БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Кромидарката

Илияна Иванова Каракочева (ина крейн)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

От години купувахме кромид от една и съща жена на пазара. Не знаехме нейното име, нито семейното ú положение. На всеки опит за завързване на приятелски разговор жената отговаряше с пълно мълчание и скоро се отказахме да се доближим до нея.

Тя стоеше в дъното на пазарската улица, под сянката на дива ябълка, която пролет ръсеше цвят над везениците с червен и жълт лук, кръгъл и продълговат чесън. Сергията се отличаваше рязко от другите. Жената слагаше върху чиста шарена черга везениците, сплетени сякаш за европейска изложба на производителите на лук. Всяка имаше идеална плетка, а главите на нея бяха почти еднакви.

Пролет и есен жената продаваше и пресен кромид - всяка връзка еднаква, главите измити, почистени, вързани с червен конец. Понякога се появяваше и магданоз, с равни, като отсечени стръкчета, с къдрави весели коси като дете.

Продавачката не се провикваше, нито любезничеше с клиенти. Мълчаливо изпълняваше исканото количество и вид зеленчук, прибираше парите в домашно ушит несесер, вглъбена в себе си и нещо свое, което я мъчеше или радваше.

Бе странна, дърпаше като магнит детското любопитство у мен. Наблюдавах я как подрежда червения до жълтия кромид, чесъна до зелените връзки магданоз или джоджен. Ръцете ú галеха главите зеленчук, зелените къдрици магданоз и нежните пръстчета на прясно поникналия кромид.

Ръцете ú бяха удивителни - с цвят на блед шоколад, дълги и силни пръсти, с чисти продълговати нокти. Под тях никога нямаше пръст или мърсотия. С течение на годините ръцете на Кромидарката (така я наричаха хората, защото тя не говореше нищо за себе си) започнаха да се променят. Първо кожата им придоби меки гънки, после покрай кокалчетата по средата поникнаха малки издатинки. Дългите пръсти сякаш невидимо се смалиха и въпреки че продължаваха да танцуват всеки пазарен ден по красиво изплетените везеници, някак започнаха да забавят ритъма на танца.

Един ден през лятото забелязах и друга промяна. Татуираният кръст между веждите ú някак се бе смалил. Бръчките на челото се бяха вдълбали и косата, подаваща се изпод спретнатата забрадка, бе придобила цвета на осланен цвят.

Дори погледът не бе толкова строг и далечен. Какво мъчи тази планинска жена, питах се аз. Дали нейното доброволно мълчание не е свързано с някаква лична трагедия? Как идва всяка седмица до града и се прибира обратно сама? Парите, които изкарваше, понякога бяха доста. Какво прави с тях?

Нямаше кой да ми каже. Заминах за София да уча медицина. Връщах се ваканциите, понякога с мама излизахме на пазар и минавахме покрай Кромидарката. Купувахме си кромид или лук според сезона и отминавахме. Любопитството ми се бе притъпило и вече не си задавах въпроси за семейството и съдбата ú.

Точно преди дипломирането бях си дошла у дома. Имах нужда от силата на моята майка да преборя последното високо препятствие. Излязохме да се разходим, беше пазарен ден. Минахме по цялата улица, пълна с ентусиазирани продавачи и купувачи, избиращи капризно най-свежите узрели плодове или зеленчуци. Мястото под дивата ябълка бе празно.

Погледнах питащо мама.

- Две седмици вече я няма - каза замислено тя. - Може да се е разболяла.

- А може да е отишла на море или планина - оптимистът в мене не издържа.

- Дано - неуверено повтори майка ми и нещо ме бодна в сърцето.

Понеделникът се усмихна с измамно предчувствие за хубава сутрин, а още докато пътувах за медицинската практика заваля. Дъждът удряше стъклата на автобуса с бяс и аз притичах бързо по паветата към Медицинска академия.

Страхувах се. Имаше огромно значение какъв пациент ще се падне. Дали ще помага или не на бъдещия медицински специалист. Треперех вътрешно, но се успокоявах. Дъждът е на хубаво, водата измива цялото зло на света.

Пуснаха ни в стая с няколко болни. Изтеглихме листчета с номера на болничните легла. За мен бе легло номер две и ледени тръпки полазиха цялото ми сърце. Там лежеше дядо в напреднала възраст, който нямаше никакво намерение да помага на пикла като мен.

-Пратете мъж - развика се той, щом понечих да приближа. - Няма да ми гледа срамотиите жена с жълто около устата.

Ръководителят се подсмихна, излезе и след малко се върна с друг студент.

- Отивай в другата стая - уморено подаде своето листче колегата. - Дано имаш повече късмет с пациентката.

Погледнах го питащо, но той само махна с ръка. Още по-притеснена се запътих към другата стая. Легло номер пет. Харесвах числото. Може пък болната да не е такъв костелив орех с мен.

Приближих и я познах. Кромидарката! Сигурно съм пребледняла, защото тя лекичко се засмя:

- Мило ми е да видя южен човек тук. Питай и всичко ще ти разкажа. Дано да си вземеш изпита.

Погледнах часовника. Имах достатъчно време, а исках да питам толкова много неща извън свързаните с нейната болест. Започнах по същество - кога е започнало всичко, къде я боли, как протича болката, кога периодично се появява. Тя обясняваше тихо, аз записвах, мерех кръвно, пулс, опипвах лимфни възли, взирах се в цвета на пръстите на ръце и крака, погледнах вътрешната страна на клепача, езикът и топлината на кожата, както ú нейното оцветяване. Всичко водеше към страшна диагноза. Отново и отново я питах едни и същи неща, надявайки се да получа различен отговор.

Когато времето ми изтече, тя стисна ръката ми:

- Ела утре пак. Искам да ти кажа нещо.

Отидох на другия ден. Купих праскови пътьом, не такива, каквито би родила нашата южна земя, но исках да почерпя за шестицата.

Легло номер пет в стаята беше празно. Огледах се. Медицинската сестра ми направи знак да изляза.

- Получи криза снощи. Дано Там я боли по-малко. За теб има писмо.

Върнах се обратно в стаята и оставих по една праскова до леглото на всеки болен. Излязох с горчилка в устата и седнах на пейките пред Академията. Отворих писмото и зачетох историята на жена, минала през Ада на земята, така че нямаше с какво да я уплаши смъртта.

Била млада и съгрешила. Крила колкото могла бременността, но когато майка ú все пак разбрала, заминали в София и я накарали да остави детето за отглеждане от държавата. След време се омъжила за добър човек в нейното село. Само дето нямали деца. Според местния обичай на яловите жени татуирали кръст между веждите и нейната свекърва настояла, та да смили Бог да ú даде рожба. Така тя при живо дете носела кръста си на бездетница. Свекърва ú била специалистка по лук и тя от нея научила как да пече на слънцето жълт кромид, за да остане сух и как да полива червения, за да не люти. Мъжът ú не се развел с нея, но и никога след татуирането на кръста не я целунал. Парите от продажбите изпращала по сметка на Дома за сираци в София. Накрая бе изписан номер на сметка с молба да изтегля всичко от нея и да го дам на Дома.

Затворих листа. В сърцето и очите ми лютеше, сякаш бях накълцала планина от кромид.

 

 


2011-03-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)