БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Последният ден на Черния Тодор

Стефка Груева Венчева (kambanka)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Лоша поличба - силен град се стелеше над лозята. Зърната, черни едри и лъскави, проблясваха и падаха като брулени орехи. Небето - притъмняло и глухо, стелеше ледени проклятия, а човешкия дъх замираше в очакване на нещо още по-лошо. Гроздето остана неприбрано. За втори път от осемдесет и четири години насам. Нямаше да има вино, ракия и стафиди. Върху стария дъб на Просовската поляна падна гръм и сцепи се стволът до дъно. Отшелникът беше клекнал пред входа на колибата си и гледаше големите бели топчета. Ръцете му висяха отпуснати между колената и старческите му рамене потрепваха всеки път, когато гръм разтърсваше небето. Голите му стъпала потъваха във влажната пръст. Очите му недовиждаха, но той целият беше в слух. Очакваше последния час от живота си. Роди се на пътя, между магарешки тръни и повяхнал татул.Освен кръвта, шурнала между мургавите бедра на майка му, бе познал и пясъка - бодлив, сипкав и твърд. Острите му частици се впиваха в новородената плът и сега, в последния миг на усамотение, той още ги помнеше. Мятал се бе дълго и упорито под лъчите на обедното слънце, докато онази, която го беше родила, преминаваше моста на реката и освободена от живия товар на утробата си, поздрави усмихнато попадията. Намери го старата Алипиевица. Маранята люлееше целия кър, когато освен съскането и цвърченето на хиляди твари, полусляпата циганка чу немощния глас на детето. Тръгнала бе да сбира билки още рано заранта, но по ручок** задрямала под ранозрейката круша на Дренето. Присъни и се, че е млада като внучката си и играе с дружките си в реката. Усети студената бистра вода, косата и - черна и гъста, реже като сърп течението, гърдите и се спускат и се издигат, спускат се и се издигат ... като любеници, оставени да изстинат за обяда.... Обтегна се лениво и стана. Топлината я задушаваше. Беше гладна, а нямаше нищо в торбата си. Точно тогава и се стори, че някъде наблизо плаче дете. Тръгна към лютичковия геран и го намери. Наведе се над кафявото телце, оваляно в пясъка, лепнещо от слуз и съсирена кръв. С плюнка изтри личицето му и го повдигна с кльощавите си ръце. В последния ден от горещниците. Следобед заваля дъжд и не спря до средата на август.Нивите изгниха от влага. Житото окапа и мухляса. В последния ден от голямото валене падна и град. Той довърши това , което небесната вода беше започнала. Най-много пострадаха лозята. Алипиевица приюти нещастното, но нямаше сили да го гледа. Прекалено немощна и самотна бе. Три дни преди Тодоровден умря и никой не забеляза. Намериха я вкоравена, а над отворената и уста кръжеше рояк мухи. Намереничето бе седнало на земята и си играеше с едно вретено. Когато влезе съседката, то изпитателно се вторачи в нея, после обърна поглед към посинялото тяло на мъртвата. Младата жена, дошла да и баят, нададе писък и изтича навън. В колибата се събра почти целият катун. Детето мълчеше. То нямаше и година. Нямаше име и не можеше да говори. Млада циганка се приближи до него, обхвана го в шала си и го изнесе насред селото. Хората още бяха на служба за Тодоровден.Мегданът беше безлюден. Остави го досами вратата на Божия храм. - Тука седи, чоджум, се некой ке те земе... Взеха детето за дрипаво цигане, седнало на просия, и му хвърляха петачета за добър хаир. Купчината монети растеше, но никой не понечи да вземе самия и притежател. Последен излезе попът. Заключи вратата на черковния двор и за малко не настъпи детето. Видя го едва когато остави ключа между двата мъхнати камъка на зида. Приведе се бавно и присви очи. - Как те викат, бе? Момченцето гледаше уплашено и стискаше няколко парички в шепичките си. - Как те викат, пресрами се и кажи на дяда си поп, а той ще ти даде нещо благичко. Детето продължаваше да го гледа стреснато. - Къде живееш , кажи ми? Попът се почеса по врата. Прехапа устни и се зачуди. Струваше му се, че някъде е виждал тия очи. Остави в скута на детенцето две - три курабии и тръгна към дома си. Очите на бездомното не му даваха мира. Бяха дълбоки и черни. Красиви очи. Прибра се угрижен. За обяд имаше всичко, което разрешаваше за празника великия пост. Ланското вино изстиваше спуснато в кладенеца, а дебелата бяла погача бе току-що извадена от фурната. На масата бяха струпани още туршии, печени ябълки, тиква и ошав. Попадията щъкаше като млада булка и се радваше на доброто здраве и апетита на мъжа си. Бяха надошли гости от Костур и Омоцко, че даже и от Преспа, но именникът беше угрижен. По средата на гощавката старецът напусна софрата. Закрачи бързо, доколкото му позволяваха патравите крака, и както очакваше, завари пред черквата детето. То беше изяло курабиите и си мърмореше нещо. Този път се усмихна дружелюбно и оскуба попа по брадата. Той се засмя, повдигна хлапето и го понесе към дома си. Гостите още не бяха се вдигнали от масата. Чакаха стопанина, който на никого не спомена, че има намерение да излиза от къщата, забави се дълго и чак тогава се сетиха, че сигурно не е отишъл по нужда. Влезе в стаята, носейки непознатото. Появата на чуждото не ги смути, познаваха попа от време оно и знаеха, че има труден характер. - Боже, човече, ти нямаш акъл - по средата на яденето да се сприпнеш да прибираш циганета по пътищата - промърмори попадията - баш на Тодоровден. - Това дете си нема дом, жено. Веке у нас ке му е къщата. Всички се спогледаха сащисано, но по Божия промисъл попът и попадията бяха бездетни. - Не е цигане. Не видите ли, че на шията му виси кръст. От нашата вяра е, пък дойде си и с името, Тодор ще се казва като мен. Така попадна в дома на попа. .......... Беше се вече почувствал силен, когато пастрокът му се спомина. Обичаше да ходи на гроба му и да си говори с мъртвия. Спомняше си как заедно почистваха пангара и четяха Апостола. Тогава реши да иде в манастир. Попадията го заведе в Костурския метох и той сума време седя там като послушник. На втория Великден от послушанието му в черквата влезе Елисавета. Като видение, облечена в красива атлазена рокля, сресана на път, с две големи руси плитки. Водеше я мъжът и.Виден чорбаджия, дебел, богат и влиятелен. Търгуваше с кожи. Когато жената целуваше ръката на архимандрита за прошка, повдигна клепките си и се загледа за миг в Тодор. От тоя момент нататък вече не можеше да мисли за нищо друго. Не я видя никога повече. Започна да я изписва нощем, когато другите заспиваха. Изгаряше чамовите кори, защото знаеше, че да рисуваш нещо друго освен образите на светиите, това е смъртен грях. Веднъж я нарисува толкова хубаво, че сам не повярва. Тя го гледаше като жива от корицата на Псалтира, така че той не посмя да я скъса. Заспа призори, прегърнал святата книга подобно на любима жена. Когато намериха рисунката, приятелите му го предадоха на игумена Викентий. Очакваха, че ще го изгонят, но още на другия ден го видяха подмишил голяма орехова дъска, влизащ в параклиса "Свети Константин". Трябваше да се нарисува една голяма икона на светеца по волята на ктитора. Освен стария зограф Климент, никой друг в града нямаше дарбата да рисува. Започна бавно, но никога не забрави думите на отец Викарий: "Ти си от Бога орисан. Още утре заран за изкупление почни новата икона за параклиса. А за тая жена забрави. Няма нищо по-коварно от дявола, облякъл женска фуста. Не веди себе си в изкушение". Когато завърши иконата му възложиха да изрисува една стена в черквата на село Ирмица. Дълго време ходи по Костурските църкви и параклиси, гледа едно - друго и най - сетне се зае с работа. Зограф Климент беше с него навсякъде, поучваше го злобно, караше му се ако сгрешеше и най-вече го хокаше, когато светиците приличаха на самодиви, а не на спаружени и изпити мъченици. Беше пролетно време, рисуваха тавана на черквата в Стрелци. Тодор се беше излегнал отгоре на скелето и оправяше мазилката, защото боята не хващаше. Чу долу , някъде в основата на скованите груби дъски, женски глас. Наведе глава и видя младата пастирка, която всеки ден караше добитъка на баща си на паша, но винаги покрай черквата. - Слез, искам да ти кажа нещо. Тодор остави мистрията, изтърси ръцете си от замазката и се промуши до отвора със стълбата. Когато слезе долу, тя му поля да се измие. - Как те викат? - я попита. - Мария. - Мария. Хубаво име. Защо ме търсиш? - Не знам, дойдох да погледам, казаха, че много хубаво зографисваш и ... много хубав си бил. Вярно е. Тя наведе глава и почервеня. Зографът я погледна този път като мъж. Още беше слабоватичка, че даже и кльощава. - Много хубаво рисуваш, майсторе - това успя да му каже и побегна навънка. Тодор пак се качи на скелето и продължи да оправя замазката. От главата му не излизаха сините очи на Мария, а в просъница сякаш чуваше гласа на Викентий "Не веди себе си в изкушение...". ... Градушката като че поотмина. По окапалата от нея шума чу стъпки - горещи стъпки. Отшелникът поклати глава, за да се освободи от заблудата, но тя не искаше да го остави. Спомни си тялото на Мария в оная августовска вечер, първа в общия им живот. Гостите от сватбата си бяха тръгнали, в съседната одая майка и нещо гълчеше. После се чуваше само щурецът, забравил гласа си под прозореца. В стаята влезе светулка, голяма колкото птица. Кацна на рамото на жена му и свети през цялата нощ. Стори му се, че е безсмъртен, по-силен от самия Бог. Беше захвърлил боите и четките, расото и живееше само заради Мария. Точно три дни само заради Мария. На четвъртия разбра, че няма да може без боите, без миризмата им, без омаята, която изпитваше, когато ги правеше без височината на сводовете и стенописите. През нощта събра в бохча всичките си вещи и ведно с грешната си душа ги понесе към Орешче. Дори не я целуна, страхуваше се , че светулката може да се върне. ... Преди четирийсет години нещо му подсказа, че тази жена е майка му. Беше мургава и сбабичосана. На дясната си ръка носеше осем сребърни гривни. Спомни си , че е чувал някъде този звън. Беше нейно пълно повторение. Личеше си, че на младини е била много красива. Рисуваше църквата в Омоцко. Току що беше седнал да обядва и мислеше за Мария, когато тя влезе. Позна я веднага и с всяка следваща крачка, която правеше, за да се доближи към него, се убеждаваше в това. - Ще ми дадеш ли няколко залъка, гладна съм? - Коя си, не съм те срещал в тоя край? - Минавах веднъж , отдавна, преди години... - беше впила погледа си в комата - Вземи го - той го побутна към нея. Тя го сграбчи и лакомо го загриза. Зъбите и бяха поопадали и тя ронеше много трохи, които събираше в шепа под брадата си. Той я гледаше отвратен, отчаян от своя първообраз. - Имаш ли нещо друго да ми дадеш за из път - молещият и поглед му приличаше на две огромни дълбоки пещери. По - късно му каза. Братът на попа, който го взе, бил баща му. Тя била тогава ратайкиня, на шестнайсет години. Когато му казала, че е бременна, той я изгонил... Останалото тя не го знаеше, знаеше го той. Имаше син от Мария, виждаше го рядко, тя се беше поженила. Майка му умря в лето господне осемстотин четирийсет и осмо. Погреба я с почести и плака на гроба и. ... Знаеше , че синът му го мрази. Знаеше и защо. Заради Мария. Той я обичаше много и не познаваше баща си така добре, както нея. Към Тодор изпитваше някаква привързаност, принадлежност, но не и любов. Беше сигурен , че е създаден, за да му отмъсти някой ден. Но осъзнаваше, че не може да се отмъщава на нещастните и това го изпълваше с още по - силна привързаност и омраза. Чувстваше, че не е свободен и няма да бъде свободен, докато баща му е изправен като скала пред него. Опита се да разхлаби скелето, на което трябваше |Тодор да се качи, но стана така, че сам падна от него и умря, защото разби главата си на плочника в черквата. Преди повече от двайсет и пет години. ... Тридневните ласки. Топлите устни. Нежността. Недоизказаните думи. Това беше за него Мария. Пазеше още неутоленото си желание и знаеше, че ако сега трябваше да избира, пак би избрал четките, а не Мария. Ценеше свободата, която те му даваха. Усещаше, че чрез тях е нещо много повече от другите. Беше съвършен. В греховете и в свободата си. Тя беше най - големият му грях и това, че я беше пожелал. ... Стъпките се засилваха, приближаваха и той видя образа на Мариа.Тя идваше да го прибере при себе си. От шумата, от плесента, от всички живи, които бяха около него. Наведе се. Целуна го за първи път така силно и го поведе след себе си по мократа от градушката земя. Стефка Венчева * ручок /диал./- около 10 часа преди обяд Б.А.
2003-04-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)