ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ

Немилостивите пръсти обиграно се разправяха с изчекнатите арпежи по кафявия гриф на акустичния „Фендер“, за да завършат в „мажор“ при драстичния, разбиващ финал. Емил Дидов се изправи достолепно и отправи два сдържани поклона – единият към небрежно-ръкопляскащатата публика и втори към отегченото от двудневното слушане на китарни звуци жури. Не бе последен, имаше още участници, които щяха да се изредят върху лакирания подиум в Камерната Зала, така че журито нацяло щеше да депресира до края на деня. Но първо едночасов антракт ще позволи на всички да се разтъпчат, да пият кафе, чай, някакво безалкохолно, ободряващо средство или щяха да излязат навън за да изпушат по някоя цигара. Други пък, чиито любимци вече бяха се отчели със своите изпълнения направо щяха да си тръгнат, спокойни от чувството за изпълнен дълг към роднината или детето на семейните приятели. 

Във фоайето бе оживено в някаква междинна степен. Емил или Милчо, както го наричаха всички се добра до бара и поръча дълго, двойно експресо с мляко, плюс натурален сок от грозде и се оттегли за да направи място на следващите клиенти. Почувства нечий поглед върху тила си и се усмихна на мисълта, че третото око е там, а не между веждите, както разправят китайците. Бавно се обърна и директно потъна в синьо-зелената бездна на две огромни очи, чийто грим бе дискретен и майсторски оформен под високото чело на стройна брюнетка. „Скромността краси глупака“ – бе прочел някъде китаристът и направи трети за деня поклон, този път към красивото момиче, което го наблюдаваше с откровен интерес.
– На какво дължа вниманието – поиска името ѝ китаристът?
– Диана-Елия се казвам – отвърнаха океанските очи – на двете баби. Вие можете и да не си казвате името, защото го чух преди малко от конферансието!
– И как да Ви наричам сега? Мене ми викат Милчо и даже има хора, които не ми знаят кръщелното название – засмя се стилният мъж.
– Ами както искате. Може Дида, може Ели. Аз пък ще Ви викам Емо за да се различавам от „всички“ – демонстрира оригиналност Дида-Ели.
– Искате ли да отидем малко навън, че тука е доста навалица?
– Ами добре.

Навън наистина има въздух в неприлична разточителност, двамата се подпират на оградата отсреща и отпиват от своите питиета. Дидов се запита какво ли я води тази красавица на един елитарен фестивал и без да се учудва получи конкретен, направо телепатичен отговор:
– Почитателка съм на културните форуми, без претенции към жанрове и видове изкуство. Обстановката и контингентът са моята среда, а не чалготеките или дискотеките. Почти не минава събитие без мен като зрител естествено, защото не съм одарена с таланти, освен може би бродирането, но като поотраснах взе да не ме иска особено.
– Да, откраднахтете ми въпроса директно от невроните – пошегува се кавалерът и отиде до кошчето за да изхвърли вече празните пластмасови чашки, като не забрави да вземе нейната.
– Ще се връщаме ли в Залата вече или ако искате да се поразходим малко, че тогава – въпросът дойде от дамата с такова безгрижие, че ако нямаша това „Вие“ би се запитал дали не се познават поне от два века?
– Съжалявам, но трябва да изслушам конкуренцията – опита да се оправдае китаристът – още повече накрая ще има награди и коктейл. Можете да ми бъдете дама около шведската маса.
– А шведките няма ли да ревнуват? – влезе в шегата Ели, която е и Дида – добре, но ако е тъпо там ще ме заведете някъде, където да ми подарите цялото си внимание. Аз съм завършен егоист, така да знаете…

Влязоха в Камерната Зала, където водещата тъкмо обявяваше името на поредния кандидат за камерна слава, щото разликата между Класическата Китара и Класическата Чалга е точно в степента на Слава. Състезателната част премина сравнително бързо, като между изпълненията погледите на двамата се засичаха в полумрачието на залата и Емо-Милчо бе вече полуудавен в Марианската падина на кротките, но магнетични очи. Коктейлът наистина бе отегчително-досаден, така че музикантът се сбогува с организаторите, извини се с умора и след половин час вече седяха в едно полупразно заведение, сгушено близо до централната улица. Оказа се, че дамата почти не употребява алкохол, освен в подобни ситуации, когато може да си позволи едно малко джинче с плодов сок. Дидов имаше нужда от малко стимул, та си поиска голяма водка с тоник, а фъстъчките си бяха разонно меню. Разположиха се удобно върху кожената мебел и отново срещнаха очи.
– Колко жени си имал досега – въпросът го задави, защото тъкмо пробваше от водката?
Закашля се, а тя свойски го потупа по гърба. Милчо изтри сълзите си, пийна малко от тоника и леко троснато отвърна:

– Не съм ги броил, но не са кой знае колко.
– Аз съм спала с 23-ма досега. Ти нещо да не се разтревожи? Смятам, че е хубаво хората да знаят повече един за друг. Или си против? Колкото до възпитаните обръщения, то хайде да пием брудершафт и да си минем официално на ТИ!
„Що пък не?“ – помисли си полушокираният мъж и кръстосаха ръцете с чашите. После тя доверчиво му поднесе устните си.
Вечерта премина в опити на китариста да я вкара в интелектуални разговори за литература и музика, като с неудоволствие откриваше доста големи празнини в общата култура на младата жена, която иначе не пропуска нито едно културно събитие. Тя пропусна обаче край ушите си имената на Андрес Сеговия, Ал Ди Меола и Маклафлин, но това все още можеше да се приеме за специфичност. Можеше да се прости също така непознаването на Кафка, Казандзакис или Камю, дори Достоевски, но националните писатели и поети също бяха в големия си процент само имена и нищо повече. Започна да се мярка в съзнанието идеята, че тази културофенка е намерила нестандартен начин за съешаване с една по-особена съставка от по-специални хора и културните събития бяха нейното бойно поле, откъдето отвличаше жертвите чрез хипнозата на извънземните си очи. Раздразнението обхващаше „човекът с китарата“, но всеки път, когато се наканеше да извика сервитьора Марианската падина на очите го отказваше от намеренията и вкарваше топлина две педи под пъпа, където разправят била Първа Чакра или Първи Енергиен Лотос. „Красотата заслужава компромиси“ – зазвуча успокоителен рефрен в момента, в който Дида сама го помоли да я изпрати до вкъщи. Плати, излязоха и се метнаха в първото такси. Седнаха заедно на задната седалка и тя доверчиво-пиянски се сгуши в него, което някак си не синхронизираше с малкия джин, проявявайки една нереална, по дилетански наивна артистичност. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав тя му сподели на ухо:
– Когато бях в трети клас си играехме на улицата. Тръгнах да прескачам една ограда и от търкането с нея получих първия си клиторен оргазъм.
Емил Дидов тактично не отговори. Таксито спря. Слязоха, но той помоли шофьорът да го изчака.
– Защо, няма ли да влезеш – впери фаталните си очи Диана-Елия?
– Ако ме питаш дали ще бъда двадесет и четвъртия, то ще ти кажа, че само заради едни очи не си струва. Лека нощ! И успех!
Седна пак в таксито. Преди да завърти стартера шофьорът се обърна назад и изстреля под мустак:
– Кво стана, не бутна ли?
– Тя е в трети клас, бе, какво да бута? – отговори троснато Милчо, който не бе вече Емо, отвори вратата и слезе от колата, като остави предвидливо една банкнота на седалката.
Между панелните блокове надничаше прелюбопитната Луна, а от един отворен прозорец се чуваше фалшивият хор на пияна компания, която със сигурност не знаеше кои са Сеговия и Маклафлин.
Животът продължаваше с пълна мощност, сякаш никога не бе спирал да го прави…