БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Единственият опит

Николай Йорданов Терзийски (терзийски)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Чашата беше празна, ако изключим прахта по дъното й. По вътрешните й стени имаше няколко разкривени и отдавна засъхнали поточета пяна – като застоял досаден спомен, оставен в съзнанието просто заради мързела да бъде забравен. Поточетата се разширяваха нагоре по чашата и почти стигнали до ръба й, се съединяваха и образуваха едно тънко цялостно кръгче. Белият цвят на пяната отдавна беше посивял, когато тя отново чу онзи познат звук. “Дааааам…” – каза си чашата разбиращо и с нескрита досада. Всичко започваше отново. Бутилката бира беше отворена и след малко тази неприятна горчива течност нахално се разположи в нея, смесвайки се с прахта от дъното и разтваряйки посивелите поточета. Чашата мразеше да я пълнят с бира, направо й вгорчаваха живота. Мечтаеше си за някой изискан коктейл с фреш от грейпфрут например…

Дамян отпи няколко бързи глътки още преди да си събуе обувките. Едно от най-досадните неща в живота е да си събуваш обувките, когато нямаш търпение да изпиеш една бира след поредния отминал ден. Особено когато това е един от онези дни, от които няма нито какво да запомниш, нито какво да забравиш. Просто нищо не се е случило. Дамян все пак се събу – изхлузи кецовете без да ги развръзва и ги подритна до вратата. Второто отпиване от чашата беше много по-уверено и внушително. Седна на леглото.

Дали да си пусне музика? Или пък гадния телевизор?

Изпи бирата, но не му се приспа от нея. Взе “Спасителят в ръжта”, беше решил да я препрочита, но и в книгата не можеше да се съсредоточи. Когато откри, че просто прелиства страниците без да чете я остави. Отвори си втора бира, но реши този път да пие от бутилката – за разнообразие. Отпи, оригна се (по-слабо отколкото му се искаше…) и излезе на терасата. Навън беше вече тъмно, прозорците на отстрещния блок светеха.

Тогава, съвсем случайно, видя онази розова тениска на простора. По-скоро самата тениска му се навря в лицето. Малка розова тениска, на собствения му простор. Женска тениска. Позната. Така се изненада, че е все още тениската й е тук. Та тя си отиде преди цяла седмица… Колко хубаво – беше си забравила тениската. Може би вече е открила липсата й, но не иска да дойде да си я вземе. Дамян си спомни отново раздялата.

Не беше неочаквана, той предполагаше, че рано или късно с Деница ще се разделят. Тези 3 години и 5 месеца заедно ги бяха изтощили, отегчили и най-вече озлобили. Накрая дойде онази вечер. Беше една от най-хубавите вечери, която са прекарвали заедно – и Дамян, и тя не вярваха, че е възможно да прекарат толкова весело, дори имаше някаква романтика, имаше тръпка… Точно като болен човек, който винаги се подобрява малко преди да умре, сякаш за да изживее последната усмивка, последната красива дума, последната надежда. Така се случи и с тях – сутринта озлоблението им експлоадира, Дамян не си и спомняше за какво спориха, преди да чуе: “Този път край! Омръзна ми, не съм щастлива с теб. Не ме търси никога повече! Чу ли? Никога повече!” Спомни си как чу трясъка на външната врата, как си помисли, че трябва да му е тъжно, а не му е. Спомни си как после му стана тъжно като видя снимката й. И как му се причу, че някой тропа на вратата – досущ като в някой глупав филм.

И това с тениската му се стори като във филм – представи си как тя идва за да си я вземе, как сяда, заговарят се, той леко я прегръща и така нататък. Понякога му се искаше да живее точно в такъв филм – глупав, банален и сантиментален. Да, с хепи-енд… Взе тениската и я прибра в гардероба си. После се върна на терасата и си каза твърдо, че трябва да спре да мисли за Деница.

Точно затова реши да направи едно старо упражнение – да се съсредоточи върху нещо, което да го накара да забрави за всичко. Трябваше да концентрира погледа и мислите си върху нещо конкретно. Очите му се местеха, гледайки към светещите прозорци отсреща и накрая достигнаха до нещо наистина интересно. Беше едно момиче (колко естествено…), момиче което стоеше почти до прозореца си и говореше по телефона. Дамян я виждаше много ясно… Облечена със синьозелено потниче, с някаква шарка отпред, имаше дълга коса, завързана на опашка и нежно детско лице. Говореше на слушалката и се въртеше около телефона.

***

“Странно нещо са телефоните. Какво огромно удобство само – седиш си вкъщи, пиеш кафе и можеш да се обадиш на някое такова момиче и да му говориш какво ли не. Или пък да го проверяваш дали си е вкъщи, или е излязло някъде, можеш да го събудиш посреднощ… А можеш да звъниш и произволно, да дразниш хората, да ги лъжеш, че са спечелили хладилник от някаква игра. Можеш да си говориш с който си поискаш. Но си има и лоша страна – всеки може да те намери по всяко време. А с тези мобилни телефони и навсякъде – колко гадно! Аз хич не ща да си купувам такъв телефон. Даже домашен предпочитам да нямам – предпочитам да гледам как това красиво момиче си говори с някой и се върти около кабела, отколкото аз да си говоря с някоя. Като в онази песен, където се пееше за някаква телефонна любов – “Ако аз заговоря, ти отсреща мълчиш и не мога да видя най-добрите очи…” Абе, като цяло голяма глупост са телефоните…

Дамян се опря на парапета на терасата и отпи глътка бира. Красива беше, ето, точно сега се засмя. Имаше лъчезарна усмивка. Кой ли я разсмиваше така…? Със сигурност е мъж, личеше си, защото се смееше искрено… Дали Деница е изглеждала така, когато ние си говорехме по телефона? Всъщност ние си говорехме максимум по 2-3 минути – аз не исках да й разправям някакви подробности по тъпия телефон.

Влезе в стаята и отвори трета бира. Ходеше му се до тоалетната, но се страхуваше, че момичето ще свърши разговора и ще се махне от прозореца. Върна се бързо на терасата. Тя още беше там. Сега беше долепила едната страна на лицето си до стъклото. Дали предполагаше, че може някой да я гледа? Наистина е много красива, много…

И Дамян започна да си представя разни неща…

***

Ето, тя най-сетне остави слушалката и погледна навън, сякаш го виждаше. Дали наистина не го виждаше? Разпусна косата си и хвърли ластика. Започна да се реши с една голяма четка. Косата й беше, гъста и дълга, спускаше се право надолу. След това остави четката и с едно бързо движение свали потничето. Отдолу не носеше нищо. Гърдите й бяха нежни и много красиви – нито прекалено големи, нито много малки. Тя ги погледна набързо, докосна ги с ръце. Господи, колко красиво момиче. Нека сега дойде да види онзи смотаняк, с който досега говореше. А дали тя не се сеща, че я гледам??? Толкова е хубава, много по-хубава от Деница! Ето, в профил изглежда още по-добре! Сваля си и долнището!…

Дамян се беше навел на парапета и беше затворил очите си. Когато ги отвори момичето все още говореше по телефона, все още с онова синьозелено потниче, с някаква шарка отпред. Дамян си пийна малко бира.

Каква ли е тя? Дали обича онзи или просто скучае и си говори с него защото няма какво друго да прави? Дали му изневерява? Какво ли обича да прави, каква ли музика слуша? Дали обича да гледа телевизия? Дали е чела “Спасителят в ръжта” или пък харесва поезия? Дали би ме харесала? Тя е на… едно, две, три, четири, пет… шестия етаж. В последната стая. Дали щеше да й хареса ако отида при нея и й кажа, че съм я наблюдавал, че е красива? Може пък да говори с майка си по телефона… Дали е сама?

Как ли се казва?

Вече толкова много му се ходеше на тоалетна, че не можа да издържи. Беше изпил и третата бира, изтича да тоалетната и след секунди се почувства много по-добре… Дали наистина да не отида при нея? Ще звънна на вратата, тя ще затвори телефона и ще ме покани… Или ще каже на оня да изчака, а на мене да се махам? Дали пък да не купя цвете? Колко е часа?

Излезе отново на тересата и се почувства като ударен от гръм. Нямаше я! В стаята не светеше. Разтрепери се, колкото и странно да е. Почувства се много по-зле и много по-изоставен в сравнение с момента, когато Деница си отиде. Защо, защо точно когато отидох в тоалетната се махна? Може би е излязла… Или пък си е вкъщи и слуша музика на тъмно?

Бирата беше свършила, чашата и три празни бутилки стояха на масата.

Трябва да направя нещо! Нещо страхотно, нещо невероятно, нещо забавно, нещо красиво, нещо романтично! Но какво?

Застана на парапета и погледна надолу. Осем етажа под него беше улицата. Накаква двойка вървеше бавно по тротоара. И Дамян се сети! Разбира се, че е това! Погледна към тъмния прозорец отсреща. На шестия етаж, последната стая. Как никой не се е сещал досега за това? Толкова е просто.

Дамян седна на парапета на терасата и краката му увиснаха надолу.

***

Летенето не е нещо толкова сложно. Хората отдавна летят – със самолети, балони, парапланери и какво ли още не. Е, не като птиците, но всъщност никой досега не го е опитвал! Има ли досега човек, който просто така, да се е опитвал да полети, от терасата си?

Дамян толкова пъти беше сънувал, че лети. Но сега наистина усети, че може! Ами да, хората не можеха да летят, защото не си вярват. Но аз вярвам, аз знам, че мога! Просто ще се хвърля от парапета, първо може да ми е малко трудно, но все пак това ми е първият опит. А и рискът си струва. Тя ще го оцени! Ще полетя, ще стигна до прозореца й, ще почукам и ще кажа: “Здрасти, аз те гледах преди, като говореше по телефона и реших да долетя да ти кажа, че си много красива!” Няма как да не ме пусне да вляза, всеки би направил така с човек, който виси от външната страна на прозореца му. А и ще я впечатля, и още как!

Да! Аз ще полетя, сигурен съм, заслужава си!

И се хвърли право напред.

Отблъсна крака от парапета, разпери леко неуверено ръце, притвори очи и усети вятъра. Вятърът беше отдолу, развяваше косата му. Но внезапно намаля, Дамян отвори очите си и видя, че се движи. Движеше се напред. ДА, ЗНАЕХ СИ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЯ, ЗНАЕХ СИ, ЧЕ МОГА!!! Летеше, но леко клонеше надясно. Прозорецът на момичето всъщност беше наляво и той се насочи натам. Толкова е лесно, много по-лесно от ходенето. Да, след три бири щях да ходя по-трудничко. Ето го прозорецът й!

И тогава изведнъж погледна надолу и наистина осъзна какво е направил. Господи, та аз наистина летя! Ама че съм луд, можеше да се размажа долу, доста щях да сплаша онази двойка. Леле… Аз наистина летя! Нека сега дойде онзи, Нютон, да ме види. Шарлатанин такъв! Ама че лесно било да се лети, и приятно даже. Все едно плуваш, само че не се изморяваш толкова лесно!

И тогава Дамян реши, че така и така онова момиче няма да му избяга (особено щом можеше да лети!). А пък и можеше да се изплаши от него. Или пък да е излязла… А той така и така летеше, трябваше да се възползва от това, не трябваше да спира. Ами като кацне можеше да не му се отдаде втори път! Трябва хората да видят, че летя, та това ще опровергае цялата физика. Трябва да покажа и на мама и татко, на братята ми, задължително!

Вече беше прелетял над покрива на отсрещния блок и се носеше над града. Ех, защо е толкова тъмно, няма кой да ме види сега. Внимателно погледна часовника си, за да не загуби равновесие – 01:28. Ще съмне след около пет-шест часа май… Не трябва да спирам да летя. Наистина трябва да покожа на мама и татко и на момчетата от квартала, трябва да прелетя до София! За шест часа ще успея. Ще се движа над магистралата за да не се объркам. Как само ще се зарадват, като видят, че мога да летя! А и телевизиите като разберат, ами вестниците? Досега никой не е успявал.

Наистина се насочи към София. Дали защото летеше достатьчно високо или поради някакъв странен късмет, единствените, които го видяха бяха едно момче и едно момиче, точно онези, които беше погледнал от осмия етаж. Момичето видя сянката му и доста се стресна, а момчето неволно я успкои – “Тези с парапланерите вече и през нощта ли почнаха да летят…?”

Дамян летеше към София и нямаше търпение да покаже на родителите си. Представяше си с какви заглавия ще излязат следобедните вестници: “Чудо! Момче лети над София!”, “Дамян обори Нютон.”, “От авиокомпания “Хемус Еър” отказаха коментар”, “Уроци по летене при Дамян Колев!”… Сигурно щяха да го дават и по CNN! Първият човек, който полетя… Следеше магистралата под себе си и летеше все по-уверено и умело.

Ами момичетата като ме видят ще полудеят! Трябва да се възползвам по-бързо, докато и други не са се научили. Като ми направят интервю в телевизията, ще кажа, че благодаря на момичето от шестия етаж, последната стая, със синьозеленото потниче. Няма да казвам защо обаче, само на нея ще кажа. Така ще се зарадва. Ама че слава ме чака! Но да не се разсейвам, имам още 80 километра поне… Добре, че не пуша, сигурно щях да се задъхам. А и няма вятър – късметлия съм си аз!

Дамян летеше усмихнат към София…

***

Трябва ми едно изречение за плавен преход, от което читателят да разбере, че за малко разказа ще се отклони от станалия симпатичен на всички летящ Дамян. По принцип плавните преходи много не ми се отдават, какво да се прави…

Полицай Стойков наистина обичаше работата си. От малък мечтаеше да стане полицай и сега, въпреки нощните смени, се гордееше с това, което прави. Съвсем скоро се беше издигнал до чин подполковник и вече имаше доста подчинени. Един от малкото полицаи, които все още никой не беше успял да подкупи. Той наистина беше доволен от това, че е принципен. Имаше семейство, две деца и красива съпруга (която често му изневеряваше, но макар и доста опитен полицай, той още не беше надушил…), тристаен апартамент и всичко останало, което има един принципен полицай.

Тази сурин Стойков изпи сутрешното си кафе в Районното, както обикновено правеше. Не закусваше понички, както правеха колегите му по тъпите американски филми, всъщност не обичаше да закусва. В момента пушеше и отвреме навреме смъмряше полицаите наоколо, пускаше и по някой лаф, след което сам си се смееше. Общо взето, добре си прекарваше тази сутрин и то по една-единствена причина. Не знаеше какво го чака.

Стойков никога не беше убивал човек, веднъж застреля един наркопласьор, но онзи се оправи по чудо. А тази сутрин наистина беше толкова тиха и прекрасна до онзи исторически момент, в който парулиращата кола в квартал “Княжево” се обади с най-странното нещо, което Стойков беше чувал.

– Подполковник Стойков, патрул номер двайсет и осем от Княжево, чувате ли ни? – гласът беше разтревожен, но и някак си леко засрамен от това, което ще докладва.

– Слушам ви, двйсет и осем!

– Току що видяхме някакъв човек, който лети над квартала!

– Моля?… Какво прави?

– Лети! Ние се опитваме се да го следим, но ни е трудно, все пак той лети. Чакаме заповеди как да действаме!

– Двайсет и осем, вие на луд ли ме правите? Какъв човек лети, бе лумпени такива? – обикновено подполковникът не беше груб с подчинените си, но моментът наистина беше необичаен… Трябваше да си угаси цигарата още в началото, защото някакъв си човек летял в “Княжево”… Ама че начало на деня…

– Подполковник Стойков, и ние се изненадахме. Но човекът наистина лети. Притесняваме се, че може да създаде безредици. Не знаем намеренията му. Как да действаме?

– Абе ей, идиоти такива! Само да смеете да ме будалкате! Какъв човек лети, бе ей? – подполковникът наистина се разтревожи – Добре, да приемем, че лети. Следете го неотлъчно, само да смеете да го изпуснете. Тръгвам към вас! Ако го изпуснете не само ще си изгубите работата, а и ще ви накажа както не сте си и представяли… Летял бил…

– Следим го, подполковник Стойков!

Подполковникът за първи път тръгваше на подобна мисия. Чувстваше се като идиот. Реши да не докладва по-нагоре. Той онзи изрод и да лети, ако тия двамата лумпени го изпуснат, после какво ще обяснява на шефовете. Направо ще го разжалват и ще го изхвърлят като мокро коте. Затова кресна на шофиращия си колега:

– Хайде не карай като бабичка бе, Узунов! Летящ човек гониме!

След минути подполковникът беше вече на място (това не е най-точната дума в случая но…) и спонтанно се хвана за главата. Онзи човек наистина летеше. И то доста високо. Подполковникът не си представяше, че някой може да лети толкова високо, мислеше си, че е доста по-безобидно това летене. А този човек направо си изглеждаше опасен. Трябваше да докладва нагоре.

Нека си спестим идиотския разговор, който Стойков проведе с още сънения шеф на полицията в София, негов (дотогава) добър приятел. След като онзи повярва (макар че е трудно да се каже доколко беше повярвал), каза на Стойков:

– Кажете му веднага да се предаде и да слиза долу. Предупредете го, че ако не се подчини ще използвате сила.

– А дали да не ни изпратите един хеликоптер?

– Виж, Стойков, оправяй се, ти си съвестно ченге! Разбери ме, че не мога да събудя министъра на вътрешните работи в момента и да му кажа да прати хеликоптери щото някакъв просто така си лети! – в такива времена живеем. Явно и шефа на полицията в София беше притеснен за длъжността си…

Междувременно вече беше съмнало и четирите полицейски коли, преследващи някакъв летящ човек направиха впечатление на тоя-оня. Едни звъняха на полицията (въпреки колите), други на роднините си, разни бабички се обаждаха на телевизиите. Скоро всички бяха на път. Но подполковникът имаше предимство. Той вече пет пъти беше казал:

– Напуснете веднага небето! Ако не слезете долу, ще сме принудени да използваме сила или да открием огън! Нямате право да летите тук! Последно предупреждение!

Ама че идиотска ситуация – мислеше си подполковникът – а пък оня горе български не разбира ли? А може и да има някой гаден план, с този тероризъм напоследък…

Наоколо все повече се събираха учудени хора, някои щракаха с фотоапарати, телевизиите бяха на път. Стойков знаеше всичко това. И нещо друго знаеше – че всичко това не е добре. Шефа няма да изпрати хеликоптери. Както бяха учили в школата за офицери, сега той трябваше да вземе решение. И то да е бързо, безкомпромисно и най-вече – правилно.

***

Между другото, Дамян си летеше към квартала и въобще не го интересуваха онези полицаи и всичките хора долу. Той искаше да го видят майка му и баща му, приятелите и момичетата от квартала, искаше да го дават по CNN, да стане известен и велик:

“Ама че странни хора, как тичат като луди под мен…

– Спокойно, всеки който пожелае, може да идва на уроци. Хубавите момичета са с предимство – гледайте ме довечера по телевизията, ще си кажа телефона!

Ей, каква сутрин само. Малко поогладнях, обаче малко остава до вкъщи, мама сигурно е направила палачинки със сладко от вишни, то и аз може да я предупредя. Като дойдат телевизиите ще извикам: “Мамо, идвам си, направи две-три палачинки!”. Вече усещам славата. Знаех си, че е хубаво да си известен! Малко студеничко ми стана обаче, следващия път като тръгна да летя ще взема някое якенце, че тука горе си е високо. Нищо, ще кажа на мама да направи и едно чайче…”

– Напуснете веднага небето! Ако не слезете на земята ще сме принудени да използваме сила или да открием огън! Нямате право да летите тук! Последно предупреждение!

“Ама че глупави полицаи! Да съм напуснел небето? Завиждате ли, момчета? Никъде не пише, че нямам право да летя тук. Няма закони за летене. А ако сляза и не успея пак да полетя? Нека поне телевизиите пристигнат да ме поснимат.

Една весела сутрин – Дамян летеше, а подполковникът караше по лабиринта на улиците след него. Телевизиите почти бяха стигнали, когато Стойков реши, че не може вече да си играе на гоненица с летящи престъпници, и че трябва да защити хората в този град и хората в тази страна. Нали това му е работата… И заповяда:

– Стреляйте! Опитайте да го свалите без да го убиете! Повтарям – стреляйте по този престъпник, предупредих го вече пет пъти!

***

Това беше.

Момичето със синьозеленото потниче с някаква шарка отпред пак си говореше с часове по телефона, влюбената двойка продължи да се разхожда всяка вечер по онази улица, жената на подполковника продължи да му изневерява, а той продължаваше да не разбира… Разказах ви тази история, защото телевизиите не успяха да стигнат навреме, очевидците разказваха няколко седмици за чудото, вестниците писаха 3 дни и публикуваха няколко неясни аматьорски снимки (то и кой вярва на снимките с този Фото-шоп в днешно време?), полицаите ги повишиха, защото спасили града, мама и татко погребаха своето трето момче без да разберат какво е станало, а аз исках да знаете какво се случи с единствения човек на света, който си повярва, който опита и дори успя да полети.

Убиха го. От страх.

И всичко свърши така – хората не обърнаха внимание на този опит и отново отказаха да повярват, че могат да летят.

Онази розова тениска отдавна беше забравена от онова обидено момиче. Май Деница се казваше…? Само чашата остана да чака някой изискан коктейл. С фреш от грейпфрут например…


2004-12-26

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)