БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

485. Петър Бобев

Галерия "Класика" | Камелия Иванова

 

Вървят трите по улиците и дори и не си говорят. В повечето случаи биха използвали друг начин, за да стигнат до мястото. Днес бихме го нарекли телепортация. Но този път предпочитали да се разходят по улиците на Горна Оряховица, за да стигнат при новороденото в точното време. Светлината а-ха да си отиде, но темната доба все още да не е покрила земята. Точно онзи миг, в който Светлината няма да позволи никой да види лицата им, но и Ухото на Злото все още няма да може да чуе думите им. На 9-ти август се родило едно момченце в семейството на професор по история. Но не професорът, даже не и историята били толкова важни. А новороденото. То трябвало да бъде орисано в точния момент, за да изпълни съдбата си и да не сбърка някъде по пътя. Защото орисали го трите на много талант. Но и на доброта. А с таланта, както си е редно, дали му и трудолюбие голямо и безкрайна отдаденост. За да стане той един от малкото майстори на приключенските, на фантастичните истории, на историческите разкази и на приказките. За да бъде животът му дълъг не само като изживени години, но и като изпълнени със смисъл мигове. На това орисали трите малкия Петър, без да се интересуват от желанията на родителите му или от това дали такава съдба ще му донесе радост или мъка. И от двете имало не по малко в живота му.

През 1929г., едва 15-годишен той остава сирак. Дванайсет години по-късно завършва Агрономическия факултет и работи в Лозаро-винарска опитна станция в Плевен, след това в конезавод „Клементина", по-късно като учител в Средното градинарско училище в Горна Оряховица. Завършва и школата за запасни офицери. Преди Втората световна война работи като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка. С тази банка са свързани имената на не малко хора, успели да извоюват своето място в историческата памет. През 1941г е мобилизиран и служи в армията до 1945г. След войната отново се връща на работа като чиновник в Земеделската банка, където и работи до пенсионирането през 1974г.  Но не е това неговата съдба. Не на точно този талант му били дарили орисниците му. Друг бил техният дар. И той го открил, когато започнал да съчинавя приказки за дъщеричката си Ани. Те биват отпечатани в редактираното от Ран Босилек списание „Дружинка". През 1955 г. са издадени в сборника „Деца на слънцето", под редакцията на Ангел Каралийчев. Талантът бива забелязан от Атанас Далчев, който по това време е редактор на списание „Пламъче". Той осъществява контакт с Петър Бобев и го привлича за редовен сътрудник на списанието.

Петър Петров Бобев бързо става един от най-популярните писатели в областта на юношеската литература, като темите в творчеството му са разнообразни - древни цивилизации, моменти от родната, но и не само история, фантастични, приключенски, приказни, а героите му живеят ту в праисторически времена, ту на екзотични места, ту под водата. В различни пространства и в различни времена. И всичко това е написано от човек, който подобно на Жул Верн, никога никъде не е пътувал. Никога не е напускал границите на своята родина.

Заради своята популярност, придобита най-вече с трудолюбие и талант, Петър Бобев е и един много издаван автор, особено от издателство „Отечество". Благодарение на това няколко поколения юноши израстват с романите и историите му. Заобичват  книгата и четенето, намират онзи свой свят, в който да научат безболезнено първите си уроци по човечност и живеене. Последната книга на автора е издадена година преди смъртта му - 26.04.1997г.

Макар нееднократно да е награждаван, а през 1994г. да е удостоен с една от най-високите литературни награди за цялостно творчество „П. Р. Славейков", Петър Бобев сякаш е забравен още преди физическата си смърт. Книгите му не се преиздават, не се и учат в училище, не се препоръчват. Никой не си спомня за него, не се отбелязват годишнини... И след няколко поколения, израснали с неговите книги, днешните, макар и немногобройни, четящи тийнейджъри дори не знаят името му. Камо ли да познават творчеството му. А то не е малко...

Библиография

Романи

1963 г. - „Свирепия"

1965 г. - „Жрицата на змията"

1965 г. - „Заливът на акулите"

1967 г. - „Галатея"

1968 г. - „Драконът от Луалаба"

1970 г. - „Куцият дявол"

1971 г. - „Калиакра"

1971 г. - „Опалите на Нефертити"

1973 г. - „Горан - мечи побратим"

1976 г. - „Отмъщението на мъртвия инка"

1978 г. - „Светещата гибел"

1979 г. - „Разум в бездната"

1979 г. - „Боа и диаманти"

1980 г. - „Мечът на Атила"

1984 г. - „Отровният пръстен"

1984 г. - „Камбо"

1984 г. - „Тайната книга"

1987 г. - „Зеленият вампир"

1987 г. - „Фаетон"

1988 г. - „Гладиаторът"

1989 г. - „Каменното яйце"

1995 г. - „Парола „Херострат""

1996 г. - „Тигрицата на океана"

 

 Повести и новели

1958 г. - „Гущерът от ледовете"

1961 г. - „Белият лоцман"

1963 г. - „Самотникът от ледената пустиня"

1965 г. - „Теао Немия"

1967 г. - „Симба"

1969 г. - „Вълчата царица"

1971 г. - „Гонитба из южните морета"

1976 г. - „Драгота - морски хайдутин"

1984 г. - „Позорът на Один"

1988 г. - „Телената обеца"

 

 Разкази и приказки за деца и юноши 

1955 г. - „Деца на слънцето"

1957 г. - „Все по-високо"

1959 г. - „Заешка пакост"

1960 г. - „Гърбавата ела"

1961 г. - „Кактуси"

 

Мъничък откъс от „Тайната книга", изд. „Отечество", 1984 г.

Женевиев дьо Монгри, божем благородничка, божем господарка на замъка Монгри с всичките села наоколо, пластеше сено ведно с крепостните си селянки, облечена като тях в груба конопена риза, препасана с връв, нахлузила същите дървени обувки като тях. С кикот и закачки жените пристъпваха по изпръхналите откоси и събираха сеното с дървени вили. На отсрещния хълм пък проблясваха размаханите коси от мъжете, наредени като отлитащи жерави. И само понякога, когато бризът полъхнеше откъм тях, довяваше откъслечните им подвиквания и гърлести смехове. Невидими в синия простор, чучулигите заливаха света със звънката си песен. Стопленият въздух ухаеше на прясна трева и полски билки, на изорана пръст и пролетна свежест. Бухнала в зеленина, земята се гънеше в кадифени дипли на юг, където в далечината искреше морето, и на север, към нагиздените с къдрави дъбрави ридове. И там, сякаш орел, кацнал върху стръмната скалиста грамада, надигаше яките си зидове замъкът Монгри - заплашителен, настръхнал с редките си зъбери, е изшилените кули и втренчените като зли очи амбразури.

 

Изправила за малко снага за отмора, внезапно една жена засенчи очи с ръка. Сподириха погледа й и другите. Смутени. Размирно време - всичко става. И видяха прахуляка, що се надигаше по пътя откъм Стария манастир. Видяха това, от което най се бояха - лъснали под руменината на подранилото слънце, сякаш оплискани с кръв, брони, шлемове и алебарди.

 

Пластачките се засуетиха, отпуснали вилите, скупчиха се като стадо, подушило близостта на вълк.

 

- Боже, опази! - пошепна някоя. - Кръстоносците!

 

Пребледняла, с разтуптяно сърце, Женевиев дьо Монгри опита да се покаже твърда. Длъжна беше.

 

- Дойде часът! - рече тя. - И ние да докажем достойни ли сме за истинската вяра!

 

А в същото време сърцето й биеше, та щеше да се пръсне. Боеше се Женевиев, ужасно се боеше. Не толкова за себе си. Повече заради сина си, малкия Жан, когото бе оставила в замъка. Боеше се и за стария анцианус Филип, когото криеше в най-недостъпното подземие. Боеше се и за Тайната книга, закътана под каменната плоча в нейната спалня.


2010-08-15

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)