БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Гробарска история

Стефка Груева Венчева (kambanka)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Живееше в голяма хубава къща. На петстотин метра от гробището. Там работеше. Зариваше всички мъртъвци от градчето. Беше виждал погребения и погребения, но в крайна сметка всички потъваха на два метра под морското равнище. Законно отреденото им място за вечно пребиваване /ако са си платили/. Без значение какви са били приживе или в какъв ковчег са ги докарали. Току що се беше прибрал след поредния обред. Беше събота, 21 август. Носеше си ориз с пилешко. Това бяха готвили близките на покойната. Обичай беше, след като изпратят умрялото да се съберат, за да се напият и нахранят. Никога не оставаше да ги гледа как го правят. Струваше му се, че истинска скръб няма и има нещо пошло в това да се подуеш от ядене, след като твой близък е починал... Тази жена например беше деветдесет годишна. До преди ден - два я гледаше как ходи за хляб подпирайки се на бастуна си. За разлика от други свои връстници беше с акъла си и често се чуваше как дава наставления на снаха си - пенсионирана учителка. Умряла както си стояла на дивана. Умислена за нещо свое си. Притворила очи, а последните и думи били - “Аз ще подремна, за вечеря ми се яде печено пиле...” Снаха и наготвила, а като отишла да я вика за масата видяла, че е мъртва... и така. Забелязал беше, че като умрат хората се смаляват, а може би само така му се струваше, защото бяха заринати с цветя и не мърдаха. Днес беше ужасна жега и цял рояк мухи кръжаха около устата на баба Ставровица. Тя така си и умряла, с отворена уста, пък като я намерили била седнала и вкочанена. Жените дето я къпали, рекоха, че едвам я изпружили в ковчега. Цял живот беше гробар. Като стана на петнайсет, почна да бяга от училище. Не, че по-рано не беше го правил, но тогава реши, че школото не му е много по сърце. Имаше си някакви момчешки причини. Караше тежък пубертет, ама това го разбра доста по-късно. По онова време за пубери никой не говореше. Така си остана, със завършен осми клас. После започна да си търси работа. Поработваше тук - там, колкото да не му правят досие като на пройдоха. Родителите му не бяха особено упорити и не му правеха проблем. Повтаряха непрекъснато, че трябва да вземе някакъв занаят, обаче той предпочиташе да се прави, че не е чул. Младежка щуротия. Беше на седемнайсет, когато чичо му се разболя, а беше гробар. Нямаше кой да зарие Генко Комара. Грехота беше да викат роднините му, за да копаят дупка. Тогава Генчо свърши тая работа. Оттогава все това прави. Вече тридесет и толкоз години. С две години прекъсване. Заради казармата... От години живееше сам в къщата палат. С десет стаи. Прозорците и бяха обърнати към Родопа. Вечер гледаше как премигваха лампите на чуждите домове. После всичко угасваше и мракът скръстваше крака над града. По цяла нощ светеше единствено лампата на сиропиталището отсреща. Понякога нощната възпитателка я гасеше. За икономия. Чувстваше се като вълк единак. Но с много спомени, които вдигаха нагоре клепачите му всяка нощ. Единственият му верен другар бе градската камбанария с часовник, който не беше спирал от 1928 г. насам. Къщата бе строена през 1966 г. Още си спомняше старата, която беше в двора на мястото на сегашната лятна кухня. Помагаше от първия до последния ден. По това време баба му Генчовица бе още жива. Щураше се по двора с всичките си сто и петдесет килограма и следеше майсторите да не почиват повече, от колкото е необходимо. За друго не ставаше, беше изпълнила своите 84 години и всеки ден повтаряше: - Жива ли ке бъда, кога дигнете покрива? Баба му като повечето хора от града бе потомка на преселници от Македония. Те се вдигнали от родните си места още през 1845 г., след голямо турско нашествие в Костурско. Както останалите старци и тя още ползваше старовремски изрази. Когато доведе жена си в този дом, баба Генчовица я посрещна от дворната порта вместо с добре дошла с друго: - Не бой се, снахо, влези у двора, веке ти ке го метиш. На ти метлата, на ти и кацията. Марина се стъписа, но баба му дойде до нея и властно и подаде ръката си: Целувай ръка, като черка ке те имам... …….. Но това беше много, много отдавна. Остави чинията с яденето на масата. Още беше топло и с черен пипер, както го обичаше. Пусна бойлера, защото имаше чувството, че го е полазило нещо гадно, лепкаво и гнусно. Чувстваше се така след всяко погребение. Включи телевизора, не защото имаше желание да го гледа, а защото беше начин да не се чувства самотен. Оставаха няколко часа до централните новини. Даваха някакъв детски филм. Свали дрехите си и ги натрупа върху пералнята. Помота се по гащи, жегата беше непоносима. По-рано носеше хасени с крачоли, сега беше минал на слипове, защото хасените ги спряха от производство. Бойлерът се беше изключил. Докато стоеше под душа си мислеше за времето, в което ще се пенсионира. Не му оставаше много. Само пет месеца. Тогава щеше да отиде на екскурзия. Беше събрал и пари. Пестеше вече двадесет години. Голямата му мечта беше да види Венеция. Беше сигурен, че това е възможно. Първият път, когато сподели това с покойната си вече жена, тя го прие като шега и прихна: -Ти луд ли си? Кой ще те пусне да идеш в Италия? Само големците ходят зад граница, че кой ще те пусне тебе... гробар?! Много му домъчня тогава, обаче вътре в себе си бе убеден, че един ден това ще се случи. Започна всеки месец да си внася пари в една тайна спестовна книжка. Мислеше, че един ден ще се изправи пред Мина и ще каже: -Мино, утре тръгваме. Пак според плановете му /или мечтите по-точно/, тя щеше да отвърне: -Къде? -Във Венеция. Обаче Мина не дочака този ден. Умря. Преди единайсет години. А ония пари отидоха за сватбата на дъщеря му. После дойде демокрацията и се започна един танц на курсовете, не ти е работа. Изведнъж се оказа, че спестяванията му са нищо в сравнение с необходимата сума. Следващият му опит пак се оказа неуспешен, защото банката, в която вложи парите си фалира и той се подреди на опашката на кредиторите и. Но сега нещата бяха по-различни. Имаше осемстотин долара на влог в ОББ. Никой не знаеше за тия пари. Взе си очилата и пак се вторачи в обявите за екскурзии, отбеляза си две-три подходящи оферти, изряза ги с ножицата и ги сложи в папката. След пет месеца ще звъни пак да пита. После чукна чашката в бутилката и бодна един домат от салатата. Изпусна го върху покривката и той остави голямо мазно петно. Лапна го лакомо и замляска. Правеше това с истинско удоволствие, просто нямаше кой да му прави забележка за нецензурните шумове, които произвеждаше. Установи, че да си сам не е чак толкова страшно. Можеш да си правиш всичко, което ти душа сака. Само дето и това дотяга. Все едно, че живееш в клозет. Можеш да правиш всичко там, но при условие, че отвън никой не чака за нужника. По новините съобщиха, че бутат мавзолея. И какво? Голяма работа. То в нещата си има ред. Те и в гробищата бутат паметниците, ама мъртвите не могат да ги бутнат. Те все са си мъртви, пък и живите като че не могат да проумеят простичката истина, че няма значение къде ще те заринат. Знае ли някой къде е гробът на Орфей? Или гробът на Левски? Не. Обаче тях ги има. Е, значи като срутят мавзолея, какво ще стане? Ще забравят ли хората, че е имало социализъм? Няма да забравят. То просто си е било. Някои го помнят с добро и с въздишка, други го пустосват откак са се пръкнали на тоя свят. Но все едно - имало го е и скоро няма да го забравим. Кому беше нужна тая демонстрация, на някои, които не могат да простят, че е имало лагери и бащите им са гнили в тях? Да, ама къде бяха тия хора тогава? Малко ли са ония с двойните биографии дето тогава лапаха по майчина линия, а сега реституират по бащина? Усети, че пак се ядосва и то искрено. Никога не беше членувал в Комсомола, нито в БКП. За разлика от брат си, но това беше друга история. Като напусна училището идваха да го викат да се запише в ДСНМ. Отказа и най-демонстративно обърна гръб на комсомолката Стойна Пенчева. От узурлук. Баща му беше потомствен земеделец, който в последствие се записа в Партията. Той обаче си остана извън обществения живот. Гробар, кой ще го вика на партийни събрания, пък и то не можеше човек да встъпи непроверен в нея. Не го направи и заради брат си, който пое учкома и го молеше да се запише в Комсомола, за да не му прави кал. Нямало да го приемат в БКП... Обзе го отмала от ракията. Май пи повече от редовните сто грама. Черно - белият му телевизор пак зажумя, с което даде знак, че трябва да го сменя. Обаче това щеше да стане чак след екскурзията. Ако останат пари, ще си вземе един голям, цветен. Когато носи този за последен път на поправка миналата седмица, майсторът му каза, че е по трудно да го оправя, защото вече нямало части за тия. Въпреки всичко му се искаше да запази антиката, както го наричаше дъщеря му. Новото време го плашеше с резките си промени, за които той не беше подготвен. Не се чувстваше в свои води и смяташе, че животът му се свежда само до едно единствено нещо - оцеляване на всяка цена. Боцкаше ориза и небрежно го премяташе из устата си. Имаше нужда от зъболекар. Горе вляво пак го отряза. Напсува наум. Никога не го правеше гласно. Беше му станало навик. Навремето, заедно с всички деца от квартала, се обучи на хамалския език. Бащата на един приятел от съседната махала купуваше карамел-лакта и го караше да псува. Всеки път като Ванката пуснеше някоя опашата ругатня, баща му Данчо Червото му даваше бонбон. А за по-засуканите отпускаше шоколад. По тая причина и той реши да се пробва, обаче на баба си Генчовица. Тя вместо с шоколад му натри езика с люта чушка и гасена вар. Вътрешностите му изгоряха, от зор яде пясък. Насетне никога не повтори на глас попръжнята. Като спря да ходи на училище почувства, че му е мъчно, понеже другите все знаеха нещо повече от него. Записа се в библиотеката и по цял ден, докато се изпъваше на тревата в гробищата, четеше сума работи. А това за Венеция го реши след “Мостът на въздишките“ и “Венеция през зимата”. Обтегна се на фотьойла и избърса устата си с опакото на ръката. Беше преял, Бог да прости баба Ставровица. Едва днес беше научил, че се казва Геновева. Гледай какво нещо е, някои хора цял живот я карат като незнайния воин. Бабичката беше популярна като Ставровица, защото така се казвал мъжът и. Той пък бил убит нейде по фронтовете в Унгария. На гроба му беше писано, че е награден посмъртно с орден за храброст. Преди десет години синовете му донесоха костите и ги погребаха тука. Обаче онези дето се върнаха от фронта разправяха съвсем друго. А то не беше особено ласкаво за паметта на убития. Загинал от вражи куршум докато мародерствал, обирал часовници и други ценни вещи от мъртвите войници. Без значение дали са наши или противници... Спомняше си още как баща му се върна от фронта. Тогава беше на четири годинки и когато стрина Ката съобщи благата вест, че фронтоваците идат, цялото градче се втурна към Широк път. И тогава ги видяха. Идваха нестройно - хроми, бинтовани и мръсни. Баща му беше здрав и читав, но пълен с бълхи, въшки и гниди. Баба Генчовица го накара да се съблече чисто гол на двора и докато не го хигиенизираха не престъпи къщния праг. Майка му пра шинела и униформата в казана, в който варяха компот. Цял пръст въшки се събраха отгоре... Леглото на родителите му скърцаше през цялата нощ, а след девет месеца се роди брат му - Петър. ……….. Само дето Петър се изучи и сега живее в къща, в Драгалевци. Имат Мерцедес, куче и още много работи. Преди време седнаха с него тука, на тая маса и брат му вика: - Бате, тая къща да остане на тебе. Нищо не ща от нея. От нивите също нищо. Искам десетте декара гора. Все ще ги върнат някой ден... Сигурно. Нивите вече ги продаде. Парите са в банката, заедно със спестяванията му. Скоро след като излезе законът, брат му идвал да пита в кметството за гората на дядо им. Вкъщи не се отби. Знае се защо. Заради жена му - Неда. По-точно, случаят е такъв, преди три месеца пристига Петър и носи три чувала носени дрехи, две печки с изгорели реотани и други вехтории и казва: - Да ми дадеш бате, на мама иконостаса... Аз не, че настоявам, ама Неда много го харесва... Та тя, дъщеря ти - Николета , … отиде в друг род. Редно е синовете ми да го наследят, защото те ще продължат рода ни. Много се разсърди тогава. Невероятна мъка го раздра отвътре. Още докато бяха живи родителите им, брат му изнесе всички старовремски мебели и домъкна талашитени. Уж трябвало да се изхвърлят боклуците, а после точно те се озоваха в къщата в Драгалевци. Остана само сребърният иконостас. С иконата на Света Богородица. Беше на баба им, а тя го донесла чеиз. - Освен това, бате, продължи тогава Петър, ти не си вярващ. За какво ти е тоя иконостас? - Добре, брат ми, му отвърна. Вземете го като умра. Още съм жив. Може би и свещ да ми се допали... Седнаха и се напиха. Петър, защото Неда щеше да го изяде с парцалите, а Генчо, защото не можеше да се съгласи с алчността на снаха си. Нито пък с отношението им към дъщеря му. После посещенията на брат му се разредиха, а Неда повече не стъпи тука. Тя още отпреди не искаше. Бяха се харесали с брат му докато студентстваха. Той учеше Международни отношения в Икономическия, а тя архитектура. Беше дъщеря на някакъв партиен секретар от висшите кръгове. Сама на майка и баща, разглезена и богата. Обаче Петър беше ерген един път, синеок, русоляв, висок и строен. Да, ама гражданин от селски тип. Когато за пръв път дойдоха сватовете с черната си волга, майката на Неда щеше да си счупи токчето по калдърмата на двора. Късно вечерта двете излязоха да пушат на чердака. Генчо ги беше изпреварил. А те не знаеха, че в десния ъгъл цяло лято спеше дядо му, който страдаше от старческо безсъние и броеше звездите. Беше стигнал до милион и двеста. - За хубост, хубав е - започна майка и - за ум, умен е, обаче роднините му - нямам думи. Тука повече не идвай. Сигурно имат и паразити в завивките... Никога не съм си представяла, че ще се влюбиш в такъв мъж, от град от селски тип... - Сватя, ти не знаеш ли, че любов и диария спиране нямат? - обади се дядо му от десния край. А ти, булка на жълтите плочки ли си раждана? Ония двете се скумросаха, а Генчо едва се сдържа да не извие като койот. Сватята беше родом от Борован, Врачанско. Беше се уредила със софийско жителство и диплома за висше образование благодарение на баща си, активен борец. Стана да смени програмата. Имаше само първа и втора. Не му се даваха пари да се върже на кабелната телевизия, а брат му обеща да сложи сателитна чиния, ама след случката с иконостаса всичко пропадна. Телефонът го сепна. - Бате Генчо, такова, Димчо Мутов съм, тате почина... такова, да се разберем за утре, да такова... - Утре в десет на гробището, да ми покажеш парцела, моите съболезнования... Това последното го казваше всеки път по инерция. Беше се превърнало в отвратителен навик. Даже понякога го употребяваше и не съвсем на място. Като оня ден. Отиде в магазина и като му дойде реда си каза поръчката. Денка, продавачката му се падаше втора братовчедка и като плати, тя му рече: - Бате Генчо, Верчето се сгоди /а тя беше дъщеря и, стара госпожица/… Вместо да я поздрави той рече по навик - “Моите съболезнования”. Не му се случваше за пръв път да го безпокоят вечер за такива неща. А на Димо Мутов баща му беше негов набор. Не беше лош човек, но обичаше да се подиграва. Донякъде зарад него напусна училище. В малките класове той му лепна прякора - Генчо Маймунчето. После... Много го беше яд на това име. Пети номер - Генчо Стоянов Дангов. И това ако е име, тури му пепел. Всички даскалици падаха от смях. Като му правиха паспорта му казаха, че ако иска може да го смени. Да, бе. Шестнайсет години ти викат Генчо, а после - измисли си друго име. А беше кръстен на дядо си, който много обичаше и уважаваше. Заради това не си смени името. Често се шегуваше, че която мома го вземе ще е от истинска любов. Беше казал на дъщеря си, че не желае да именува внуче на него. Поради това малкият внук стана Григор. Протегна се и усети, че е уморен. Уестърнът току що беше свършил. Въпреки всичко не му се спеше. Сложи чинията и чашата в мивката. Утре щеше да се погрижи за тях. Обикновено се занимаваше с домакинстване само сутрин. Облече си якето и реши да се поразтъпче. За разлика от много хора не го беше страх от тъмното. Често ходеше среднощ и до гробищата. Не за друго - влизаше му в задълженията. Така се бяха условили с кмета, нямаше пари за пазач. Преди седмица беше заварил пияна тайфа в гробището. Бяха се изтегнали върху тревата и пиеха. Някакво момче с китара виеше като на умряло. Чу ги от дома си. Над притихналия град не се усещаше никакъв друг признак на живот. Грабна чифтето и право там. Като излезе пред тях те офейкаха. Бяха го взели за призрак. Друг път пак така ненадейно реши да навести “клиентите“ си. Добре че отиде, местни цигани обираха цветята от гробовете и на другия ден щяха да ги продават, защото беше Черешова задушница. Напълни им задниците с английска сол. Нямаше пари за сачми, а и можеше някоя поразия да стане. Докато вървеше бавно в хладината си припомни и друга история. Това се случи преди повече от двадесет и пет години. Съвсем в началото на “кариерата” му. Още беше луда глава. Някакви иманяри бяха започнали да разравят един стар гроб. Пошушнали им местните, че заедно с трупа в гроба било зарито и имане. Всяка вечер ходеха и разравяха гроба до половината, а сутрин Генчо го заравяше. Един ден влезе в мазето, взе едно гърне и го напълни с кравешки изпражнения. Като притъмня го зарови в разровения гроб. След това се скри наблизо и зачака. Като излезе пълнолунието онези дойдоха. Мълчаливо взеха да разравят, защото имаше поверие, че колкото повече се говори докато търсиш имане, толкова по на дълбоко потъва. Така тихомълком те стигнаха до гърнето и като се започна една препирня, кой го бил докопал пръв и кой повече от съдържанието му да вземе. Генчо стискаше носа си и за малко да се издаде. Най-накрая ония се споразумяха и единият бръкна, за да извади шепа лайна. Повече не се появиха. Още не можеше да проумее кой ги беше излъгал. Гробищата бяха кажи - речи “чисто нови”. Първите “заселници” датираха от 1949 г. Даже скоро дойде Минчо Цифката с един нотариален акт и вика, виж половината гробища са на дядо ми. Така си беше. Върху документът имаше дата 12 юли 1910 г. Само дето след девети септември мястото било национализирано за нуждите на народната власт. Точно в половината на Цифката лежаха повечето ятаци и партизани от града. Ирония на съдбата. Дълго време се влачи оня по съдилищата и най-сетне го овъзмездиха с някаква друга нива в противоположния край на селището. Много го беше яд понеже същия тоя дядо, на чието име бе издаден нотариалния акт беше лежал в Белене. По тая причина много му се искаше на Минчо да си вземе наследството точно на същото място, където си е било винаги. Струваше му се, че по този начин ще овъзмезди починалия, който не се върнал жив от заточението си. Половината чаршия беше тяхна. Даваха под наем две бакалници и фризьорски салон и едно ателие за поправка на дюшеци, пред което висеше странен надпис - “Извършваме услуги на стари и нови дюшеци”. Над вратата си стоеше една ръждива табела, която гласеше - “Отдел - креватен”. На времето там опъваха провиснали пружини, а помещението се водеше собственост на Битовия комбинат... Като че ли напоследък умираха по-млади хора. Чукнат петдесетте и могат да си поръчат ковчега. Дъртите по-траят. От стреса ли, от недохранване ли, от Чернобил ли? Един Господ знае, всичко е писалка. Беше се убедил в това. Имаше пръст и оня отгоре. Още навремето баба му така казваше - човек издържа толкова, колкото му е отредено. Иначе нямаше едни да си тръгнат на осемнайсе, а други да изкарат до сто и две. То сине, за едните и за другите толкова е полезно. Едни идват, за да си учат урока за малко време, а на други и сто години не им стигат. Но не ние - Бог така се е разпоредил. Не беше вярващ. Струваше му се, че е несправедливо да умират пет годишни, от глад, от болести и недоимък. Но знае ли човек? Баба му беше много религиозна. Като бяха деца, ги водеше заедно с Петър по параклисите и манастирите на всеки черковен празник. Спомняше си, че беше навършил дванадесет години, когато на Св.Спас имаше курбан. Параклисът беше на два километра от градчето и баба им ги поведе заедно с брат му. Тъкмо седнаха да ядат и Петър реши да се премести от другата страна на стрина му Босилка. Добре ама стъпи точно в голямата паница с курбана, от която трябваше да разлеят на всички. Най-много от мазната чорба пострада той. Единственият му нов панталон, никога вече нямаше да може да се обуе. Разплака се и омразата, която таеше към малкия си брат избухна. Без да се замисля изръси - Повече с Петър на параклис - няма да отивам. Едва успяха да го успокоят, а баба му уши нов панталон от габардин. Бутна желязната врата и тя проскърца. Трябва пак да я смаже. Както винаги вляво го посрещна мраморният портрет на цигуларя бай Васил Цойков. Беше първият гроб в целия парк. В първите години на Генчовата кариера свиреше в погребалния оркестър. Тогава градчето нямаше катафалка и караха мъртвите с каруца, обвита в черен креп. Пред нея вървеше погребалният оркестър. Естествено свиреха траурния марш. Когато умрелият живееше в долния край на града, се налагаше да карат и носталгични мелодии на Вивалди и Сен - Санс. Тия неща ги знаеше от бай Васил. След оркестъра вървеше някой от внуците на починалия и на червена възглавничка носеше ордените или медалите му. Следваше друг роднина с пирамидка върху, която се изписваше името на покойника. Чак тогава идваше ред на каруцата. Поп нямаше, защото всички починали бяха атеисти. Всъщност това не беше така. Но опело се правеше тайно, обикновено в навечерието на погребението. Баба му Генчовица беше върл противник на атеизма - какво лошо има в това дето ни учи черквата, често повтаряше тя, има ли по-свято нещо от десетте Божи заповеди? Ако всички ги спазваха нямаше да има работа за милицията и съдилищата. Като се замисляше над това установяваше, че е права... Бай Васил си отиде един ден преди седемнайсе години. Тогава гробището не беше толкова голямо, понеже беше преди Нова година, а нямаше свободни парцели кметът разреши да сложат гроба до входа. -Здравей, бай Васк...… - все така си го поздравяваше вече толкова време. Продължи по централната алея. Преди две години, точно за парламентарните избори местният кандидат-депутат успя да уреди да я постелят с асфалт. Иначе през зимата катафалката боксуваше в калта и опечалените начело с гробаря бутаха Жука докато свят им се завие... Всички мъртъвци живееха в главата му. Имаше чувството, че ги познава и всеки от тях му беше малко или повече близък, заради това, че беше участвал в последното, което им се случваше докато бяха на белия свят. Основното, което го отличаваше от останалите се състоеше в това, че знаеше как изглежда отвътре един гроб. Къде има троскот, какъв е цветът на пръстта на две педи под повърхността. Това близките не го знаеха, защото не го забелязваха, понеже плачеха или симулираха плач. През зимата изкопаването на един гроб съвсем не беше лека работа. Земята се вкоравяваше и кирката, както и правата лопата отскачаха, сякаш се мъчеше да пробие бетон. Така беше в първите двадесет санти. Сетне ставаше лесно. Земята издигаше пара, като току що извадена от фурната баница. Беше рохка и се стриваше като трохи под пръстите. Иначе беше тежка. Веднъж го затрупа, защото беше хвърлял много близо до дупката. Имаше чувството, че никога не е усещал по-голяма тежест върху гърба си... Влезеш ли под нея няма излизане. Во веки веков…Повечето от хората не плачеха за умрелите, а от самосъжаление и страх, че няма да се справят без близките си. Също така беше забелязал, че партийният секретар и председателят на низовата ОФ - организация четяха едно и също надгробно слово за съпартийците си, само сменяха имената. След пет години служба вече знаеше наизуст речите. Ако можеше би ги забранил, защото нямаше по - голяма гавра с един труп от тази. Пръв умря партийният секретар. Неговият заместник продължи традицията, а ОФ-то изкара същото надгробно слово. Свежа нотка отвреме навреме вкарваха самодейци, които в средата на това, което искаха да кажат избухваха в ридания или се случваше още преди да започнат. След демокрацията речите спряха. Може би защото тепърва щяха да се раждат и изграждат нови партийни секретари. Подмина гроба на Тошко. Беше един от любимците му. Умря на дванадесет години. Удави се в язовира. Обичаше да седи на пейката до него, защото преди да стане нещастието, момчето често се спираше при него и си говореха за разни неща. Ден преди това, той дойде тука и му рече: - Чичо, абе хората като умрат, може ли пак да ги виждаме понякога? - Не може, му каза. Отиват някъде. Защо питаш? - Защото сънувах баба, махаше ми да ида при нея, а тя беше на една поляна... Много голяма и много хубава... Тогава не му обърна внимание. Бяха закопали баба му месец по-рано. На другия ден като се научи за станалото, сякаш изтръпна. Това, което му каза детето звучеше почти като пророчество. Непонятно за самия него изпитваше чувство за вина. Сякаш можеше да предотврати злополуката?! Край малкия обсипан с цветя гроб имаше пейка. Понякога сядаше на нея и си мислеше за своите мъртви. Те също бяха тук. Баба му, майка му, баща му, дядо му, жена му, стрина му, чичо му... Всичките. Един ден и той щеше да легне при тях. Под тежката пръст. В своите два кубически метра пустиня. Тука вдясно е първата му любов. Платоническа естествено. Беше влюбен в нея в пети клас. Имаше големи руси плитки, сини ококорени очи и чип нос. По-късно сложи очила и стана много хубава мадама. Обаче отиде да учи в София и само като си идваше през ваканциите успяваше да я види. Говореха си за разни книги. Заради нея се беше записал тогава в библиотеката. Тя пишеше стихове. После чак разбра, че не е Емили Дикенсън, но за него беше гениална. Още пазеше първите куплети, които му подари. В последната година на следването си спря да се връща в градчето. После научи, че ще се сгодява. Мина и сватбата и. Видя я с детето, но не можеше да се примири с това, че нищо не стана между тях. Чувстваше я много, много близка. Продължи да се интересува от живота и. Веднъж дори се спряха и говореха повече от час насред улицата. Каза му, че е учителка. После срещна Марина. Тя страшно приличаше на Стефана, но в нея имаше нещо друго. Страшно ината и упорита бе... Когато научи, че погребението на неосъществената му любов ще е тука, плака като дете. Беше се скрил в килера на старата къща. Тя бе загинала при катастрофа. Мъжът и по чудо оцелял, а детето не било с тях. Не умряла веднага, а в болницата. Като дошла в съзнание пожелала да бъде погребана в родния си град, ако не издържи... Всичко това го разправяше майка и... Никога не беше допускал, че на гробището могат да се научат толкова много подробности за живите и за онези, които са мъртви. Съвсем не беше вярна поговорката - “За мъртвите или добро, или - нищо”. Слушал бе такива неща, че косата му стоеше като наелектризирана. Обикновено ги споделяха близки на починалите. Например преди две седмици, докато оправяше бащиния си гроб пристигна баба Къделя. - Какво правиш, му вика? Копаш ли? Копай, копай... И аз прекопах моя... Лош човек беше, Бог да го прости. Пиеше, биеше, псуваше ме... Късмет извадих, че Господ го прибра. Грехота е, ама така беше... Ганкиният Михаил беше същия. Чудя и се като се изправи и като зареве... Все едно истина го жали. Резил си беше нейният Михаил. А и чужди фусти задиряше... Казват, виждали го на младини с Тина Калуфарката. Долу в дерето, при фасула... Ама и тя си отиде. Грехота е да вдигам мъртвите, е айде ще си отивам, а и ти как я караш? - Като всички... - Няма ли друга жена да вземеш? Не, че нещо, ама сам как се оправяш? - Оправям се някак си... - Ама още си млад. Аз дето има една дума, ако ме иска някой ще ида, нищо ми на 78 - те години... А разбра ли за Денка? - Коя Денка? - Братовчедка ти, бе... Дъщеря и се задоми. Не, че нещо, обаче аз не вярвах, че някой ще я вземе. Тя е толкова дебела, че на нищо не прилича, аз, не, че нещо, ама... Пък е и грозничка, а и бая годинки навъртя... Ти видя ли мъжа и? Един слаб, слаб и черен, черен. На циганин прилича. Казаха, че бил от едно село в Северна България. Пък какво дири чак тука. Нещо ми се струва, че не му е много читава работата? Ама ти нищо ли не знаеш? Хубава работа, ами нали ти е първа братовчедка, хайде холан? - искрено се ядосваше бабичката. - А Яню дето умря миналата седмица, аз не дойдох на погребението, че от жега щях да баялдисам, той... абе от сърце нали умрял? - Стига вече... Какво ми влиза на мен в работата кой от какво е умрял? Умрял е и толкова... - Да де, ама аз не, че нещо... исках да питам балдъза му дойде ли? Те щото бяха много скарани и тя още преди пет-шест години му вика, аз щото чух, и да знаеш вика, като умреш на погребението ти няма да стъпя... За Галина те питам, бе... Тя дойде ли? - очите и се бяха ококорили сякаш това беше топ-новината на деня. - Дойде, чичо му Христо и той дойде. Друго какво искаш да знаеш? - Ама аз не, че нещо... Питам. От мен няма да излезе. А знаеш ли Дона Паламудката какво ми вика вчера? - не го дочака да и каже нещо и продължи - Вика, како Къдельо, тя е десет години по-млада, вика на Мика Шишкова дъщеря и отишла в Америка, вика с едно дето, абе карта там някаква вика и сега щяла да отива и сестра и... Къде ги дават тия карти, бе Генчо? - Това е лотария, бе жена... Не ти я дават. Печелиш. Зелена карта се казва. - Е, аз мога ли дида там и да спечеля? Мога ли? - Не можеш. Те младите не могат, та ти ли? - Е, то щом е като лотария значи мога да си зема един билет и какво? - Тръгвай си сега, че имам работа. - Още нещо, де, Генчо, имам една нива на Ималник, сега като ми я дадоха, мога ли да я продам? - Можеш. - Е, а колко пара да искам? - Колко ти е голяма нивата? - Два декара... - По хиляда лева на квадратен метър. - И колко прави? - Две хиляди нови лева. - А стари? - Два милиона. - И адвоката така ми каза... - Като ти е казал, защо ме питаш? - Да знам, бе... Адвокатът не е тукашен, той от къде да знае мойта нива колко чини? - Жено, не ми губи времето... Тръгвай вече, че мръкна... - Че ти закъде бързаш? Кой те чака? Седиш като бухал у вас. Ката нали ми каза, по цяла нощ вика седи и гледа телевизор на тъмно... - Страшна работа сте... - Знам що седиш на тъмно. Да не харчиш ток... Пак го увеличиха... Генка Бучката каза, че платила четиресе хиляди за юли. Представяш ли си? Аз имам осем хиляди. А тия все едно, че го ядат тоя ток... Широки са им пръстите. Къпят се всеки ден по два пъти. Тя готви на ток вместо да си стъкне оджака, представяш ли си?... Така беше всеки ден. Все се намираше някоя да му разправя къде какво е се е случило. Нямаше нужда да излиза из града. За някои неща научаваше много преди да са станали факт. Понякога изключваше и докато бъбривките намилаха, той си мислеше за нещо свое. Стигна до гроба на родителите си. Бяха мъртви от десет години. Поминаха се един подир друг. Първо баща му, сетне и майка му. Като че от мъка. Тя цял живот се бе уповавала на Стоян и когато изтекоха дните му се почувства предадена. Спря да се храни. Сърцето и правеше проблеми все по-често и в един момент съвсем спря. Когато я намери беше рано сутринта. Искаше да я пита къде е триона. Предния ден, тя го беше преместила някъде, а той трябваше да реже гредите за сайванта. Като влезе в стаята я завари сякаш спеше. Спокойно затворила очи и усмихната. Така си отиде. Сигурно баща му чу молитвите и и дойде да си я прибере. Тогава се размисли сериозно. Ами ако прераждането съществува? Може би наистина умираше само тялото... Може би душата, когато усещаме липсата и отново се връща, за да ни успокои и да ни даде надежда? Веднъж сънува майка си. Тя ходеше боса върху кърваво червен покрив. Махаше му с ръка и се усмихваше. Казваше му, не тъжи синко. Земният живот е само едно изпитание, което всеки преодолява както може... Ако се справиш добре със задачата си, значи напредваш... Търси пътя по ръба на този покрив... Аз не тъгувам за теб, защото отново ще бъдем заедно... Не страдай и ти за мене сине, аз винаги съм с теб и ти го знаеш... Знаеше го. Всъщност по-скоро го усещаше. Винаги, когато мислено я призовеше чувстваше присъствието и. В шум, за който нямаше обяснение или в мисъл, която ненадейно се раждаше в главата му... Родната му майчица. Знаеше, че никога няма да го изостави, защото беше отговорна за него. Беше го родила и страдаше, заедно с него... Понякога му се струваше, че човек се ражда, за да изпита определена доза страдание. Радостта и щастието нямаха толкова голям смисъл, колкото страданието. Човек се пречиства чрез него, защото осъзнава неща непонятни от преди. “Не думата, а опитът е учител за глупеца” - това беше златното изречение на един древногръцки материалист. Колкото по-малко слушаме останалите, толкова повече грешим. Истината няма алтернатива, но е трудно понякога да установим каква е истината... На следващия ден реши да иде да се прегледа. Тия цветни сънища никак не му се нравиха. Помисли, че е откачил. Качи се на раздрънкания си москвич и хвана пътя към Пазарджик. Пред кабинета на доктора имаше опашка. Мисълта, че има и други го успокои до известна степен. Като му дойде реда не знаеше как да започне. От дума на дума стигнаха до съня. Тогава доктор Марин му пусна една рецепта с успокоителни, потупа го по рамото и му каза, че ако съня се повтори е хубаво да се видят отново... Даже не си купи лекарствата. Ясно беше, че го смятаха за прекалено уморен и психически натоварен. ……….. Очите му се наливаха със сълзи като се сетеше за мъката, която цареше тук. Болка, свършек, отчаяние. На това миришеше в гробището. Тук бяха заровени и тайни. Сети се за това като спря при Мито Кривия. Той не беше сакат по рождение, обаче работеше на банциг. Отряза си стъпалото. От тогава му викаха Мито Кривия. Една вечер пак беше дошъл да види какво става и на гроба видя жена му. Мислеше, че е сама. Реши да не и се обажда, защото щеше да я стресне. Само след минута забеляза и мъжкия силует до нея. Оня я обарваше по задника. Дойде по близо до него и позна Стойчо Гугалов. Когато съвсем ги наближи чу и разговорът им: - Не мога да я понасям. Всичко, което прави не струва. Една манджа не може да сготви като хората... - Стига си приказвал, направи нещо... Нали видя с моя какво стана... Сега съм свободна. Ако не ти стиска да я убиеш, се разведи. - Опазил Господ. Нали парите са на тъста. Ако се разведа, с тая мижава заплата как ще я караме. - Поне имаш късмет, че нямате деца... - И как да я убия? - Аз как утрепах моя? Мито Кривия се беше пребил ката паднал по стълбите. В този момент му идеше да изскочи и да се развика. Сърцето му удряше като барабан. Реши да седи и да не мърда. Неволно беше научил нещо, което можеше да затрие и него. Целия град съчувстваше на вдовицата и всички я жалеха, че сама трябва да очува двете си деца. Още по-странно бе това, че никой не подозираше за връзката и със Стойчо. Той беше касиер в тукашната банка. За никой не беше странно, че тъст му - бизнесмен в Пазарджик го беше уредил. Жена му беше много слабичка и затворена в себе си. Такава я правеше бездетството и. Всички знаеха, че на няколко пъти ходи в София да се лекува, а накрая се отказа. Генчо и съчувстваше, защото знаеше какво изпитва. Не разбираше обаче мъжът и, който бе уважаван човек и нямаше вид на любовчия. Стори му се смешен - с олисялата си глава и изпъкналото шкембе. Нямаше повече от тридесет и пет, а приличаше на петдесет годишен. Малко преди да се разделят онзи извади пари от джоба си и ги даде на Магдалена. Тя го прегърна и се целуваха сума ти време... Запази тайната им. Не защото се страхуваше от това, че трябва да бъде единственият свидетел в съда, а защото знаеше, че със сигурност ще я прати в затвора. Децата и трябваше да попаднат в сиропиталища и от тях нищо нямаше да излезе. Сигурен беше, защото пансиона беше срещу дома му. Виждаше ги. Идваха деца и си тръгваха... Повечето от тях се замомяваха още преди да станат седмокласнички. Влачеха се с изметта на града подлъгани, че намират топлина. Пред дома му имаше пейка. Често ги слушаше как се изпращат. Сетне чуваше и мъжките разговори. Цинични до безумие. Страдаше по-скоро подсъзнателно, отколкото наистина. Мъка му беше за момичетата, които растяха без амбиции и майчина грижа. …..Обикновено нощем, когато останеше сам чуваше гласът на някаква кукумявка. Кацаше на покрива на църквата. Спомняше си и приказката, която баба Генчовица му разправяше вечер. Когато беше на пет годинки, майка му забременя с Петър. Той трябваше да спи при баба си и понеже не искаше, тя му обещаваше приказка... В някаква зимна нощ, когато се чуваше как вятърът щурмува прозорците и ги замеря със сняг чу и притчата за птицата Чух. Някога много отдавна тя живеела в пещерата на Семенлика. Имала три птиченца, за които ден и нощ се грижела. Носела им мушички, тревички и вода. Не спяла когато някое от птичетата било болно и като всяка майчица го загръщала с крилцата да го топли... В една студена зимна нощ птицата Чух излязла, за да донесе водица на едно от децата си. Извила буря, виелицата прекършила едното и крило и майката едва се добрала до пещерата. Забрала душа и помолила едно от пилетата да иде да и донесе вода от целебния извор в гората. То се направило, че спи. Помолила второто, то също се сгушило и не отговорило. Помолила третото, а то рекло: - Изчакай до сутринта. Много е тъмно и може да се пребия. Часовете минавали, а силите все повече и повече напускали птицата Чух. Когато усетила, че настъпва сетният и час тя проклела децата си - Дано да ослепеете, да се викате, да се чувате и никога да не се намерите, защото майката е най - святото нещо на света, а вие не я послушахте... - сетне издъхнала. Майчината прокоба се сбъднала. Птичетата ослепели и като излезли от пещерата се разлетели в различни посоки. От тогава се чува гласът им, но те никога не могат да се срещнат и видят. .. Баба Генчовица преправяше гласа си и викаше: Чух, а майку вода не дадууух...чух, а майку вода не дадууух... Когато му я разказа за първи път той се сгуши в нея и дълго време не заспа. Сега, толкова години по-късно тази приказка му изглеждаше още по-жална... През тази нощ никой нямаше намерение да прави каквото и да било в гробището. Все още не му се спеше, но реши да се прибира. Огледа за последно и тръгна. …………… Прибра се и пусна райбера на входната пътна врата. От както умря кучето залостваше задължително. Не, че някой се беше опитвал да влезе, но му беше навик. Още от едно време, когато дворът съвсем не изглеждаше по този начин... Тогава къщата беше опасана от чемшири. Зад тях баба Генчовица садеше хризантеми или както им викаха тук - димитровчета. Не от любов към Георги Димитров, а защото цъфтяха по Димитровден. Сетне следваха домати и люти чушки. Дядо му много ги обичаше. Както винаги вдясно до стената си беше голямата смокиня. Нея я бяха донесли роднини от Беломорието. По време на войната се бяха евакуирали тук. Тогава я насадили и той, и дъщеря му, освен тях всички съседски деца идваха да се люлеят на люлката, вързана на времето от баща му. Пак тогава отнякъде излизаше една костенурка. Пъплеше бавно по камъните под смокинята и се шмугваше в градината. На няколко пъти я беше хващал, а тя от страх се скриваше в корубата си и заприличваше на голяма буца пръст. Дълго гледаше петната по черупката и. Бяха сякаш восъчни. Веднъж я поля с вода, а тя се стичаше на едри капки, който се сливаха една с друга... Постепенно животинката сама започна да идва при него, но стоеше на разстояние. Приличаше на кутре, което се бои от стопанина си. Сетне изчезна. Появи се отново, но много по-късно. Когато Николета бе на седем години. В първия и учебен ден. Може би тогава не беше същата костенурка. Онази от неговото детство, но страшно приличаше на нея. А може би само така му се струваше. Баба му му разправяше, че костенурките живеят по триста години. Знае ли човек, може би беше същата? Освен костенурката, другият му любим приятел беше таралежът. Един такъв, мъничък с шарени бодли и нямащ нищо общо с това животинче, което рисуваха по книжките. Стоеше под смокинята на едно чердже. Дялкаше си нещо с едно ножче, когато чу зад сабе си тежки стъпки. Обърна се, а нямаше никой. Тъкмо си помисли , че му се е сторило и пак го чу. Заслуша се внимателно и чак тогава го забеляза. Посегна с ръка да го хване, а ежкото се сви на кълбо. Иглите му се напериха, но Генчо внимателно го хвана. Споменът му причини някаква носталгична болка, а в същото време сякаш усети бодлите по пръстите си. Винаги ставаше така. Като че ли възприятията в детството са много по-силни. Подхвърляше си го от ръка в ръка бавно като топче. Животното не се отваряше. Едва когато го остави на земята и клекна до него, видя как постепенно се подаде едно черно влажно носле и лапички, които приличаха на миниатюрна човешка ръка. С неподозирана бързина тарлюто се промъкна в някаква дупка в стената. Той го последва и видя, че той, всъщност е тя. Таралежът беше женски, а в дупката имаше слама и три малки. Те бяха голи и слепи. Побърза да ги извади, защото му се искаше да поиграе с тях, но те се свиваха и издаваха някакви много странни звуци. Остави ги в леговището им и хукна да се похвали на останалите деца от махалата. Когато дойдоха заедно видяха, че от таралежчетата няма и следа. Защо ни излъга, бе? - Изобщо не съм ви лъгал, тука бяха. Три малки и една майка. Отидоха си и му казаха, че повече няма да играят с него. Стана му много тежко и се оплака на баба си. Ама, че си глупав - не е трябвало да ги пипаш, рече тя. Те не обичат човек да ги докосва. Тука са, някъде в двора... Само че на такова място, което ние не можем да стигнем. Майката ги е принесла, за да запази потеклото си... Това въобще не му подейства успокоително и се разплака съвсем искрено. - Е, добре, де... Тръгвай да ги намерим... Обиколиха целия двор. Преровиха всички кьошета, но от семейството на Таралежката нямаше и следа. Видя ли, няма ги... - Тука са. Не са далеч... - мърмореше баба му. - Тука са... Винаги са живели у нас... - А аз защо не съм ги виждал? - Те не обичат да се показват. - А ти от къде знаеш, че живеят у нас? - Чувала съм ги - нощем. Като си легнем с дядо ти на чердака на старата къща и аз го бутам - Стояне, СТояне... човек ходи по двора, а той ми вика: - Мълчи, ма, не чуваш ли, че е таралеж? Човек не стъпва тъй тежко, а и не си влачи така краката... И верно стана да видя и по стъпките, по стъпките - право при него. А той се свие на кълбо и чака да се махна... Така че, тука е... Ще излезем някоя вечер, може да имаме късмет и майката да ги изведе... Видя ги след години. Една много голяма и стара таралежка премина бавно от единия до другия край на двора, а след нея като нанизани на броеница вървяха пет малки. Пушеше и ги гледаше как прекосяват територията на неговата малка - голяма Вселена, в която се раждаха и умираха спомени и мечти... ….На мястото на тази смешно малка врата с размери 90х180 и половината от дувара достолепно стоеше старовремска порта. Правена от широки чамови дъски. Височината и надхвърляше два метра /или поне на него така му се струваше/, а коаото я отвореха в двора влизаше цяла каруца със сено или дърва. Най-силно впечатление му правеше резето. Когато го свалиха го притегли от любопитство. Тежеше осем килограма. Над портата бяха наредени турски керемиди. Беше си направил едно скривалище между гредата и кирпичите на зида. Там с детската си ръчичка пъхаше какви ли не съкровища - ръждиви гвоздеи, стъкълца, дървени лодки. По-късно, когато Петър порасна си оставяха бележки. С всевъзможно съдържание. Сетне забрави за скривалището и когато събаряха старата къща намери в него едно метално топче. Притежаваше го, когато беше на десет години и си беше въобразил, че му носи късмет. После помисли, че го е загубил... Взе го и до ден днешен го пазеше. От време - на време го изваждаше и го гледаше както се гледа сакрална магическа топка. Само дето в неговата нямаше никакво бъдеще, но се виждаше миналото. Ако не цялото, то поне това, което беше останало в паметта му. .. Пак по онова време с брат му мечтаеха да намерят съкровище. Ама голямо съкровище. От дядо си знаеха, че край града има една крепост. От времето на Иванко, убиецът на Асеня. Викаха и Жабя крепост. Тя без друго бе обхождана стотици пъти от жадни иманяри, но те с Петър решиха също да я обиколят. И вместо на училище, точно на пети май 1952 г. отидоха там. Нямаше нищо за намиране. Само зидове и големи дупки. Сигурно от диви прасета, каза Генчо. Не, бе, бате - виж тука има следи от търнокоп. Те бяха въоръжени с по едно джобно ножче. Човъркаха цял ден, а като се прибраха отнесоха голям пердах от баща си. С това се изпари цялото им желание да се занимават с археология... ……. Влезе в спалнята. Отвори прозореца, за да става течение. Беше толкова жега, а въздухът не помръдваше. Под прозореца му живееше щурец. В ъгъла на стаята - светулка. Въобще - идилия. За самотен мъж и транзистор. Превъртя копчето и намери някаква станция. Транзисторчето бе марка “Сокол” и го получи в колет от Москва. Като беше пионерче си пишеше с Гребельникова Наташа. Голяма хубавица, която все напираше да го кани у тях на гости. Пишеше, че ще му прати приглашение и той ще крачи заедно с нея по Червения площад. Ще идат в музеите, мавзолея и ще хапват сладолед до припадък... Пращаха си колети. Не много често, но редовно. Така за рождения си ден се сдоби с този транзистор, който не се отказваше от живот, стига да го напълниш с батерии. Когато го получи бе особено горд и го показваше на дядо си, който за първи път виждаше подобен уред и не можеше да си представи, че това чудо работи без жица. Уморен женски глас разправяше някаква история... Спря транзистора и се протегна. През прозореца вече се процеждаха първите слънчеви лъчи... СТЕФКА ВЕНЧЕВА
2003-03-26

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)