БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Обичам природата?

Николай Георгиев (nikirg)

Раздел: Фейлетони  Цикъл:

Празник на балкана или празник в балкана, все едно, но на сутринта, когато още всички спят или просто им е невъзможно да стоят на краката си, се виждат и чуват, много ясно, последствията от преклонението, което изпитваме към нещо, за което сме чули, че ,то, трябва да се демонстрира.
Може би слънцето изгря прекаленно бързо и също, както студената вода от потока на момента раздвижи застоялата от дрямката ми кръв, така и светлината на първите пурпурни лъчи озари нeщо в мен, мисъл, от която…се изчервих. Направих си кафе на все още незагасналият огън и си пуснах музика, която в повечето случаи дори ме ободрява, но може би заради, това че бях обърнал столът си към поляната, която бе окопироана от палатките на влюбените в природата хора (винаги съм знаел, че истинската любов е пагубна) и всичките последствия от тази вече споделена любов, аз се бях наслаждавал на гледката в продължение на десетина минути. Знаех, че нещо не е наред в моменти като тия, чувах, и то не едва доловимо, звука на някаква бурия, който веднага събуди в мен споменът за войнишкото утро, сигурно за това не исках да разчистя разхвърляните бутилки, някои, от които бяха счупени, знаейки, че е невъзможно да се откаже на молбата, подплътена с доброто въспитание, напълно в стила пасващ в образа на старшината. Идеята, която ми бе толкова необходима за да променя всичко от онова, което не ми допадаше се появи на пресекулки, с колебания. И тъй като нашата компания се бе настанила на края на поляната, определена и предназначена за празнуването, аз обърнах столът си на другата страна. Разликата бе огромна, а израсходваните усилия бяха оправдани от резултата. Струваше си! Да, това бе едно от тези действия на човек, за които той спокойно и без да се замисля може да каже, че не съжалява, да и аз не съжалявам за това, въпреки, че се замислих, но само по навик.

Гледах на горе и си мислех за ония усилия на автомобила благодарение, на който до преди малко си представях, че съм на покрива на света. Гледах на горе и усещах нарастващата дързост на моите мечти, знаейки, че горе не може да те закара никакъв автомобил, си представих, че съм стъпил на ръба и виждам, и чувам всичко в компанията на изчезналите преди десетилетия орли, но какво е времето в моменти като този, като си помислиш, че скалата върху, която стоя в момента, откакто е стопанисвана от изгорелите от горският пожар храсти е същата, както, когато… а тогава е била собственост единственно на птиците… Че когато там долу на онази поляна, на която съм в момента и се опитваме да изтрезнеем от гаврата с балкана, там долу, на тая поляна преди векове са се качвали хора, само за да говорят за неща, за който долу не е било позволено и да се мисли…на колко високо трябва да се кача, за да се почуствам голям, колкото тях, и това ли е начинат, знаейки, че качвайки се толкова на високо непременно ще забравя онова, което те са извисили до такава степен във времето.

Бяха изминали десет минути, откакто бе истекъл ония половин час след, който разбрах, че сам не ще мога да се върна в лагера, без да се изгубя. Колкото и време да бе изминало, то бе напълно достатъчно, за да стигна до тук, преудолявайки колебанието около предложението направено ми от един от тях, приемайки с уговорката, че имам право да се върна, когато ми омръзне. Продължавах нагоре с тях, въпреки бесънната нощ, намирах сили за да продължа на горе, сила предназначена да цери гузната ми съвест; това си мисля, че може да ме накара, да се разхождам в продължение на четри часа с чашка в ръка, в която все още имаше кафе в първите наколко минути от началото на нашата разходка, по пътеката, по която рядко минаваха хора, не зная по какви причини, може би поради същата, която важи и за мен, това със сигурност не можеше да се каже за момчето, което ни водеше, това бе неговият порок, това е неговата страст, да е там, до където стига погледът му, а до къде ли стигаха мечтите му? Наистина много странно, след като научих, че и за тях нощта е била бесънна и че самият той преди един час е огласял с непоносимият шум на една тръба сутришното затишие; пътеката , по която никога не минаваха кози, може би, защото нагоре нямаше пасища или просто, защото козарите не намираха смисъл и желание да се катерят по тази, която в други случаи би се наричала козя пътека, бе служела за работа единствено на магарето, което през пролетта на осемдесет и седма година, трябваше да изнася материалите, за да се построи отдавно разрушената хижа, носеща името на най-лошата бабичка в нашият свят, от която бяха останали единственно основите и външната туалетна.

Първата скала, на която се качихме бе една от най-високите, които се виждаха от долу; гледайки на там, наистина се впечатлявах от постижението, което преди час ми се виждаше, като абсолютно спасение. Първото, към което гледах бе нашият бивак, погледнах и околността, в която бяха пръснати празнуващите, където вече с нова сила се разнасаше звукът от неостаряващ сръбски хит, именно нещата, от които исках да избягам, но не и за това, за да ги зърна за последен път, като на раздяла, а ей така от глупост, за да знам, че винаги мога да съм на далеч от всичко.Човек обича да се успокоява и то най-често с това, че е нещо повече от другите. Гледах на долу и не мислех за нищо от онова, за което щях да мисля в последствие, наслаждавах се на висотата си. До тук, както и на всеки друг не ми бе достатъчно, трябваше да продължаваме на горе. Това нещо щеше да се потвърди и в момента, в който наблюдавах отгоре настоящата си висота.

Напредвахме бавно и въпреки това нямахме възможност да се наслаждаваме на гледката, без да спираме. Разполагахме с една бутилка и една малка туба, те ни бяха напълно безполезни, но ги използвахме, за да пием водата, току що налята от потоците и кладенчетата, които срещахме постоянно по пътя. Те винаги бяха там, когато ужаднеехме и винаги ужаднявахме, когато ги срешнехме.

На места като тези човек има възможноста да разбере колко е отчужден и изолиран. Когато попивах с широко отворените си очи всичко онова, което виждах там, седнали на най-достъпната от високите скали, в мен се събуди подозрението, че единственото излишно нещо тук, съм аз. Тук, където за момент си претставям, как природата с привидното си бездействие е могла да достигне съвършенството, и как тя е направила и една голяма грешка, единствена и за това толкова обичана грешка, когато ни е създала. Един от моите спътници ме попита, едва ли не с възмущение, как би могъл да опише всичко това на някого и при това да събуди същите чувства у него, както у себе си, отвърнах му с мълчание и повдигане на веждите, но тогава бях откровен и в последствие си дадох сметка, че няма нужда и смисъл да се опитвам да описвам всичко онова, което видях и почуствах, но човек бързо забравя и се отдава на своя навик превръщайки се в центърът на вниманието (им) да забавлява околните. Именно в същата ситоация щях да се уловя в последствие прибирайки се в лагера, с ускорена крачка, усещайки неговата близост, мислейки си едва ли не, че съм спасен след дългата и истущителна разходка, и сядайки на масата при обядващите мои приятели, забравяйки изведнъж всичко онова, до което се опитвах да се докосна с мисъл, се впуснах да рисувам едно на пръв поглед наистина съществуващо приключение, за което до този момент изобщо не бях и подозирал. Разказвах им за натоварването и пролятата пот, за растоянието, което изминахме, за височината, до която се изкатерихме и за възхищението ни, когато гледахме всичко онова, което остана под краката ни, за змията, която нашият водач бе видял пръв и въпреки многобройните му предупреждения и няколкото случки, който ни бе разказал като пример , за да събуди страха у нас към змиите и със това и нашето внимание, с мен не се случи до момента, до който не видях неговата реакция, когато се срешнахме с една пепелянка. Да, наистина в мен се събуди страхът и предпазливоста, но аз не можах да събудя дори и престореното внимание у моите сътрапезници, та камо ли да ги накарам да се развълнуват, като че ли в началото това ме разочарова, но това бе само момент, след който се сетих, че това пътуване не би трябвало да ме доведе до тяхното впечатление. Не се бях сещал за това, защото не го и знаех, а много ясно можех да го доловя в липсата на каквито и да е думи на Г. (нашият водач), когато от най-високата точка на нашето пътуване той сочейки едно доста отдалечено скалисто било, което всъшност бе и най-впечатляващо на глед, доста по-внушително от онова, което сега бе под нас, но му се възхищавах сутринта от долу, чудех се дали това е границата, която човек достигайки я си дава сметка, че не може да продължи по-нагоре, защото неусещах желанието да стигна до там и да опорача с присъствието си, това толкова прелестно, от положението, в което го наблюдавах в момента място… Не, не съм толкова сигурен дали бе точно така , може би така ми се искаше, но все пак факта, че не срешнахме името му (на Г.) изписано никаде по онези изсечини по корите на дърветата прякори и имена, на опитващите се да замразят времето и навярно, връщайки се след години поглеждайки следите от своята младост по корите на дърветата, изписалите ги да си спомнят, че тя наистина е съществувала, и тогава колко малко ще остане, за да се расеят техните колебания, колко малко, поне да бяха оставили още една следа; следата, за която, мислейки си човек и знаейки за нейното отсъствие, може да изрече, впил жадно своя във всеки друг поглед, че не съжалява за нищо, за нито един момент…във всеки един поглед, но само докато не срешне отражението на тъгата в собствените си очи. Но едва ли и тогава човек ще забрави за способността си да сравнява и да се стреми винаги към онова нещо, което е било "облагодетелствано", като нещо повече от всичко останало, и което "винаги" ще е нещо повече и най-желано до тогава, докато не бъде прелъстено от човекът, който сам го е поставил на този пиадестал, и който дори разобличил тази измама не би променил идеята, чийто край никога не би го задоволила, не защото не е реализирана, а защото е "предадена", не от който и да е, а от самата цел… И започва всичко "от начало". Ново начало на старата идея. Само остава да си намеря ново "най- хубаво", ново "най-прекрасно", ново съвършенство. Малко са нещата, които за сега са все още на зенита на нашите блянове, за да се озовът по съответният ред в прахът под краката ни.

Когато започнахме спускането, слънцето вече се бе искачило достатачно на високо за да ни припомни, че сме изкарали бесънна нощ. Но все пак умората не бе до там тягосна за да унивам, но както вече споменах, тази енергия или по скоро тази борба с умората всъшност бе борба с неспокойната ми съвест… Когато става дума за човек и за всичко онова, което се случва около него, за което трябва да е благодарен единственно на себе си, аз много се затруднявам в опита си да се откъсна от всичко човешко, дори и тук сред напълно освободената от човешката култура природа; аз все пак успявам да заразя чрез съзнанието си това чисто до страх място (защото човек наистина го е страх от чистотата), та нали това не е неговата природа и винаги е готов да демонстрира своето превъзходство над нея, като е в състояние дори да й се присмее. По какъв начин да се отскубна от мисълта, че тази разходка е един спомен в смъртта, че в същият миг, когато се прибера при останалите аз ще бъда същият онзи- един от останалите, въпреки гордостта, която ще бъда придобил след малката авантюра. По какъв начин, да преживея всичко това, минавайки през стръмните пътеки, да не се чувствам като победител.


2004-11-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)