БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Живот ли е - да го опишеш?

Yordan Dimchev Dimov (ddimov)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

 

 

Излизам от вкъщи тази прохладна сутрин, а навън, над жуженето и бумтежа на града, чуруликат птички. Въздухът е нетипично свеж и го вдишвам настървено, с разтворени ноздри.

 

Една позната стои пред входа и чака някого. Срещам нейния поглед; тя също изглежда разчувствана. Усмихвам се, а тя киха; явно има алергия. 

 

В сянката на огромния 17-етажен блок с населението на град Мелник се е свила схлупена къщурка от кирпич и талашит. Шареното пране, проснато върху връв между две дървета, се развява по подобие на знаме и загатва за отворената душевност на обитателите.

 

Две невръстни деца, представители на малкия дом, играят с колички в прахта на поляната-паркинг и отговарят на любопитния ми поглед с дружелюбно пренебрежение. Наблюдавам ги колко са щастливи и естествени там, в мръсотията, с изпокъсаните си дрешки, с играчките от чуждия боклук. Не знам чий живот е илюзорен: техния ден-за-ден живот или моето, разкъсвано от екзистенциални съмнения и финансови тревоги, депресирано битие.

 

Времето е приятно, така че решавам да пропусна насилственото сближаване в градския транспорт и да повървя до работа. Тротоарите са все така разбити и накацани от коли, но ранната пролетна сутрин променя нещо дълбоко в хората и виждам ведри и неволно усмихнати лица.

 

Огладнял съм и си купувам кифла, от което малко ме е срам. Кифлата мирише на топъл мармалад, отминали времена и скука. Както и много други български продукти, кифлата страда от липса на добър PR и е станала нарицателно за нисък обществен статус, докато същата закуска под името френски кроасан е символ на изисканост и класа. Дори гладните хамали на опашката пред мен предпочитат пицата на парче. Със слаб глас си поръчвам проклетата кифла и набързо изяждам провинението си срещу добрия вкус.

 

Стигам до офиса доволен от разходката, но и малко закъснял. Работя в голяма фирма с държавно участие и име от три букви; това е първата работа в живота ми. Плащат ми задоволително, но атмосферата тежи от потни амбиции, запечени физиономии и хронично напрежение. Когато постъпих преди една година, започнах с настроение и жар, но набързо ме обвиниха в натегачество и липса на отговорност. Нанесох нужните корекции.

 

Най-щастливият човек във фирмата е и най-незначителният - Деси от фронт-офиса. Усмихвам й се, а тя грейва - много е сладка. Бих се спрял да побъбрим, но ще си проваля целеустременото влизане, така че бързам по стълбите към бюрото си на третия етаж (това е друга тънкост на офисната политика – чакането пред асансьора е демонстративно бездействие).

 

Влизам енергично в стаята и кимам на двамата си колеги, които тракат по клавиатурите и се правят, че не са ме видели. След пет секунди вече съм се скрил зад монитора; отварям пощи и чета доклади. В конкретния случай обаче компютърът забива и, докато чакам да се рестартира, ми се налага да симулирам ефективност чрез мръщене и произволно мърдане на мишката и кликане из екрана.

 

Следващите няколко часа прекарвам в подбор и анализ на информация относно най-подходящите и евтини места за каране на уиндсърф в Турция. Откакто в офиса забраниха сайтовете на социалните мрежи, ровенето в интернет стана непопулярно и относително безопасно. Колегите тъгуват по дигиталното си воайорство и виртуални ферми, но директната връзка с картотеката на общото човешко познание не ги вдъхновява, така че на техния апатичен фон личните ми проучвания минават за работа.

 

Малко преди обяд се появява прекият ми мениджър – нисък, рунтав дебеланко с увлечение към мръсните вицове - и изисква седмичния отчет за дейността ми. Уверявам го, че е готов и без малко да му козирувам, толкова съм се вживял в ролята на надежден служител. Отне ми известно време, за да установя, че отчетите са най-важният елемент от работата ми, но след това нямах повече проблеми. Вече изработвам бомбастични образци, подути от синергия и пронизани с КПД-формули; прилежно оформени каши от визионерски обобщения за естеството на бъдещото развитие.

Подозирам, че никой не ги чете.

 

Става 12:30 и колегите ми – пуф - се изпаряват във въздуха като магическия котарак от Алиса. Аз си взимам банана от раницата и отивам долу при Деси. Тя е нападнала плодово кисело мляко и се усмихва, като ме вижда.

 

- Още ли си тук?  - пита ме със сериозен тон. Това си е наша шега, защото преди четири месеца решихме да напускаме и двамата.

 

- Само физически – заявявам.

 

Споделяме си радостта от хубавото време, оплакваме се кой какъв глупав филм е гледал вчера и аз й разказвам за един нов джаз клуб, който искам да пробвам. Тя веднага се навива да дойде.

 

С чувство за добре свършена работа се завръщам към меланхолията на работното ми място. Колегите са се завърнали и лъхат на оцет и чесън. Опитвам се да игнорирам разговора им за резервни части на коли, които никога няма да имат.

 

Следобед ми е скучно и решавам да свърша нещо конструктивно, като направя разбивка на фирмените разходи за логистика. Оказва се, че липсата на централизирана система за координация на доставките води до мащабни преразходи на човекочасове и гориво. Разсеяно нахвърлям схема за подобрение на статуквото и почти съм я завършил, когато става 18:00 и време да си ходя. След кратък размисъл пращам схемата в кошчето, да си прави там компания с писмения отказ за полагащата ми се отпуска.

 

Часът е седем и вече съм с тайфата в парка. Групичка от познати лица, поседнали и полегнали в тревата, някои все още с костюмите от работа, други вече облечени спортно и с колелета. Странна сбирщина - половината са с успешни кариери във водещи компании, другите са безработни по убеждение. Всички се занимават активно с поне един спорт. Никой не пуши… тютюн. Всички пият бира.

 

Говорим за музика, филми и колко е тъп новият български сериал. Говорим за смисъла на живота и кефа от парапланеризма. Говорим за Вапцаров, но в тази тема аз не се включвам, защото единственото му стихотворение, което знам, е свързано със строежа на един завод с яки бетонни стени.

 

Говорим и за работа – главно как на никой не му се работи. Всички имаме огромно желание да развиваме бизнеси, които да ни отърват завинаги от необходимостта да се трудим. Единодушни сме, че точно мързелът кара хората да работят цял живот.

 

Паркът е пълен и с млади родители с малки деца. Хлапетата тичат с тромавия си, центробежен тръст, падат и избухват в смях или плач, според моментното настроение. Гледам малчуганите в очите, те ми отвръщат с любопитство и явно нямат търпение да пораснат и да станат потиснати като всички останали.

 

Полегнал съм и разсеяно слушам разговорите около мен, детските викове, птичките и далечния бял шум на градския гмеж. Слънчевите лъчи са вече оранжеви и галят нежно, а бирата е все още прохладна. След известно време и количество обаче, човек си задава следния настойчив житейски въпрос.

 

- Абе тука къде имаше тоалетна? – питам компанията.

 

Отговарят съчувствени усмивки и консенсусът е, че май имало някъде около спортната площадка. Още една душа в нужда се присъединява и потегляме. Намираме заветната тоалетна и тя изглежда точно според очакванията за такава в парк, посещаван дневно от хиляди хора – черна дупка в мрачна землянка, чиито под е покрит от неидентифицирана слузеста маса. Един поглед ни е достатъчен, за да се насочим към храстите - гузни, погнусени и изпитващи познатото недоумение, характерно за живота в общата ни родина.

 

Когато се връщаме вече е притъмняло и групичката ни се готви да се раздели в няколко посоки. Изморен съм и не ми се ходи на бар, така че им казвам чао и поемам към къщи.

 

Съседите ми от малката къщурка са се прибрали и пазят тишина, което е доста нетипично за тях. Кучетата пред блока са благоразположени от топлото време и само зяпат, изплезили розови езици.

 

Престоят в асансьора по пътя към четиринадесетия етаж е дълъг и дава възможност за размисъл и обстойно разглеждане на чужди обувки. Запитвам се дали съседите на 17-тия етаж са по-добри приятели от съседите на първия. Би било логично.

 

Влизам в малкия си апартамент и с облекчение щраквам ключалката, сякаш зад отминалия ден. Директно влизам в банята за хладен душ - хладен, защото хидрофорните помпи трудно вдигат топлата вода до моя етаж; пускам два сандвича с пилешка шунка да се топлят в микровълновата, и с чаша от домашното червено вино на чичо ми се кротвам пред телевизора. Шарената посредственост на програмите е успокоителна и мисля, че на подсъзнателно ниво съм доволен да видя как всички останали продължават да са същите идиоти и никой не е открил нещо ново за същността на живота.

Което май би трябвало да ме натъжава.

 

Ставам малко кисел когато мисля за живота си, защото го усещам как отминава без посока и значение... въпреки, че все правя ПРАВИЛНИТЕ неща. Завърших нещо, което не ми беше интересно, за да задоволя родителски надежди и комплекси, а сега се насилвам да работя на гадно място, защото е престижно и ще ми изглежда добре в автобиографията.

 

Наясно съм, че животът ми си минава и че трябва да внеса промени, но успешно отлагам и си намирам оправдания – от кризата на пазара на труда до събирането на пари за лятната почивка. Съответно ме е яд и на самия мене, което е доста безсмислено.

 

Наливам си още вино и ми хрумва, че няма да е лошо да публикувам обява някъде: „млад, все още здрав мъж, умерено симпатичен и с приемливо чувство за хумор, търси смисъла на живота си”. Мисълта за неминуемия провал на подобно ирационално действие ме разсмива.

 

След още малко настойчивото чувство за личен провал, което ми гостува във вечери като тази, се разтваря напълно в алкохола. Антилопата по Discovery Channel успява да избяга от лъва, а аз си допивам чашата и си лягам с мисъл за Деси.

 

Сънувам я как си разрошва кестеняво-русата коса, гали ме по бузата и ми шепне нещо. Събуждам се. Лежа по гръб в тъмното и изведнъж решавам да не отлагам повече. Взимам си телефона и набирам Обявата. Избирам Desi, натискам Send и сърцето ми леко потрепва от притеснение, което постепенно се сменя с еуфория. Утре ще й кажа какво чувствам; няма връщане назад.

 

А може и да подам молба за напускане? Всъщност не, по-добре е да ме съкратят – с полагащите се компенсации.

 

За начало знам няколко вица за ниски и дебели шефове...

 

Ухилвам се, прегръщам възглавницата и заспивам.

 

 


2010-10-27

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)