АДЖАТА

21-ви век – ново хилядолетие, нови технологични достижения, променени понятия за много неща, като примерно пол, сексуалност, традиции, национално самосъзнание и още трансформации. Младите хора приемат всичко като някава закономерна даденост, а по-възрастните – с резерви, негативизъм и дори с явна съпротива. Но всички с почти пълен консенсус прегърнаха компютрите, интернета и възможността да общуват, да се изявяват в така наречените „социални мрежи“, където дори можеш да фалшифицираш всичко, което ти дойде на ума, включително своя външен и вътрешен вид. Човечеството не си прави сметка, че такива обсебващи уебсайтове опорочават всичко възможно, създават предпоставки за умишлени и неумишлени лъжи, заблуди и измами, да не говорим за тотален контрол и злоупотреба с лични данни. Такива мрежи като Фейсбук стават поле за избиване на комплекси, за тиражиране на фалшиви новини, за политически провокации, за реклама на всякакви боклуци и явна пропаганда на разни партии, религиозни общности, и всякакви други сборища. Но една от най-ужасните последици е принизяването на думата „приятел“, защото тази дума е голяма поне колкото връх Монблан в Алпите. В социалните мрежи всички са приятели, без това да им пречи да се псуват, обиждат и кълнат с цялата си възможна злобарщина. Никой не се усеща, че такива морални понятия като „любов“, „коректност“, „лоялност“ и „приятелство“ губят своето сакрално значение и от символи на доброто се превръщат в едни обикновени думички без всякакво значение. А това са свети символи, това са бетонните основи на едно здраво и перспективно общество, което опирайки се на тях би издържало всяко предизвикателство. Сега новите поколения биха се изсмели на примерите за абсолютно и чисто приятелство между мъже, освен ако не са в стандартна хомо-връзка. Да, 21-век не приема като нормални притчите за Орест и Пилат, за Ахил и Патрокъл, за Артур и Ланселот или за Спартак и Крис. Подобните истории се посрещат с ехидност, насмешка и дори с презрение, което те в никакъв случай не заслужават. Същото отношение не заслужава и сагата за двамата съседи, които освен една обща ограда имат и обща съдба, продължила през годините, та досега.

Случва се така, че в едно полско село две съседки раждат в един и същи ден здрави и едри момчета, които наричат на дядовците им – Васил и Петър. И за зла врага майката на Петър си няма никаква кърма за откърмване на новородения син, докато Васковата тече като река. И засукват двамата левенти мляко – единият от едната, а другият от другата гърда, та цяла една година. Хубаво, че са къща до къща и както се казва, майките си подават бебетата през оградата за едното кърмене. Кръщава ги попът естествено в една и съща неделя и щастливите им родители използват случая същият този свещеник да ги обрече на вечна дружба като побратими, сукали едно и също мляко, от едно и също място. Растяха Васил и Петър почти неразделни, в стопроцентово разбирателство. Веднъж не се скараха, веднъж не се сбиха, веднъж не се оплака някой от тях, че другият го е обидил или наранил. На един чин учиха, в един техникум се записаха и заедно взеха книжки за професионални шофьори. Не си приличаха външно, ама хората така бяха свикнали с тях, че ги възприемаха едва ли не за братя. Характерите им си приличаха дотам, че намираха разбирателство и компромиси в отношенията помежду си. Иначе бяха коренно различни както в цвета на косите и мустачките си, така и в маниери, отношение към живота, и най-вече към „противниковия пол“ както обичаше да се изразява Васил. Той бе и по-отвореният, по безочливият, по-надменният и по-нахалният, докато побратимът му се изявяваше като скромен мълчаливец, който се изчервяваше от всеки девичи поглед, и губеше образ и звук, когато му се наложеше да говори дори със съученичките си. Това не му пречеше да придружава съседа си по разни вечеринки, събирачки, новобрански и рожденни дни. Само че Васката не си поплюваше изобщо с дамите и се прослави като женски сваляч номер едно в селото, че и в околията, и това нямаше как да не се отрази в отношенията с другите ергени. По онези времена конкуренцията си бе сериозна, макар да имаше моми за всички и много често Петър ядеше бой заедно с виновника за свадата, който напълно резонно се казваше Васил. Но още преди да ги вземат войници уж отвореният Дон Жуан падна в клопката на „кьоравата неделя“ и го ожениха по съкратената процедура и метода на Злобин, който съветски метод тъкмо навлизаше в системата на социалистическите съревнования. На сватбата Петър се напи за пръв път и обвини официално булката, че му е отнела единствения приятел, но пък никой не се разсърди, защото го познаваха достатъчно добре. Младоженецът съвсем кротко си го отведе до вкъщи, качи го в стаята му на горния етаж и дори го положи в леглото преди да отиде да консумира брака си, и да създаде своята единствена, любяща дъщеря, която ще нарекат Надежда.
Непослредствено след радостното събитие тръбата призова двамата младежи в родната казарма за цели две години. Резонно бе да ги вземат в едно и също поделение, рота и взвод, да им дадат по един Джоган/ЗИЛ 157/ за управление и да ги слагат заедно наряд, когато трябваше да ги слагат. После се роди Надежда и Васил не само получи три дена отпуска, а дори издейства същото за акрана си, все едно че заедно го бяха създавали това бебе. Отидоха да го видят, а после се напиха в селската кръчма до безпаметност и се радваха толкова искрено, че наистина сякаш бе все едно кой е бащата. После пак обратно в поделението, пак заедно в полагаема отпуска през втората година служба, докато накрая изреваха на два гласа „Уволнениееееееее“.
Прибраха се в селото, размотаваха се цяла една седмица и без много да умуват подадоха молби за работа в новосъздаденото АПК. Като шофьори разбира се. Поработиха една-две години на едни газки, а после взеха изпитите за следваща категория, та точно за жътва се качиха на чисто нови Шкоди Мадара, които бяха и с ремаркета. Яхнаха двамата набори автовлаковете и започнаха да правят пари, само дето единият ги харчеше люто, щото си имаше семейство, а другият ги вкарваше в спестовна книжка, че нито пушеше, нито пиеше, нито по жени ходеше. Съселяните му измислиха прякор и то пак Васката излезе виновник, че като ги видеха да се разхождат заедно четиримата, с жената и щерката на единия, все го закачаха Петър кога ще се задоми и той, та да направи едно дете и двете дечица да си играят по съседски както те двамата навремето. А пък Васил отговаряше наместо него с присъщата си безочливост:
– Аджамия си е Пецата още. Сефте няма и чака явно някоя принцеса на бяло магаре да го сайдиса.
Петър мълчеше смутено, съселяните се смееха и накрая си го кръстиха Аджамията, ама им дойде много дълго, та стана Аджата. И оттогава никой не го нарече по име, дори и началникът на автобазата, че и главният инженер. Не се сърдеше Аджата за тоя си прякор, само веднъж не издържа на Васковите подигравки и му каза тъй:
– Аз чакам Надето да порастне, че нея да взема, щото съм я отгледал покрай тебе от едно парче мръвка.
Побратимът му се подсмихна под мустак, но не прие на сериозно казаното, още повече детето бе още малко и къде-къде има да расте, а дотогава Аджата или ще се ожени, или ще си остане стар ерген. И си порастна Надеждата, отиде в града да учи гимназия, после в Аграрния Университет и през един слънчев ден се оказа агроном в същото това АПК/за по-младите тази абревиатура значи Аграрно Промишлен Комплекс/. Дадоха ѝ един руски джип от онези дето возят като каруца, та взе момето да обикаля нивите плодородни на Златна Тракия. И веднъж по решение на Съдбата, руската военна машина УАЗ 469 изхърка по средата на един черен път и агрономката се оказа не в небрано лозе, но на километри от всяко населено място, някъде около час преди мръкване. В онези соц-времена нямаше мобилни телефони, а да ѝ сложат радиостанция в джипа на никого не му бе дошло на ума. Подпря се Надя на калника и философски си запали една цигара. Тя бе мъжко момиче, което покрай студентството и градските нрави бе придобила порока на тютюнодименето. Пушеше и чакаше нещо си, Годо може би. Все пак се казваше Надежда и това име я задължаваше да не губи надежда. Помисли си го и се засмя на каламбура, а в същия момент по пътя, по който много рядко минават изобщо някакви коли се зададе една Шкода Мадарка, чиито спирачки принудиха гумите да вдигнат облак прах до възбога. Когато се уталожи прахолякът, злополучната водачка на джип УАЗ 469 съзря за огромна нейна радост чичо си Петър-съседа, най-големият приятел на татко ѝ, който я е люлял като дете на коленете си стотици пъти:
– Чичо Петре, ти баща, ти майка, виж го тоя моя трактор защо не ще да върви, че ако не бе ти щях да спя вътре в него тая нощ!
– Нямаш грижа, чичовото, ама аз съм свикнал без пари да не правя нищо.
– Ще ти платя колкото кажеш, само давай, че няма време и ей сегичка ще залезе слънцето!
– Аааа, ти с пари няма да се отървеш от мене. В натура ще плащаш – съвсем сериозно се тросна комшията и отвори капака на джипа.
– Как в натура, чичо Петре? Недей така, аз съм честно момиче, а и с баща ми от деца сте заедно!
– Знаеш ли я онази песен за шута и кралицата, дето шутът рекъл да му плати с целувка. Такава натура ще ти поискам аз. Ти като дете си ме целувала хиляди пъти, а сега искам като голяма – изръмжа изпод капака чичото Петър или Аджата, както си го знаем.
– Ти го поправи пък щом е за една целувка, все някак ще го измислим.
Новоизпечената агрономка запали втора цигара от нетърпение, ама вече не се знаше дали щото бърза да се прибере или заради целувката. Дълго не се рови в мотора Аджата. Тръшна капака и се изплю ядовито по посока на канавката:
– Нямаш късмет, моето момиче. На делкото оста се е строшила и трябва да се сменя цялото, после да се прави центровка и така поне час, че и нагоре.
– А ти нямаш ли в камиона такова нещо, че да ми го смениш? Аз имам тука една батерия и ще ти светя като се мръкне.
Засмя се Аджата на женското незнание, но не подигравателно и ѝ даде лаконично обяснение:
– Първо колата ми е дизел, второ няма нищо общо с руските коли и трето – явно ще ти се наложи да се качиш в Мадарката, а утре техниците да дойдат да оправят джипа на място.
– Давай тогава да тръгваме, че ще се притесняват нашите за мене!
Той кавалерски помогна на младото момиче да се качи във високата кабина, а после мина отляво за да седне зад волана. Преди да завърти ключа на стартера обаче, се сепна сякаш и промълви дрезгаво:
– Щяхме да забравим целувката?!
– Ти пък, чичо Петьо/Петьо, а не Петре – да се отбележи/, та ти джипът не го оправи, за каква целувка може да се говори изобщо?
– Да ама ще те карам, нали? Плащай!
– Добре де, ето – и Надежда го бацна по брадясалата буза, ама това сякаш даде на Съдбата ключа за вратата, зад която чака онази дяволица Любовта.
– Така няма да стане – грабна я в обятията си Аджата – знаеш ли откога го чакам тоя момент – и мустаците му скриха тънките ѝ устни за един сериозен времеви отрязък.
Кабината на Шкодите Мадара е доста обемиста и дава всестранни възможности на нейните обитатели. Вечерта Петър и Надежда не се прибраха в селото, а на сутринта зачевени от смущение занесоха коняк и бонбони в Автобазата за да почерпят колегите си, че после щяха на сватба да ги канят. Само баща ѝ не си взе бонбон, а мълчаливо се качи в своята Шкода и запраши нанякъде.
Ето така понякога свършват най-големите приятелства на тая благословена Земя. Никой човек и никакво събитие не успяха да накарат Васил да проговори повече на побратима си, макар да бе по-разговорливият от двамата.