Навярно есен е. Жената птица пада с писък
подобно камък в жълтите листа наоколо.
И за какво са театралните бинокли?
И за какво - афишите върху стените ниски?

Навярно птица е. Жената писък рухва като камък,
по който не изсякох ясни думи.
И ни остават само есенните шумове.
И прах в душата. Слънце върху рамото.

Навярно камък е. Жената есен просто не е птица,
щом и за тоя писък моите уши са глухи.
Скимтят, изправени на лапички махленски слухове:
та със кои мъже споделяхме телото й невинно?

Навярно писък е. Жената камък вече не трепери.
Тя вярва, че е птица и наесен си отива
по зимни пътища, от сол и луга лигави -
дори да има дом, не иска да е крепостна.

Жена е. Писък. Камък, есен.
Птица е
това, което си отива и благодари за всичко.
И за какво, я питам, точно?
Птичко?
Ей, камъче?
Женице?
Есенчице?
Писъче?

© Гриша Трифонов Всички права запазени.
Публикувано: 2004-08-26