време ме развличаше с разни смешни вицове или случки, които разказваше с неповторимо майсторство. Винаги ми бе приятно да разговарям с тебе, с изключение на моментите, в които почваше да ме убеждаваш да излезем като гаджета. И винаги се опитвах да ти откажа някак деликатно, някак по-меко, че да не се разсърдиш и да си тръгнеш. Може би ако тогава съм била със сегашното си мислене щях да постъпя другояче, но миналото не може да се върне – не прозвуча като извинение, но го изпълни с такава топлина, че свали горната риза и остана по фланелка с къси ръкави.

–        Да не вземеш сега да настинеш, че да те мисля – реплика в съпружески стил?

–        Не се безпокой, здрав съм като кон! Но ако съм сигурен, че ще ме мислиш, като нищо мога да се разболея – шега в стил „черен хумор“, типична и светкавична.

–        След тази среща няма как да отмахна изцяло мисълта за теб, макар и честно да си призная докато не ми се обади по телефона скоро не се бях сещала. Може би от преди две години, когато се видях с една съседка и поодумахме връстниците си, кой къде е, какво прави и все такива. Та тогава те споменахме, защото каквото и да говоря ти си беше ярка фигура в квартала, макар и яркостта ти да се изразяваше повече в твоята странност. Беше абсолютно различен от другите, като някаква бяла врана.

–        По-скоро като черна овца – засмива се той – не мисля, че бях кой знае какъв авторитетен субект, още повече много-много не се задържах в махалата, че повечето ми приятели бяха извън нея. Но като се замисля, нито правех някакви бели, нито се биех за щяло и нещяло, нито пък бях някакъв Дон Жуан, защото тепърва ми предстоеше набирането на опит в това поприще. И мога да си призная, че имам доста зайци да гоня в Рая точно заради тебе, хахаха.

–        Какви зайци – не асимилира закачката тя?

–        Има едно поверие, че колкото жени си изтървал, толкова зайци ще гониш в райските селения, когато си тръгнеш от тоя свят. Пък аз тогава като се заплеснах по тебе и те ей така си минаваха покрай мене девойките, влизаха дори в дома ми и излизаха недокоснати оттам, защото аз просто не ги виждах. По едно време пък тръгнах да им отмъщавам за това, че ти ме игнорираш, което е още по-гадно от невниманието, но те не го разбираха по този начин и някак си ми бяха благодарни. Може би наистина са били прави, защото ние взаимно си предавахме уроците на живота, отваряхме сетивата и разума си към напълно нормалните откъм природа отношения между двата пола. И въпреки всичко не преставах да те обичам. За мене това е правилната дума, а ти както искаш, така го приемай!

Тя дълго мълча. После се наметна с якето и го погледна с огромните си очи. Промълви някак тихичко и тъжно:

–        Поласкана съм повече, отколкото изненадана от твоите откровения. Разбира се не мога да кажа, че съжалявам за миналото, но определено твоите чувства са заслужавали друго отношение. За жалост не можем да върнем времето, а и аз не съм напълно убедена, че нещо може да се промени. Сега нещата са толкова вързани и дори заковани, че можем само да въздишаме в спомена за младостта, когато действията изпреварваха мисленето.

–        Аз не преставам да бъда оптимист и съм категорично уверен, че ние с теб ще бъдем заедно.

–        Е, сега вече ме довърши. Как го виждаш това? Аз се развеждам, ти се развеждаш и хванати за ръка избягваме в Нова Зеландия при папуасите хахаха?

–        Не разбира се, макар идеята да ми харесва и то много. Вярвам в преражданията, драга, вярвам в тях както и в моя Бог. В някой от животите, които ни очакват задължително ще сме заедно и тогава може би ти ще ме обичаш повече, отколкото аз те обичам през тези 50 години. Но съм убеден, че такава любов притежава силна кармичност, можеш да не се съмняваш изобщо.

–        Аз много не вярвам в такива неща, но защо пък не? И това, което сега го каза е един достоен финал на нашата среща, която този път ще запомня добре. Хайде да ставаме, че имам домашни задължения! Остаряхме, приятелю, остаряхме осезателно и вече нещата се вършат по-бавно и по-внимателно, а трябва.

Той плати на сервитьора, облече ризата и заедно напуснаха заведението. На тротоара трябваше да се разделят, защото бяха в различни посоки. Не се осмели да я прегърне пак. Просто подаде ръка и тя сложи малката си длан в нея. После съвсем спонтанно го погали по рамото, обърна се и си тръгна, а той остана леко прегърбен сред минувачите отново невиждащ и нечуващ кипящия наоколо живот.

Както преди петдесет години в междублоковото пространство...