БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЮБОВЕН МНОГОЪГЪЛНИК - Един остър ъгъл (първо четиво)

(хесапов)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

И такаааа, любовта! Тази весела измамница, тази хитруша гдето все пуска шегите си без да и пука, че понякога вместо лек английски хумор се получава смехория тип МНО. Или недай си Боже, чиста подигравка със затъналия в тресавището на чуствата младеж. А какво да кажем за мечтател, като моя милост? Човек романтичен и готов за страст и чуствени наслади по всяко време на деня и нощта, въпреки безбройните притеснения витаещи около и в главата ми. Няма и няма! Няма го нежното създание, родено за да утеши обезлюбовената ми душа. Няма я тази прекрасна интелектуалка с умерено леко поведение и интереси в областта на философията, която ще се приближи до мен, точно когато тракам със зъби от смущение и очаквания и ще каже: "Айде бе мой човек, от кога те чакам да ме заведеш на разходка в парка". Например.... Така си мислех в онзи мъглив октомврийски следобед, когато вмирисания на кир и немито влак ме носеше неясно защо през равното тракийско поле. В купето бях сам. Нямаше ги обичайните за случая любопитни старци, затворените в себе си провинциални пътешественици или умрели от безпокойство второразредни момичета, които се разсейват с едното око през кафявия прозорец, а с другото те следят напрегнато и с любопитство, едновременно. Знае ли човек, по влаковете е пълно с какви ли не мутри.... Ухаех си сам. въпреки натюрморта наоколо, тръпнех в очакването за нещо хубаво и нужно, което трябва да се случи всеки момент. През прозореца любувах се на мокрите октомврийски картини, излъчващи пустота и забравеност. Твърде подходящ декор за неясната тъга и неудолетвореност, които се бяха разположили в тялото ми прекрасно. Обичам да пътувам с влак. Подходящо за моя исихазъм превозно средство, позволяващо ми да се изживявам, при повече фантазия като киномашина, проектираща диапозитивите си зад прозореца. Мислите не ми досаждат. Наблюдавам се от страни, хем съм аз, но и не съм. Изглежда пътувам заради това, за да прониквам в себе си. Глупости! Тези юношески дивотии ги прехвърлях тогава, а сега знам защо се тътрех, като тъжен новобранец. Така ми се искаше онова нещо, незнайно и дългоочаквано да отвори вратата сега! Във влака.... Шантави работи. Припявах на ум нещо за Себастиян. Тъжно и хубаво. Каква героична поза само! Самотен юнак без гадже, без пари и любов, като капак на всичко. Дъвчех папироската и расъждавах от време на време за нещо си. По някога мисълта ми се чукваше в някоя по-неподвижна мозъчна гънка и отскачаше, като гумена топка из празната ми глава, "До къде ли стигнах?". Май се страхувах. Шубе ме беше, че и този път нищо няма да се случи. Че всичко, което искам е зад мен, не пред! А какво е зад мен? Нищо особенно. Купища заблуди, празни вечери, изпълнени с безпомощни мечтания, неясни приятели и още по-неясни любови. Разни липси и отсъствия. Неудолетвореност и наивни желания. Сухи очи и посредствени мечти. Седях в лайняното купе, сам и очакващ чудо. В главата с младежките фантазми. Отминали, но необходими. Бях заговорник, организатор и единствен член на заговора. Бях сам. Не самотен. Толкова сам , колкото може да бъде уморения одъртял и забравен светски вълк, бавно влачещ крака по "Хан Аспарух". Докато през това време топлата майска вечер любвеобвилно загръща уморените коли наоколо и припалва прозорците на глупаците, от прилежащата географска ширина. Вятъра донася аромат на непознати момичета и солени очаквания. Нещо за "Арапя", нещо за "Веселие".... Сега палавника не носи нищо, защото е октомври, а аз бързам за Пловдив. По-скоро съм се разбързал, защо ли? Та нали най- хубавото на едно пътуване е очакването, а нямам търпентие. Да, забравих за онова нехайно време, когато никога не е късно. Липсва ми. Не ми се искаше да вярвам, че липсата е от възраста, но от къкво ли е? Нима не бях аз този, който твърдеше, че човек е стар мине ли двайсет. После летвата се вдигна на двайсет и две, двайсет и пет. Не е ли време да кажем трийсет? Не вярвай на никого над трийсет! Колко канибалско, а бях привърженик на този възглас. Кой ли се е провикнал пръв? Май този човекоядец се спотайва и в мен. Лекомислено поставя бариери, после ги прескача и защитава ожесточено тъпата си аксиома, докато един ден се събуждаме двамката в някакъв вмирисан влак. Сами, загледани през кафявия прозорец, постепенно разбиращи и аз и негодника, че няма повече бариери за прескачане. Ядец, ми казва той, защото знаем че, всичко е само оправдание на подли постъпки и безброй предателства. Успокоение на гузна съвест... Пловдив щеше да е първата спирка, имах разни неща за припомняне... Есенния вятър развяваше прани гащи и мирис на печени чушки, нямаше ги само медните фанфари и цимбалите, но и така се чуствах добре. Пейзажа ми говореше за ВЧЕРА! Стоях гордо изправен сред уличната мръсотия и правех опити да се ориентирам в забравената обстановка на тракийското средище. Изглежда нещо ми бе влязло в окото, защото мила на вид и с интригуващ глас госпожица изскочи от небитието и ме попита не е ли тя причината за зверските физиономии, които излъчвам. Не госпойце, към вас мога да хвърлям само пораждясалите стрелички на Купидон, в най-лошия случай пълен с разбиране на познавч поглед. Така игриво се разприказвахме със закачливата мома, която се оказа избягала от дома си, скучаеща интелектуалка от последните класове на гимназията. Всичко добре, ама когато човек търси чистата и така необходима любов, а попадне в детската градина, нещата се объркват. Досадата от първичния, неовладян младежки устрем, характерен за всяко юношеско предприятие, започва да наднича от балкона, като любопитна махленска клюкарка и а-а-а-а да развали пейзажа. Добре, че дойде вечерта със своите въпроси и губещите се отговори за тях... Въртяхме километри по улиците, изучавахме профилите си крадешком и се замеряхме с опипващи почвата остроумия, които зареждаха бедняшкия сумрак с неон и нервно очакване. Разходка с полунепознато момиче в познат град. Екстра! Мечтата на поета, можеш да очакваш всичко и все още нищо не е станало...Мъчеше ме вулкан от думи, но се блъскаха в гърлото та си пречеха и не можеха да видят бял свят. За това след първите няколко канонади от весели истории и опити да блесна, като остроумен младеж, наблегнах на философската разходка и многозначителното мълчание. По напълно естествен начин търсенето завърши в подкрепителния пункт, залепен с разбиране до прочутата из тези места изложбена зала край градската градина. Тук започнаха откровенията, които след третата водка добиха философско-психологически характер. Любима форма на общуване с госпойци, още повече хитрото дяволче под масата нашепваше за весели фантазми с неочакван край. Постепенно в резултат от беседата останах с чуството за неизясненост относно причината, поради която се напивам в нещастното пловдивско капанче. Това можех да си го правя и в къщи... Моята нова позната, се казваше Мария и след като стопли тялото с няколко питиета ме разкова на тема кой съм аз и за какво се боря. Доста беше чела, милата, защото ме зашемети с готови изрази и цитати от незнам кой си, за незнам защо си. Явно и тя, като мен дълго бе мълчала, та стовари отгоре ми целия наличен осемнайсетгодишен интелектуален багаж. Ама то е така, повечето хора бързат да засипят с думи и идеи, всеки новопоявил се на хоризонта слушател... Потока от ценни мисли бе толкова пълноводен, че по някое време ми се прииска да викна, като една мадама, която приятеля Тишко и още един качили на автостоп край Айтос и я поканили на обяд в Бургас. Тя оговорила пляскайки с ръце: "А ибани, ибани шъ имъ ли?"..."Ибанито", обаче бе далече като Австралия. За сметка на него започнах да се свличам между краката на момичето и масата, движение което ме подсети, че трябва да глътна и чаша въздух, а може би и някой сандвич. Навън, под тъжните, октомврийски лампи, сред миризмите на прах, бензин и печени чушки, моята спътница направи културно предложение. Да отидем при някакви новатори, които правели синтетично изкуство, нейде около гара Филипово и понеже обичам изкуството, но имах известни пропуски около есенния пловдивски афиш приех без да мисля много, пък и какво има да се мисли толкова? Още едно открите в живота ... Гара Филипово е на север от реката - прашно, мръсно и невероятно кално място. Има тролейно колело, много складове и промишлени сгради наоколо. В една такава постройка се бяха събрали синтетиците и показваха своето изкуство. Беше голямо, тъмно и потно. Гърмеше музика и наоколо се разкарваха някакви голи фигури, боядисани в разни цветове. Мигаха екрани, непроницаеми индивиди рисуваха по стените. От тоалетната се носеше тънък аромат на пикня и леко, задушевно пъшкане. . .На това в махалата му викахме "гол купон", а тук явно са напреднали, правят изкуство. Но Пловдив си е Пловдив, още от времето на Емануил Патефилович Глист този географски пункт се слави с бохемата си! Е, не издържах на предизвикателството и се топнах в атмосферата, но пазачите ми обясниха, да не си свалям гащите, защото само артистите можели да правят този тънък психологически ход. Мария пък, ме остави сам с чашата и изкуството и поведе философско-артистичен разговор със себеподобни. Гледах плуващите наоколо, красиво боядисани голи цици и се чуждеех. Алкохола не притъпяваше липсата на нещо си. Сумрачната глупост край мен я бях виждал, а това което го намаше, го нямаше. Трябваше да си ходя, но с тези меки колене за къде съм... Стиснах устни и се изправих. Петнатната по стените, звуците, циците и всичко останало ми помахаха ехидно и цвъцнаха през зъби: "Нещастнико.." Преплитах крака назад към гарата, тролея спеше изморено и само кучетата ми казваха нещо за сбогом. От кого, от къде, защо...Безумно се набутах в тунела, доста ще да съм кривял из нощния град. Шляпах разочаровано , а около мен хвърчаха пияните автомобили на майните. Блясъци и свирки. Толкова ли дълъг беше този тунел? От днес до утре...Мрънках тъжно, на никой не му пукаше, исках да легна... Някакъв стих се въртеше в главата ми: Ноща закриваше очите ни, клепачите залепваха от студ. Самотни къщите изчезваха, а стълбовете бягаха от нас. Вървяхме през пустинната вселена и никой пет пари не даваше, че в тъмнината търсехме подслон. Ръцете ни, вкопчени от страх пред нищото не можеха да стигнат до сърцата. А те горките потрепваха с крила и немощно полягаха в гърдите. Изпуших сто цигари през ноща, брега бе толкова далече! Полегнах в чакалнята на гарата, очаквайки сутрешния влак... А той е толкова гурелв, колкото и обедния, колкото следобедния, колкото цялото разписание на БДЖ... По коридора се разхождат братовчедите на Ливингстън и Писаро. Крадливи цигани се въртят около тоалетните. Сърдити селяни, влюбени журналисти от местни вестници и нахакани кандидатстудентки... Втора класа.Интересно, пътешествениците стърчат по коридорите и не смеят да се изтегнат в червения, поизтъркан и лекьосан плюш на първа класа, където малцината избранници доволно поглеждат през замазаните прозорци на превозното средство и вкусват от пивото си. Тъй като не съм от най-притеснителните, когато трябва да си намеря място, бързо открих тихо пристанище за измореното си тяло в купе с изглед към перона. Още повече не бе ясно кога и къде ще оставя трена за да поема по разбитите пътища на мечтите. Влакът потгегли през Карлово за Бургас и аз се унесох в щастливи сънища, след съкрушителната вечер при майсторите на синтетичното изкуство. Смътния спомен за Мария все още кръжеше в главата ми, какво е запомнила от вечерта? Унесох се в пътнически сън, а влака тръгна. Покоя свърши, когато бях събуден от приятен мъжки глас:"Сядай тукъ, бъ да ти ибъ мамътъ циганска". Отворих очи и съзрях спътниците си-двама здрави и мръсни, според обичая цигани. Баща и син. Приятната компания ме изтръгна от лапите на Морфея и без подсещане бързо проверих дали кесията си е на място. След като се уверих, че жълтиците са си там, поведох жив и увлекателен разговор с чернокожите. Те също бяха общителни и скоро стария калайджия показваше с мръсният си пръст предсказанията за бъдещия цар на циганите, написани от съдбата по босите пети на наследника си . Това беше сополивото келестурче, което си бършеше носа в завеските от прозореца и виреше с учебна цел калните си копитца в носа ми. Бях приятно изненадан от царското обкръжение. Така сред смях и закачки се търкаляхме до гара Дъбово, когото вратата на купето се разтвори и мефистофелски влезе кондуктора. О, небеса-бях забравил да си купя билет. А наследниците на циганската корона имаха! След краткия, но съдържателен разговор си взех сбогом с катунарите и попаднах в ръцете на местния стражар, защото не исках да купя билет.Последва проверка на паспорта и разпускане в стаята на "етапното". Каква подигравка! Вместо да намеря покой за изранената си душа в обятията на някоя нежна и много хубава интелектуалка, запълвах оплютата килия на "етапното" в световно неизвестния ж.п. възел гара Дъбово. Добре, че старшията умираше от скука и дойде да си поприказваме. Той беше младо копеле, може би най-образованото момче от местната младеж. Службата му тежеше. Беше му скучно и тъжно, може би. Говорехме за "Битълс", по-скоро държах реч, а ушавия слушаше. Препусках през Ливерпул, Уудсток и Маймунарника. От дума на дума се хресахме. Сърбахме кафенце, пушехме, и блюстителя на реда се кълнеше, че ще хвърли фуражката. Като първа крачка към скъсването с полиситаята, ченгето ме пусна по живо, по здраво и ето ме пак във влака, този път на север. Трявна, Габрово и т.н. Път през Стара Планина, във вече падащия мрак и избледняващите сенки на природните забележителности. Возилото се клатушкаше уморено из горите и всеки пет минути спираше на малки миньорски гарички, призрачно осветени с болнаво неоново осветление. През прозореца долиташе скърцането на щурците и смеха на копачите от трета смяна... Никаква любов. Нииищо. Дъвчех дъвка и не можех да надникна зад черния прозорец. Какво правех тук ли? Ами нямаше друг, по-сгоден трен...Тъжни мисли. Вратата се отвори и влязоха разни веселяци, изпращат войник. Песни, дамаджани, искри. Те прескочиха между мен и мълчаливата красавица, която ги придружаваше и мъкнеше изтърбушен акордеон без калъф. Естествено, ме включиха в изживяването, а когато мехът нададе измъчен глас под нежните пръсти на чернокосата непознота бях хипнотизиран. Нямаше сила, която да ме отлепи от компанията... На спирка "Кръстец" напуснахме уюта на пътническия влак и се запрепъвахме по някакво неясно пътче, през влажната от мъглата гора. Не разбрах, как намерих мястото си в процесията до красивата акордеонистка. С вродената си галантност и уважение към хубавите и непознати жени, хвърлих продънения инструмент на рамо и това ми припомни за казармата, когото припках с ерпегето и виках "ура,ура"... Но тогава нямаше красиви непознати, нямаше тъжни равносметки и обезлюбовено всекидневие... Вървяхме мълчаливо в тъмнината и от време на време рамената ни се допираха. Компанията жужеше весело, предчуствайки веселбата. Аз се питах как да заговоря хубавицата, освен това се чудех има ли ревнивци в компанията и дали ще ме бият тази вечер, когато си пийнат...Добре, че в такива случаи жените са изобретателни, а понякога и естествени. Не оставят важните любовни ходове на задръстеното от схеми, нагони и комлекси мъжко его. Правят това, което трябва. Така постъпи и ученичката на Ибро Лолов. Просто ме хвана за треперещата ръка и без да ми обяснява много, много ме поведе на където си знае... Чудна вечер! Не разбрах какво става, единствената природна картина в паметта ми е безкрайната балканска тъмнина, издънена тук и там от от октомврийските звезди. Странно, бях онемял, а изведнъж отворих уста и се започна еднаааа... Разкази за казармата...Прегръдки в ноща, игриви момински възвишения интригуващо проблясващи в мрака. И над всичко това покъртителния ми разказ за експлозията в плевенския, армейски кенеф. Обикаляхме купите неприбрано от стопаните сено из околните ливади, прегърнати брояхме звездите, момичето слушаше занесено разказа ми за говняната екслозия, някога си в плевенските казарми. Аз говорех разпалено, сякаш разкавах за Големия Взрив и разхождах пръстите си по нервно трептящото тяло на красивата непозната. Като внимателни разузнавачи в тила на противника те обхождаха бъдещото бойно поле и си водеха старателно бележки за даденостите на релефа, но когато разтреперан си казвах " Ей сега ще спечеля госпожицата за каузата на махалата", тя ме молеше сърцераздирателно да се преместим в друга купа, защото любовната обител смърди на лайна. Овършахме Тревненския Балкан. Навсякъде нечисти миризми! Какво става? Къде сме?. "Абе човек, тия говна като че ли още хвърчат из въздуха", забеляза с ирония моята слушателка. Кой знае как се е чуствала? Едно е чакала, а какво получи? Странстващия лайнар. Господи, как може да съм такъв идиот, в тъмното съм настъпал някаква пита, издрискана кой знае от кой нещастник и разнасям говняния и дъх навсякъде с нас! Желанията отлетяха и остана само да изчистя старателно крака в тревата, след което да прекратя фекалната епопея. Реших да се насоча към приказния свят на чуствата. Ама тази работа не е лесна за объркан човек - такъв, какъвто бях тогава... Мълчах, студа започна да свири по зъбите ми...Седях с непознатото момиче в купата мокро сено и се чудех какво да кажа. Ненормална работа... От време на време хвърлях поглед с белтъка на окото си към тъмния силует до мен. Беше прекрасна! Скептичната и усмивка сияеше в студения мрак, а тялото и разказваше притчи, значително по-интригуващи от изгърмелия, преди години нужник в Плевен. В далечината кънтяха игривите ритми на изпращането. С напредването на ноща веселбата се приближаваше към логичния си край-разплакани съученици и заспали върху лекьосаните месалчета местни алкохолици...Славяна, така се казваше поредната непозната, запали цигара със странна за мен миризма. Обясни, че е "пущина", дръпна и ми я подаде. Няколко дълбоки вдишвания и бях шпиц под звездите. Тогава девойката се надвеси над главата ми, като самодива над ранен юнак и занарежда бавно и монотонно: "О благородна пеперудо, ти която трептиш някъде наоколо и кацаш на рамото на избраните. Ти що гасиш лампите и дърпаш ключа на захранването. Ти която лекуваш и коята раняваш... Освободителка и завоевателка, начало и край. Най-силната обич и най-големия страх... Любопитна котко, кажи кого избра днес ? Не е ли този, който се гърчи в краката ми, този който гледа с молба в мрака и гадае по звездите над мен? Той ли ще умре?..." "Извинявай, за какво става дума?". Но онази не ме чуваше. Беше ме хванала за яката и я усукваше около китката си. "Това е трактат за смъртта, аз го писах.", каза, но не пускаше дрехата ми. Въздуха се разреди, а звездите увеличиха бройката си. Постепенно ме обезпокои съмнението, че общувам с по-голяма от мен откачалка. На всичкото отгоре лежах препариран в сеното и нямах сили да мръдна. Тревата или каквото беше там, а и умората си казаха своето. Пълна безпомощност!Все пак, с отчаяно движение се изтръгнах от ръците на палавата поетеса и хукнах през росните ливади да търся гарата. Единствения познат пункт на цивилизацията в околните планини... Иииииии ето ме отново във влака, вече познато състояние, в търсене на любов и самоличност. Пред очите ми се нижеха тъжните крушки по пероните на гарите и замислените началници със слънчогледи под мишниците. Горите, звездите и червените фуражки ме изращаха към морския бряг, онова парче пясък, което привлича жадуващите за ласки и изненади, така както мухоловката примамва наивните ципокрили върху фаталната си жълта повърхност. Пясъчната ивица, този тепих където се сборват очакванията и действителността....Е, и ако тук не станеше чудото, кога и къде? Да си го кажа честно и почтенно, реших и аз, като покерджиите да заложа на една карта, с мизерната надежда, че този път правилата ще бъдат нарушени и най-после чичо Господ ще ми бутне малко аванта. Така де, защо да не се уредя един път? Какво толкова би станало, ако седейки край прибоя и спестявайки някой лев, срещна красивата, разочарована и скучаеща непозната. При това, мразеща шумните и скъпи заведения, зажадняла за съкровенни стихове, отдадена в очакването на пропуснати възможоности след края на сезона. Тук край мидичките и изсъхналите рачета, в търсене на поетичния романтик...Идвам скъпа, ти само задръж на поза, както казва безценния Кайма - моя верен другар. Тук съм непозната любима, тук зад чадъра и дъвча небрежно дъвка, като Марлон Брандо във филма "Дивият"(1956). Друсах се в трена, по релсите де, да не си помислите нещо друго и очаквах вълшебството примлясквайки. Знаех, че през това време мечтаната хубавица се разхожда с оттегчено личице и разпитва околните баровци не са ли чули нещо за някой брадясъл братовчед на Джеймс Диин, който се навърта на около...Обаче наоколо се навъртаха цигани, кондуктори и едни хубавици, дето могат да ти разплачат и покойната баба. Добре, че Бургас дойде бързо и скокнах на перона, сред печените пилета и учениците, поели към дивата природа. Така е то, край морето си падат по Черни Връх, а край Витоша по Созопол. Диалектика - хубаво е това, което го няма...Особенно в края на сезона... Бургаската гара я знаете, хубава, стара къща загрозена от селяни и селяния. Там някъде се почесвах и аз. Никаква Жадувана наоколо. Усъмних се, че картите са раздадени с измама, а хубавиците похарчени. Затова скромно потеглих към единственото подходящо място за човек като мен-Морската градина, добре оргонизирана природна даденост, с голям брой кръчми и полянки за преспиване. Напомням, все още беше октомврий и звездите в бургаско бяха големи, като череши от два лева. Знайно е, че витаейки из питейните заведения, поет като мен, освен бой може да намери и мечтаната обич, заради която се скита по белия свят. Речено , сторено. Скокнох пъргаво в първата барачка, която ми грабна окото и "Здравей чаша, ний пак сме сами". Само че ги нямаше пияните проститутки да слушат нежната ми поезия. Времената от Димчо Дебелянов до сега се бяха променили. Нямаше ги волните учители-стихоплети, липсваха омотаните в дантели и жартиери курви. Изобщо, какво падение на нравите! Да не гаворим за цените ... И в тази обстановка трябваше да решавам сложни поетически конфликти. Както се знае лозето не ще молитва, а мотика. За това бързо поръчах водка с чинийка сушена цаца за мезе и се загледах тайнствено към близкия прибой. За подсилване на загадъчния вид, който демонстрирах, поглеждах от време-на време през отпечатъците по чашата, почти като княз Балконский на приема у завеяната Наташа. То и княза беше една лавандула...Тъжните мисли тропаха в главата ми, а в нещастния бордей, където бях разпънал капаните не се наблюдаваха плахите сърнички за които бих толкова път. Още по-лошо, пиенето ми тръгна фатално бързо и заплашваше да се превърне в самотен запой, напълно безмислен при това. Главата мога да си я правя и в къщи, в края на краищата. Хубавата келнерка ми хвърляше погледи на познавач до едно време, но след втората напитка, която поръчах спря да се тревожи за мен. Явно въпросителните бяха паднали. Това го разбрах лесно и спрях да се блещя с бялото на очите си към бара. Реших да глътна най-много още две питийцета и ако до тогава не се реши въпроса с тъжната, самотна, русокоса интелектуалка, имаща склонности към взаимност със случаен и замечтан, тъжен скитник, да хващам трена към София. Мисълта за безславния край на експедицията причини леки спазми в коремната област, което ме накара да потретя поръчката. Подсмърчащия ми поглед се луташе между добре оформения бюст на келнерката и чинията с цаца. Да-а-а, не става така, казах си. Точно тогава, о чудо! Както в хубав френски филм вратата се отвори и тъжния обем бе изпълнен от весела компания. Китари, усмивки, Боб Дилан. Сръчно преброих наличните хубавици и още един път "о", о небеса, май ще има и за мен! Нежните създания преобладаваха. Потрих ръце под масата и започнах да наблюдавам прекрасната половина на компанията в отражението на витрината. Всеки знае, че при подобни положения и с моите намерения човек трябва да знае кой с кого е дошъл. За да не стават грешки. Междувременно бе дошла вечерта, а знайно е че осветени от неона в кръчмата жените са особенно хубави и привлекателни. Ако пък в теб напират желания за нежна дружба, допълнена с палави изненади, малко са силите които могат да те отклонят от вярната посока. Веднага фиксирах Лени-русо гадже, дребно, финно, трептящо. Изглежда без агажименти към определен човек в компанията. Момиче, което винаги присъства там някъде, наоколо. Седи на масата сред веселяците и мълчи завладяващо. Слуша и се усмихва, небрежно пафкайки с цигара, отпива питието си. Присъства незабележимо, но внася необходимия уют и атмосфера сред разхвърляните думи, фрагментите от усмивки и бързи погледи, измислените истории и пороя от намерения. Да това е моето момиче-почти си повярвах и се почуствах щастлив. Всичко добре, но няма кой да ни запознае! На мен смелостта ми стига да кръжа като молец около балтон в гардероба и постигам нещата само, когато направя грешната стъпка. Замислено се усмихвах, заслушан в разговора на компанията, ако словестната лавина, която засипваше всичко наоколо може да се нарече разговор. Нямаше заинтригувани от романтичната композиция на маса ми. Никой не се вълнуваше от тъжния, жаден за взаимност индивид, изправен срещу цацата и водката. Това налагаше да направя печелившата грешна стъпка. Новодошлите се хвърлиха бързо в прегръдките на Бакхус, може би защото им водех с няколко обиколки в надбягването. Заслушан небрежно във веселото оживление, трупах ценна информация, необходима ми за осъществяване на любовните стремления, що ме терзаеха. Оказа се, че част от компанията е от родния град, това добре. Русия ангел също е от столицата, великолепно! Утре се връщат обратно - значи трябва да действам бързо, докато все още птичето е на клона! Ако някой твърди, че любовта от пръв поглед е измислица на грозни писатели, има много здраве от мен. Има си я палавницата! От как Лени се появи в нещастното гнездо, всичко по мен настръхна, ръцете ми трепереха малодушно, а чашата не можеше да намери пътя си. Бях влюбен. Така безумно влюбен, както веднъж, когато забелязах прекрасното, дълго търсено и желано видение, да профучава зад стъклото на трамвая,помахващо тъжно. В част от секундата непознатото момиче бе разбрало също като мен, че сме родени един за друг, но никога няма да сме заедно. Даааа, Лени... По-късно Лени твърдеше, че същото било и при нея. Тръпки, четина, леко потракване на зъбите. Особенно след, като приседнах до нея, неканен, с чаша в ръка. Едно пиянско изпълнение, характерно за второстепенните, подобни на нашата кръчми. Там, където винаги има кой да ти развали пиенето с неуместно присъствие и глупави думи. Този път, обаче беше любов. Да не повярва човек...Лени ме изгледа с леко разцентрования си от криминалните напитки поглед и пусна една от най-сините усмивки, които бях виждал до тогава. Траках хипнотизирано със зъби някъде около нея, кръстех се мислено (не съм вярващ) и шептях нечуто: "Дано, дано". Колената ни се допираха доверчиво под масата. Опознаваха се, така както песовете се душат нежно и внимателно под опашките, когото се срещнат за първи път, преди да започнат да се катерят по гърбовете си. Беше топло...Не я попитах познаваме ли се. Не и говорих за времето. Тя не ми разказа за красотата на компанията. Просто си бъбрехме необвързани мили глупости и разказвахме безброй приказки със жадните си за любов очи. В скапаната бургаска кръчма, през октомври, когато хубавата тема са летните разкази, се случваха странни работи. Особенната тръпка на новото и непознатото щипеше в ноздрите, любовта интригуващо поглеждаше през прозореца, а аз се хилех идиотски, радостен от необикновенния късмет, дарил ме с погледа на Лени. Но всички пускания на крака си имат край, след който трябва да пуснеш нещо по съществено или поне да изкажеж нещо по-умно. Вече обмислях изтънчен план, с който да спечеля красавицата, когато вратата се разтвори и заедно с вечерния хлад в клуба ни нахлу още една развеселена компания, а с тях и безброй нови хубавици. Какво става бе! Къде се намирам. Жени, радост, искрящи напитки и в този коктейл от морски дарове, аз като маслинка в чашата с мартини. Започнах да се оглеждам хищно, като вълк в кошара. Леле мале! Добре, че кръга се затвори и погледа ми потъна в синевата на Лени. Останах си при моето момиче. Постепено купона се разрастваше, тапите хвърчаха, звъняха чашите. Жените се кискаха, а юнаците самодоволно бучаха. Сред тайфуна от думи, шумове и миризми, двамата с вълнуващата ме, все още непозната шептяхме приглушено посланията и се галехме все по-смело и по-смело с бедра под масата. Понеже бях на тепиха от доста време, усетих че в главата ми се затъркаля традиционното при подобни случаи гюле, а езика започна да добива до болка познатия, уголемен и трудно повратлив обем. Уплаших се че ще падна под масата преди Лени и отново ще пропусна птичката на любовта. Бързо започнах да прехвърлям хитри планове за излизане на вън, така че девойката да не разбере деликатното положение в което съм изпаднал. Хем пиян, хем със желания, хем не мога да ходя...От неудобството ме извади някакъв младеж от новодошлите, когото в хода на дружеската беседа приятелите на Лени бяха обявили за педераст. Не че нямаше вид на такъв, но човека се обиди, защото бил осъзнал грешката си и искал да се откаже от пагубните страсти... Все едно. В изискан стил набедения в педераслък младеж покани хлевоустия си събеседник да излязат на вън и да решат въпроса по мъжки. Понеже не стана ясно какво точно се разбира под думата "мъжки" и двете компании останаха заинтригувани от тайнствената фраза. За това всички излетяхме навън за да станем свидетели на борбата между титаните. Драмата се разигра на полянката, между плажа и кръчмата. Удобно излегнати в тревата наблюдавахме сблъсъка между природните стихии. Уличения в двойнственост екземпляр беше добър боец. С няколко плесника успя да просне нашия мъжкар на земята, та всички потънахме от срам. Когато се видя, че женското начало преборва мъжкото, компанията на Лени не устоя и скочи от трибуната. Същото направи и противника, та започна хубав бой пред болезнено осветената питиепродавница. Използвахме с любимата възможността да се загубим и се озовахме на плажа, не далече от стария бункер. Морето биеше с тоягата по брега, вятъра разхвърляше воден прах, в далечината двайсетина души се налагаха. Ние пък лежахме на пясъка, в дупката която изкопахме за да се пазим от вятъра. Лежахме един до друг, загледани в октомврийските звезди над нас. Даже не си държахме ръцете. След разговора между бедрата ни, думите се бяха изпокрили под езиците и не искаха да се показват. Странното смущение около нас ми донесе тъга и самосъжаление. Постепенно започнах да разказвам на Лени за безкрайните си печални експедиции в търсене на любов и взаимност, изпълнени с откритието, че винаги съм на точното място, но с една минута закъснение. Говорех и за мечтите, разбягали се незнайно защо и накъде. За ония бавни и уморени, самотни крачки, които раждат мързеливи стихове под залязващото слънце на София. Наистина бях уморения герой, нуждаещ се от утеха и топла ласка. Започнах да си вярвам, че е така. "Мило момче", прошепна сред грохота на прибоя момичето до мен и ме погали по бузата с върховете на студените си пръсти. Тогава си отиде смущението, обхванало ме от факта, че сме сами и няма тълпа от пийнали гуляйджии, сред които да се спотайвам пускайки крака под масата. Наведох се и целунах бавно Лени по бузата. Междувременно гимнастиката пред кръчмата бе приключила на равно, а спортуващите влезли вътре за да си допият. Бяха ни забравили, но и ние не се вълнувахме от тях. Лежахме прегърнати върху студения пясък и ръзказвахме за себе си. Пушехме много, непрекъснато. Загубих се в косата на Лени, умирах в ръцете и. Рецитирах и стихове, много стихове измислени през самотния поход към нея. Твърде възможно е да ги е харесала. Мисля, че ги хареса... "Искам да ме изчукаш, сега. Веднага!", прошепна момичето. И тогава направих втората, успешна за вечерта грешка. Не я чуках. Тогава обясних, че се страхувам да не ни види някой (имах лош опит от подобни приключения), но истината бе друга. Исках любов, не някакво преходно ебане. Изобщо не ми пукаше, че Лени е омъжена с всичките произтичащи от това усложнения. Обичах я от пръв поглед и желаех да е за дълго. Който твърди, че няма любов от пръв поглед има много здраве от бургаския плаж. А тази наша среща се случи толкова банално. След три години грижа за малкото си дете Лени тръгнала да се поразходи със семейни приятели към Бургас. Грижовния татко пък без да подозира за бродещите из страната хиени, се доверил на охраната и останал сам в къщи с наследника и грижата за него, като с това си уреди още една, по-голяма грижа, но да не изпреварваме събитията. Очертаваше се да посрещнем новия ден край брега, с мокри дрехи и тракащи от студ зъби. Чуството за време си бе отишло подгонено от радостта, която ни донесе случайната ни, търсена среща. Студа ни притискаше един в друг, влечението ни сливаше. Добре, че по едно време настойниците на младата булка се сетиха за нея и тръгнаха да я търсят викайки по алеите. Трябваше да се разделим. Казах и телефона си в София и я отведох до изискания локал. Не влязох с нея вътре, което ми спести неудобни въпроси и плащане на консумацията. Целунах я и закрачих щастлив, пълен с очаквания по алеите на морската градина. Отново към гарата.
2003-02-14

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)