Буквите - сайт за нова българска литература, поезия, проза
Костадин Йорданов Боянов(paladin)>Разкази>Плащеницата
   
  Плащеницата
  Костадин Йорданов Боянов (paladin)
  Раздел: РАЗКАЗИ
   
 

“Аз, Жофроа дьо Шарни, беден рицар от Лирей, в пълен разсъдък оставям този завет на бъдните поколения като доказателство, че със собствените си ръце пренесох....на Исуса Христа в лето Господне 1258. Това е истинската.... и доказателство са чудесата, които се случиха. И нека синът на моя син вземе от гробницата ковчежето и ...от....и да ги даде на .....верни и свети люде. И нека всеки да знае, че това...е поело истинската кръв и .....на Ис.. и да се поклони...”
1353г.
Жофроа II влезе в семейната гробница. Стъпките му отекваха по мозаичния под. Той стигна до каменния саркофаг на баща си. Прекръсти се и отмести тежкия похлупак, пъшкайки. Пръстите на скелета се бяха вкопчили в едно ковчеже, положено върху гърдите, сякаш не искаха да се разделят с него. Вече беше стар за тези неща - помисли си той. Издърпа ковчежето и го положи на един каменен блок. При това дърпане няколко от пръстите на скелета се счупиха и паднаха в саркофага. Жофроа си спомняше заръката на баща си, но след толкова години любопитството надделя. В Авиньон вече имаше друг папа и смутните времена сякаш бяха отминали. Време беше реликвата да види бял свят. Той открехна малко капака, за миг му се стори, че нещо сребристо свети отвътре и уплашен го затвори. След малко на входа пристигнаха свещеника и много богомолци, които бяха дошли, за да положат светата плащеница в местната църква. Синът пристъпи към входа, огрян от слънчевите лъчи и подаде реликвата на процесията...
“През 1258 лето нови попълнения рицари се събираха в Авиньон, за да получат благословията на Светия отец, преди да заминат за Константинопол. Аз нямах 21г., за да получа рицарско звание, нито бях обучен за такъв. Но силно желаех да тръгна по стъпките на баща ми, загинал за Светите земи. Чичо ми Фредерик се грижеше за мен и бедната ми майка. Твърде буен и с доста пакости в Лирей, аз не можех повече да издържам скучната идилия. Една вечер просто грабнах доспехите на чичо ми, излъсках ги, колкото можах и поех към Авиньон...”
1357г.
Жофроа II тъкмо привършваше обиколката на лозята, когато един ратай задъхано се спря пред коня му. С изненада той научи, че епископът е бил в черквата и гневно заклеймил излагането на фалшивата реликва. Жофроа се изпълни с гняв, че така обругават паметта на баща му и отиде в замъка, за да напише молба лично до папата. После взе отпочинал кон и пое с писмото към Авиньон...
“Помня подробно денят, когато папата излезе пред редиците на рицарите, изглеждащи внушително в своите доспехи, гербове и знамена. Аз бях в предпоследната редица. Папата се разхождаше и търсеше с поглед нещо. После ме посочи и двама монаси ме хванаха. Помислих си, че здравата съм загазил. Може би са разбрали, че съм избягал от дома. Или че доспехите са крадени. Или че не съм рицар. Докато прехвърлях тези невесели мисли, вече бях отведен пред една стая. Монасите отвориха вратата и ме побутнаха. Вътре беше папата, който пишеше нещо на един пергамент. - Оставете ни!-махна с ръка той...”
1357г.

Утринната служба в абатството беше завършила. Жофроа II остави коня до портата и се смеси с излизащите от църквата монаси. Той поздрави любезно игумена. След кратък разговор последния му посочи всекидневната на епископа.
“Папата се подписа под писмото и ми го подаде. Прочетох и ръцете ми затрепериха, като го връщах. Той се престори, че не е забелязал, взе пергамента и го запечата с пръстена си. - Но...защо? Не е ли това задача за велик войн или духовник? Той ме погледна строго и преценяващо. - Злобата и завистта, сине мой. Злобата и завистта... Трябваше да избирам- задачата на папата или безславно връщане у дома. Или по-точно нямах никакъв избор...Трябваше да открадна една реликва под носа на тамплиерите...”
1357г.
Епископът повдигна глава от свитъците и се вгледа разсеяно в Жофроа II. Той взе изложението до папата, мислейки го за някаква просба на приносителя. Като прочете първите думи, той спря и впери поглед в очакващия го.
- И какво, мислиш си, че това ще ти помогне? Болни измислици на болен ум, такъв беше баща ти.
- Но хората се молят. Те вярват, че това е истинската плащаница. И баща ми тъй разправяше.
- И как така едно рицарче изведнъж е намерило реликвата, а не някой духовно извисен човек? Как така изобщо тя е попаднала в Лирей? Жофроа не отвърна, ужасен от гнева на епископа. Съвсем не бяха далеч времената, когато тамплиерите бяха отлъчени от църквата, а през 1314г. Великият майстор Жак дьо Молен бе изгорен пред катедралата Нотр Дам. Той също можеше лесно да бъде обвинен в ерес.
- Ето, видя ли? Нямаш обяснение!- доволно потри ръце епископа.
- Иди си със мир! И си прибери фалшивата реликва в порутения замък...
“Отпътувахме от Марсилия след 3 дни, снабдени с много припаси, вещи и подаръци за тамплиерите. Не на последно място ставаше дума и за търговски доставки. Няма да описвам пътешествието, през което време страдах от морска болест. Жълтозелен облекчено стъпих на твърда земя в Константинопол. На пристана имаше тълпа от посрещачи, носачи и зяпачи. Най-напред бяха рицарите тамплиери, облечени в бляскави....................слезе от коня и поздрави пристигналите. Казваше се Морис де....Изглеждаше сърдечен. Той разпореди къде да бъдем настанени. Аз бях в една снежнобяла двуетажна къща на ........бряг. По терасата се виеха лози и имаше много цветя. Но най-чаровното цвете беше чернокосата и черноока дъщеря на стопаните....” 1357г.
Когато Жофроа II затвори вратата, епископът гневно скъса прошението на парченца. Той си спомни как като млад свещеник беше чувал за тамплиерите и как те се кланяли на неръкотворен образ на Исуса Христа. Епископът не искаше да стане публично достояние дяволската икона на еретиците. Нямаше да допусне това светотатство! Няма!
“След пищния обяд, организиран от тамплиерите, не се прибрах да спя. Без да привличам вниманието, насочих се към църквата “Света София”. Отец Никодемус стоеше на входа и се наслаждаваше на пролетното слънце. Влязохме в пустата църква и там му предадох писмото от папата. Той целуна благоговейно печата и го разчупи. След като прочете нареждането, той ми каза да почакам 2-3 дни, за да опакова реликвата. Такова забавяне не влизаше в плановете ми. Не ми се нравеше нито това, нито самия свещеник...”
1389г.
Мишел Лирей не беше случаен човек. Под грижите му лозарството процъфтяваше край родовия замък. Внукът отдавна се беше изнесъл от неговите руини, навяващи страх и студ. Двуетажната му къща, изградена повече от дърво, създаваше чувство за уют и свежест. Мишел се насочи към замъка в този ден, защото искаше да вземе ръждясалите доспехи на дядо си за украса на гостната. С труд и мърморене той свали от стената бронята, ръкавиците, наколенниците и шлема. Лирей се опита да отвори наличника на шлема, но беше трудно. Нещо пречеше отвътре. Най-сетне мърморещия мъж изтегли оттам някакъв ръкопис, в доста окаяно състояние, оправи го несръчно на руло и го пъхна в пазвата си. Кой знае? Дядо му не бил донесъл нищо от Светите земи. Може тук да има някакво наследство от него. При мисълта за имот или имане, стопанинът засука мустаците си и без бавене натовари нещата на каруцата. Не е лошо да се пазят такива неща, вместо да ги ядат мишките...
“Вечерта тамплиерите, тържествени и благочестиви на групи отиваха към църквата. Незабелязано ги проследих, облечен в местни дрехи. Здрачът и черната шапка скриваха донякъде лицето ми. Покатерих се от задната част на църквата и погледнах през един от прозорците. Тамплиерите бяха коленичили, облечени в своите доспехи. Бяха облегнати на извадените мечове, с върховете надолу, подобно на кръст. Свещеникът извади платното, на което беше изобразена главата на Исуса и молитвата започна. ”Неръкотворния Спас” беше поставен на специално направен постамент. Чувах мъжествените гласове на рицарите и тръпнех от страховитата им мощ. Развълнуваните им гласове излъчваха вяра и упование в този образ. Стори ми се, че мечовете им светят сребърно за благослов. Когато молитвата свърши, тамплиерите един по един целунаха образа и се разотидоха. Никодемус го прибра в едно ковчеже и го сложи на олтарната маса. Вече знаех къде е реликвата. Това беше достатъчно...”
1389г.
Мишел Лирей седеше на креслото си до камината и бавно сложи в скута си последния лист от свитъка. Той си спомняше колко огорчен беше баща му, когато се върна от епископа. Но къде беше оставил реликвата?
“Същата вечер аз имах среща с хубавата.....моя възлюблена.....Когато влязох обратно в стаята си, опиянен от срещата, съгледах всичките си вещи разхвърляни. Чух как хора с факли се щурат и търсят в тъмното. Те търсеха мен. Сниших се и скочих през прозореца право в купата сено отдолу. Благодарих на съдбата, че стопаните са си направили обора в задната част на къщата. Някой искаше да ми попречи да взема реликвата, кесията ми бе непокътната. А аз трябваше да открадна платното преди някой друг да е стигнал до него. Църквата се открояваше с белотата си в тъмното. По познатия вече път, през капандурата проникнах в олтара. Дочул стъпки, скрих се под масата, украсена с пищен балдахин...”
1389г.
Мишел Лирей беше внук на Жофроа дьо Шарни, който бе погребан в семейната гробница. Потомъкът влезе с факла в ръка и заоглежда наоколо. Погледът му се насочи към едно място в зида, повторно зазидано със старите камъни. Баща му не си беше правил труда да слага мазилка, а просто ги беше подредил. В нишата се намираше ковчежето на дядо му. Мишел го отвори и видя платното с лика на Исус. Сякаш сомн ангели шептеше и главата му се замая. Внукът захлопна ковчежето и го понесе със себе си към дома.
“Двама души влязоха в олтара. Единият беше Морис, а другият Никодемус. Свещеникът провери съдържанието на ковчежето и облекчено въздъхна.
- Тука си е - каза той.
- Как може едно голобрадо момче да го изпращат? Реликвата е собственост на нас, тамплиерите. Ние сме я завоювали с кръвта си за Светите земи. И ако я занесем на папата, няма да бъде просто така, без награда.- повиши глас Морис.
-“Неръкотворния Спас” не е ваша собственост, а сетната земна дреха на Исуса Христа. Тя трябва да остане в Константинопол - назидателно рече Никодемус.
- И нека да се молим пред нея, за да пропие вяра в сърцата ни и да влива сили в десниците ни, за да възпираме неверниците- примирително каза де Брейси.
- Значи, разбрахме се. Бедното рицарче ще получи сутринта реликвата....за кратко. После по пътя ще му се случи премеждие, а ние ще “спасим” светинята. Така ще се оправдаем пред папата. Ще му пратим топло известие със смирени поклони, малко злато и т.н. и т.н.
-продължи с ирония тамплиера.
- Жалко, че не попадна в засадата в къщата. Сега всичко щеше да е приключило- прошепна Никодемус.
- Друг път не ме карайте да наемам убийци, ами сами си свършете работата...”
1389г.
Мишел Лирей имаше за приятели влиятелни търговци в Авиньон. Те лесно можеха да му уредят аудиенция при папа Клементе VI , съпроводена с щедро дарение на вино за папството. Той се усмихна кисело - трябваше да жертва най-старите си бъчви, но си струваше. Колкото и да беше пресметлив селянин, Мишел беше честолюбив и искаше да изпълни заръката на дядо си. Внукът написа три писма, които трябваше да стигнат до седмица в Авиньон. Ковчежето стоеше на дъбовата маса и чакаше тихо съдбата си... “Бързо грабнах ковчежето и се измъкнах през един прозорец. Папата си знаеше работата.- бях ловък крадец и той много добре го знаеше. Сега точно това ми помогна в тайната мисия. Тамплиерите никога нямаше доброволно да отстъпят реликвата. Трябваше да изчезвам, по-бързо от нощните сенки. Дори и дума не можеше да става за пристанището, където щяха най-напред да ме потърсят. Тръгнах по един криволичещ път покрай брега в обратна посока. Не след дълго започна да се развиделява. Тогава ме настигнаха.
- Предай реликвата, куче!-изрева Морис. Най-малко дузина мечове заблестяха на утринното слънце. Аз хвърлих кинжала си точно в гърлото на своя предател Никодемус.
- Готово! - казах и скръстих ръце
- А на папата какво ще отговорите? Никодемус падна от коня като плюеше кръв. Брутално извадих писмото на папата от дрехата му и го размахах.
- Или не можеш да четеш?- и го захвърлих в лицето на Морис. Поне няколко души изръмжаха гневно. Тамплиерът преглътна, но извади един меч и ми го подхвърли. -Вземи!- каза сухо той.
- Не мога да убия невъоръжен човек. Не мога да опиша този двубой. Всяка нощ дълги години сънувах този кошмар, как рицарят се забавлява и ми нанася рана след рана, а останалите ми се присмиват. Най-накрая паднах на земята. Тамплиерите ми се смееха и ме подритваха. Нямаше милост за сетен удар, който да спре мъките ми. Те искаха да ме оставят сам на този скалист бряг, храна за птиците..”
1389г.
Мишел Лирей наистина получи аудиенция при папата. Бъчвите с вино вече лежаха в избата на папството.
- А къде е светинята, сине мой? - попита благо папа Клементе
- В църквата в Лил, пресвети Отче.
- Да.....в църквата. Там й е мястото- каза папата одобрително. На него му беше все едно - фалшиви реликви е имало и има от незапомнени времена. Още една би укрепила само вярата...
“Морис постави ковчежето на скалата и отвори капака му. Ослепителна светлина засия сребристо и го отблъсна назад. Тамплиерите закриха очи и паднаха на земята. Бяха като заспали. Опитах се да стана, но можах само да остана на колене, подпрян на меча си. В силната светлина се открояваше най-въжделената фигура в цялата история - тази на Исус. Помня, че можех само да го гледам и мълвя молитва за своето спасение.
- Стани! И нека да бъде според вярата ти!- каза Исус толкова топло, че го усетих като нова кръв в сърцето си. Изправих се и с изненада видях как раните ми се затварят една след друга, дори без белези.
- Господи! Благодаря ти, че спаси един крадец!- смаяно зашепнах аз. - Спомни си за разбойника, разпнат с мен!- отвърна Исус.
- Вземи плащеницата и знай, че истинска ще я признаят само тези, които ме имат в сърцето си. Тя ще те пази в дългия път... Фигурата на Господа Исуса Христа изчезна, заедно със сиянието. И аз тръгнах, залитайки към Черния залив. Броните и меча ми пречеха и аз ги захвърлих една по една. Вече имах бронята на вярата и оръжието на словото...”
1389г.
Мишел Лирей пристигна в Лил видимо доволен от свършената работа. Той отиде при епископа, за да му връчи разрешителното от папата.
“.......давам разрешение тази реликва да бъде изложена, без да се поставя пряко въпроса дали е истинска или не. И нека да бъде според вярата на богомолците...” - пишеше в писмото. Видимо разгневен от развитието на нещата, епископът захвърли папския декрет на писалището си.
- Дяволски изчадия! Дори след огненото им аутодафе тези разбойници тамплиерите изкушават със своята реликва! Можеш да я окачиш на вратата на спалнята ми! Можеш да я изложиш където си щеш! Тя не е и не може да бъде истинската! Никога!- целият зачервен епископът ръкомахаше и се разхождаше из стаята. Мишел се подсмихна и затвори вратата...
“Тамплиерите се събудиха от унеса. Те напразно търсеха ковчежето и беглеца. Най-сетне, изричайки най-тежки клетви, те се прибраха в Константинопол. Морис де Брейси реши, че трябва да вземе спешни мерки. Той повика представител на православното духовенство у дома си. Пристанището се охраняваше зорко от стражи. Не след дълго отец Йосиф влезе плахо в покоите му. Свещеникът се страхуваше, че ще си изпати от жестоките кръстоносци.
- Повикал съм те, за да ти съобщя, че ”Неръкотворния Спас” бе намерен у едно момче, което уби брат Никодемус - започна тамплиера. Отец Йосиф се прекръсти и гледаше ужасено. - Това е едната истина. Но истини могат да се измислят много. Стига да имаш злато. - подметна нагло той.
- Вие! Вие и Вашия Орден! Отмъкнахте реликвата ни, а сега я предлагате като разменна монета ! Безбожници! - Всичко може да се купи със злато. Иначе светинята ще замине в Рим. - усмихна се ехидно Морис.
- Ще дойде ден и ще заплатите за това!- извика свещеника. Морис побледня и стисна зъби.
- Върви си, отче. Не искам да сторя грях на белите ти коси. И утре донеси откупа....И не ми разправяй, че нямаш....
Морис дръпна завесата от един ъгъл. Там, на един статив беше копието на плащаницата.
”Жалко, че глупавото момче обърка така нещата”-помисли си той-“Щяхме да му връчим копието, без да се усети. И без това готвехме размяната. После щяхме да сме ”спасили” светинята, а оригинала да остане за нашия Орден. Папата, ако иска толкова - да прати друг куриер за фалшификата. С радост ще му го връчим”.
 Жофроа беше избързал с кражбата, когато дубликата още не беше готов. Така той обърка сметките на тамплиерите....”

1389г.
Разсъдлив и умерен човек беше Мишел Лирей. Той пиеше умерено, грижеше се за стопанството и домашните си. Но когато научи, че епископа пак е говорил в църквата срещу реликвата, нервите му не издържаха. Той реши да разиграе последния коз, който имаше. Епископът го накара да чака цял час, което поохлади гнева му. Той почука на вратата му, влезе и безмълвно поднесе ръкописа.
- Какво е това? Какво ми носиш?
- Това е ръкопис на моя дядо, който доказва, че плащаницата е истинска.- каза Мишел.
- Думи, думи, думи....- изпъшка свещеника - за да е една реликва истинска, трябва да има чудеса и знамения. Можеш ли да ми ги покажеш?
- Но там точно за чудеса е написано.- оспори това мнение земевладелеца.
- Добре, ще видим. Омръзна ми всичко това вече. Иди си....- уморено отвърна епископа. “Аз, Жофроа дьо Шарни, крадец и измамник, със собствените си ръце държах светата Плащаница. Захвърлих ковчежето и я сложих под дрехите си, да е на по-сигурно място. В залива, където отивах, обикновено генуезките пирати пристигаха със своите гемии. Те приеха един видимо окаян и опърпан младеж. При все това не пропуснаха да ми вземат кесията и да ме пребъркат. Един от пиратите извади скъпоценното парче плат изпод дрехите ми.
- Какво е това? - изрева той
- Ти си крил доста скъпо нещо за бедняшкия си вид. Папата плаща пребогато за такава стока.
- Върни ми я! Тя не е истинска!- излъгах аз
- Истинска- неистинска, това парче плат пари струва. Ако ли не, за риза поне става.
- И пиратът заметна светинята на раменете си под смеха на останалите. Внезапно плащеницата започна да свети със същата сребриста светлина и пиратът я изпусна. Главатарят на генуезците тъкмо се показваше от трюма. Той изгледа разюзданата си команда с недобро око и запрати кинжала си точно в дланта на пирата, опрял ръка на мачтата. Останалите го гледаха наострено, но не помръднаха.
- Неподчинения няма да търпя!- изрева той. След това стори най- изумителното за мене нещо: наведе се, сгъна реликвата, която бе престанала да свети, целуна я и ми я подаде.
- Ние сме пирати, но не безбожници! Носи я, щом е такава волята Божия. И който посегне още веднъж на светинята, ще нахрани рибите - подметна главатаря към екипажа през рамо. С изненада гледах суровите пирати как се подчиняват на християнския морал... Най-накрая пристигнахме в Генуа.”
1389г.
Епископът на Лил прочете последните думи от ръкописа. Той си помисли, че това поне доказва, че става дума именно за “Неръкотворния Спас”, на който се молеха тамплиерите. Но дали е истинската дреха на Христа? Главата го заболя от обзелите го съмнения. Най-накрая прецени, че решение може да вземе само папата. Затова му написа писмо, прилагайки и ръкописа. “.....подобно решение може да вземете само Вие, Свети отче като глава на църквата. И нека Бог Ви помогне да откриете истината , за да дадете мъдро разпореждане на верните си слуги во Христа...”
“В Генуа не получих обратно кесията си, но можах да си “купя” по-прилични дрехи от един простор. Така пременен се запътих към епископа на Генуа, за да потърся подкрепа и съдействие за място в някой кораб за Марсилия. После до Авиньон не беше много далече. - Ха, плащеницата ли? Какви ги дрънкаш бе, момче? Че кой ще даде такава задача на дриплю като теб? Я дай да видя какво си откраднал!- не ме доизслуша той. Така бях хвърлен цяла седмица в мазето, докато епископа пишеше писмо до папата, предвкусвайки привилегиите от оказаната услуга..” 1389г.Папа Клементе получи писмото от Лил, заедно със свитъка. Още като започна да чете, той разбра, че ще има неспокойна нощ. И наистина, цяла нощ неговия прозорец светеше... “
Цяла седмица бях в това мазе и имах предостатъчно време за размисъл. Виждах как плащаницата се предава от ръка на ръка, осквернявана от неверие и кръв, и интриги, и трупове, трупове, трупове....Това не биваше да се случва. Трябваше хората да повярват в истината и да се поклонят на чудодейната реликва. Тя не беше за тези смутни времена. Аз бях избран за неин пазител, докато дойде нужното време. Най-сетне прозрях какво ми е съдено да правя. Започнах да дълбая покрай една от пръчките на прозореца с токата на колана си. Успях да изляза чак следната нощ...”
1389г.
Папа Клементе гледаше зазоряващото се небе. Цяла нощ той бе чел и мислил, но не можа да наклони доводите към една от везните. Кое беше правилното? Ръкописът го хвърляше в смут. Първоначалното разрешение му се струваше лековато. Възможно ли беше това да е истинската последна дреха на Исуса? Или осквернителна дяволска икона на тамплиерите? Правилно ли беше да съсипва вярата на хората? Правилно ли беше да се съгласи, макар тамплиерите да я бяха притежавали? Този ръкопис изгаряше мостовете между минало, настояще и бъдеще. Трябваше да го махне, беше твърде опасен. Ръцете му затрепериха от вътрешната борба, но той устоя на изкушението и го хвърли в камината си.
- Прах при прахта, пепел при пепелта... - промърмори той, прекръсти се и излезе...
“Тихо се промъкнах в дневната на епископа на Генуа. Навярно той беше в параклиса за вечерната си молитва. На масата стоеше ковчежето, а под него - някакъв пергамент. Машинално извадих писанието отдолу и го зачетох..”
1389г.
Епископът отиде в църквата, за да види още веднъж спорната реликва. Той я извади от ковчежето и я постави на амвона. Коленичи и започна да се моли. Когато повдигна глава, свещеникът видя сиянието, обхващащо плащеницата. Ужасеният му поглед се втренчи в образа на Исуса Христа. Той беше като жив и му се усмихваше.
- А-а-а-а! Не е вярно! Не е истина!- извика той и отстъпи назад.- Не може да е истина! Не може!....
.....От следния ден той с висок глас съобщаваше на посетителите, че това е дело на местен художник. Меморандум в същия дух бе поставен до светинята, за да го виждат всички богомолци. Хората забелязваха трескавия му поглед и си мислеха, че е болен. Погребаха го на следната година...
“Папата разтвори пергамента с печата на тамплиерите : 1258 лето Господне, Константинопол Аз, Морис де Брейси, смирен раб на Ваше Светейшество и слуга на Господа Исуса Христа, донасям, че едно самозвано хлапе се опита да открадне “Неръкотворния Спас”, позовавайки се на Ваше име. В битката то загина, но сега реликвата е в сигурни ръце. Като смирено се надявам, че това не е било по Ваше нареждане, искам да Ви уверя, че светинята е невредима. И ако е такава Вашата воля, то е редно тя да бъде пренесена в Рим с почетен ескорт от тамплиери. С настоящето Ви изпращаме и едно ковчеже скъпоценности, за да дарим Светата църква и да ни прости, ако случайно сме сторили грях. И нека Бог и неговия неръкотворен образ укрепват силите ни да се възправяме срещу неверниците.
- Проклети тамплиери!- гневно извика Светия отец.- Сега те никога няма да ми дадат реликвата. Не и без привилегии и злато.
- После утихна и добави. - Горкото момче! Жалко, че са го убили....А може така и да е по-добре....”
1389г.
Един монах влезе в стаята на папа Клементе. Той се зае да прибира остатъците от вечерята, когато съгледа тлеещия ръкопис. Мърморейки, че хартията не трябва да се похабява, той взе един ръжен и угаси пергамента. Като видя, че са много страници, изписани само от едната страна, той го сви на руло и го прибра под расото си. На обратната страна можеше да се пише.
“Аз, Жофроа дьо Шарни, бивш крадец, самозван рицар и настоящ пазител на плащаницата, взех обратно светинята и прочетох писмото от папата: До епископа на Генуа ...., но моите сведения са, че момчето, изпратено за светинята е загинало. Така че вземете това, което носи и екзекутирайте крадеца. Никой не бива да узнава за това... Последното ме разочарова много. Ето, дори Светия отец беше способен да изцапа ръцете си с кръв, за да вземе неръкотворния образ на Исуса. Сега вече нямаше смисъл да взимам кораб до Марсилия. Трябваше да бягам по-далеч от Авиньон. Тежко въздъхнах и поех с краден кон към Торино. Сега разбрах колко тежък кръст имам на гърба си..”
1389г.
Монахът се затвори в килията си и поднесе ръкописа към свещта. Очите му бягаха бързо по редовете. Шпионинът на папа Урбан бавно разбра на какво е попаднал. На сутринта ръкописът замина с един търговец за Рим. Другия папа трябваше да разбере истината.. 1306 лето Господне.
“Аз, Жофроа дьо Шарни, пазител на плащаницата давам следния завет на своите роднини: След като умра, да остане ковчежето в гробницата. И нека сина на моя син да отвори и прочете написаното. Оставям замъка............................................”
Жофроа дьо Шарни се завърна видимо болен и изтощен в Лирей. Той се ожени за приятелката си от детинство Изабела, имаше син. Не спомена през всичките години за реликвата. Страхуваше се от папата, инквизицията, тамплиерите и страшното им отмъщение. Пазителят не дочака тяхната огнена смърт през 1314г. Когато разбра, че е дошъл краят му, той отиде в семейната гробница, но забрави ръкописа във вещите си... 1380г.
Папската поща пристигна в Рим късния следобед. Слугите се впуснаха да разтоварват свитъците. Един от тях несръчно изпусна част от тях на пода на стаята за аудиенции. Той не можеше да си спомни кои рула са донесени сега и кои са били на масата. Беше неграмотен. Накрая взе Соломоново решение, взе едни свитъци и ги занесе в архива, а останалите останаха прилежно подредени на мястото им. Така ръкописът влезе нерегистриран в иначе педантичната папска архива. Все някой някога щеше да го прочете. Някога... 1306г. Жофроа разбра, че краят му е дошъл. Той легна на каменната маса и сключи ръце около ковчежето на гърдите си. Ярка светлина избликна изпод затворените му клепачи. Той видя Исус по-близо от всякога. Христос му подаде лъчезарната си десница и му каза:
- Стани! Ела с мен! Не се страхувай! И те потънаха във светлината.................. Вместо край:
По-нататъшната съдба на реликвата:
1453г - предадена на Савойската династия в Шамбери 1507 г. по заповед на кралица Маргарита Австрийска за плащеницата бил изработен специален посребрен калъф.
1532 г. в часовниковата кула в Сан Шапел дьо Шанбери, където се пазела плащеницата, избухнал пожар, но реликвата оцеляла.
1578 год. – занесена в Торино 1694 год. - пренесена в Царския параклис в Торино
1898г - Плащеницата тържествено е изложена за постоянно в катедралата “Св. Джовани Батиста” в Торино и фотографирана. Изображението се оказва негатив.
1973г върху реликвата са открити полени-цветен прашец от Ерусалим.
1978г - американски екип изследва пряко реликвата. Установени са капки кръв от кръвна група АВ. Спектрографския анализ не установява наличие на багрила на художник. Физиците, изследвали плащеницата с електронен уред VP8 наистина установяват, че фронталният образ върху нея е триизмерен.
“Тогава влезе другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба: и видя, и повярва.” Йоан. 20: 8