Буквите - сайт за нова българска литература, поезия, проза
Иван Милтонов Николов(Лудетино)>>Да свириш на пиано
   
  Да свириш на пиано
  Иван Милтонов Николов (Лудетино)
  Раздел: РАЗКАЗИ
   
  От самото начало това беше сцената във филма, която най-много го притесняваше. Досега снимките биха минали повече от добре, без прекалено много дубъли с порядъчна доза импровизация и бодър дух, но сега ? Сега той се изправяше срещу това изпитание. Изпитанието да свири или по точно да се прави, че свири на пиано, а камерата да запечати тази негова лъжа за напред в поколенията. Лъжа, но нима цялото кино не беше лъжа, но щом всички я възприемат така, то тя не се ли превръща в нещо друго, в изкуство.
Студиото, ранен следобед. Слънчевите нишки са се преплели и станали част от миризмата на очакване, която се носеше из въздуха. Точно в центъра на стаята се намираше пианото. Той го доближи, то изглеждаше толкова величествено изправено на своите крака и цялото предизвикващо го. Черно, лъскаво, достолепно, предизвикващо в него един особен трепет, едно почти боготворене. Седна на него, почувства се неловко.
- Добре нека пробваме. Като начало да загреем – каза режисьора.
Той се донагласи на стола. Сети се за многочасовите упражнения на сестра му да свири, тя така и не се научи на нещо особено. Сети се колко е трудно да се свири. Пръстите му започнаха неопитно да удрят клавишите, звуците бяха ужасни, рязки, кухи, несвързани в нищо просто обладани от страха и мисълта колко е трудно да се свири на това чуждо нещо.
- Хм, ами... не беше от най-добрите работи които съм чувал – каза му отново Реджи.
Огледа се всички бяха сложили своите глупави усмивки, забавлявате се така ли? Забавлявате се на моя сметка. Изби го пот. Спомени.

- Не е чак толкова трудно.
- Така ли? - каза Атея неговата сестра.
- Да, просто ще седна и ще ти покажа как трябва да го направиш, а ти с твоите непрекъснати тренировки ми наду главата.
- Просто за пръв път ще седнеш и ще ми покажеш как трябва да се свири .
- Да, точно така.
Тя стана от стола. Време – двадесетета годишнина на тяхните родители. Място - големият салон в тяхната имение, който сега изглеждаше като някоя консервена кутия наблъскана със стриди плуващи в своя сос от страсти, жажда и приглушени разговори. Той се огледа. Отново тези глупави усмивки, които сякаш те караха да се чувстваш незначителен, нищо не значещ, не способен нищо да промениш. Страх. Онази вечер беше голям провал. Дали сега нямаше да бъде същото... Изби го пот.
Отново чуваше думите на Реджи :
- Всичко което трябва да сториш е да се правиш, че свириш все пак наистина ще натискаш клавишите, но ще чуваш музиката от слушалките. При промяна на ритъма, на чувствата които изразява музиката трябва и при теб да настъпва промяна. Значи първо ще пробваме с близки кадри на теб, камерата ще снима отблизо всичко, което правиш. Става дума все пак за финал на филма и е много важно всичко да се получи. Тази музика ще е един вид преразказ на всичките вътрешни борби на героя, всичките чувства, цялата борба, цялата болка и накрая примирението със себе си и осъзнаване на неизбежноста на живота и смърта. Накрая трябва да има отпускане на лицето ти и да се види как покоят се пренася на него. Така сега нека всички сложат слушалките си.
Той го стори. Човека от среща започна да отброява с пръсти. Един пръст се издигна самотно, до него още един и още един. Начало. Музиката започна – в началото нежна, после един забързан ритъм, ритъма на сърцето, раждането на едно сърце. Той се опитваше да следи всичко това, тежките му пръсти нескопосано се спускаха към клавишите, на лицето му се беше изписало усилие.
- Стоп, стоп.
Човека отсреща размахваше с ръце.
- Прекалено дървено, прекалено дървено. Значи знаеш ли, ще отдалечим камерата, ще се виждаш само от гърдите на горе, наистина ще стане малко изкуствено, но нека пробваме така. Сега най-важното е лицето ти и изразените на него чувства. Ако трябва забрави музиката, просто работи върху лицето си.
Камерата се отдалечи. Да забравя за музиката, каква глупост. Как можеше да забрави тази всеопрощаваща музика, тази музика, която го водеше към забравата. Той отново се понамести на стола. Погледна пианото, вече не ме е страх и трябва да съм бил глупак за да съм възприемал нещата така. Отново отброяване. Музика, затвори очи нежната музика се понесе в пространството, той я долови, ръцете му започнаха да галят бяло-черните клавиши. Това бе по скоро танц на неговите пръсти, опит за съблазняване отколкото усилие, мисъл за музиката и хазартен избор кой клавиш да натисне, както бе допреди малко. Раждане – няколко силни тона, няколко предизвествяващи удари, аз съм тук. После безгрижна музика – неговото детство. Той се понесе на вихъра на лятото, пясъчните кули, захарният памук... Усети камерата как се доближава до лицето му и започна да следва с жив интерес всяко негово чувство, движение и прелитащите му по клавишите пръсти.
Отнякъде долетя :
- Какво стана с музиката за...
Не можа да чуе края на изреченото или не си позволи да запомни думите долетяли от тук, от тази стая. Звуците се промениха, станаха доста по идентифиращи се с него и с неговите чувства. Сега той беше някъде другаде, бе вече студент, отново намери закрилата на музиката понесе се на нея. Продължаваше да свири, не знае вече колко време продължаваше, но не искаше и да спира, това беше неговата връзка към истинноста, към нетленоста, към любовта. Накрая свърши изживя отново живота си, но го видя в съвесем различна светлина, в светлината на грешките, уроците и любовта. Краят наближаваше. Последни тонове, последно сбогом. Всичко свърши.
Стресна се бе забравил да играе, успокоението дойде бързо. Когато чувството е в мен няма нужда да се опитвам да го изразявам на своето лице то е вече там. Камерата се беше навряла в лицето му и все още снимаше немигащо. Огледа се всички погледи бяха вперени в него и тогава, тогава се сети за думите долетяли преди време, сякаш беше преди цял един живот.
- Какво стана с музиката защо спря.
- Записът се прецака нещо. Ще се опитам да го оправя...
Не всичко е наред - помисли си, вече нямам нужди от записи, сега всичко е вътре в мен.