БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

СИВИЯ ПАСПОРТ НА УЧЕНИЯ БЕРГ – ЮРИЙ ЯКИМАЙНЕН

Любомир Георгиев Занев (любомир)

Раздел: Преводна проза  Цикъл: ЮРИЙ ЯКИМАЙНЕН - проза

Живял някога един учен, който се казвал Карл Берг. Написахме “живял някога”, вероятно, за да започнем по-бързо, или съобразявайки се с някаква обща известна формула, или форма, но, за да сме честни, ще кажем, че и днес все още ученият Карл Берг си е жив и здрав. Той се занимава с космоса, изучава космическите лъчения. Предците му, почти всички, са били военни. Те са участвали още в Първия кръстоносен поход, после основали в Близкия изток свои селища, отбранявали местата, свързани с Исус Христос, от поругаване и от набезите на варварите. През 13-ти век били принудени да се махнат оттам и се завърнали в родната Германия, но тъй като там нямало къде да се разгърнат (влакът, както се казва, бил заминал), те тръгнали заедно с други, завърнали се от Палестина рицари, да завоюват нови земи. Къде с добро, къде – с лошо, с огън и меч, те покорили изостаналите племена на латите и естите, които тогава живеели също както чукчите, полинезийците или северо-американските индианци. Наложили им християнството, прокарали им пътища, започнали да търгуват с Европа, научили дивите ловци и рибари истински, а не как да е, да орат, да сеят и да прибират реколтата, научили ги и на четмо и писмо, понастроили множество приказни замъци, около които по-късно възникнали градове. Край един от тези симпатични градчета, град Дорпт (Тарту) работи в обсерватория нашият герой, ученият Карл Берг. Няма да се разпростираме прекалено дълго върху родословното му дърво, но само ще отбележим, че много от неговите предци са били на служба в армията на царска Русия, фон Бергови са имали фамилни замъци и в Естландия, и в Лифтландия, и в Курландия, а после едни помагали на финския генерал Манерхайм да си издигне укрепленията, строили му дотове и дзотове, а други пък обратно, служили в Съветската армия и разрушавали същите тези укрепления... “Измената се времениха”, изказа се веднъж в разговор с внука си Карл вманиачения в дедайлите на военното изкуство дядо, което в превод от особения му език означаваше “времената се измениха”. Дядката - о.з. генерал-майр Густав Берг не беше нито веднъж раняван, изобщо никога не беше воювал и цял живот се числеше към Академията на Генералния щаб, имаше, впрочем, и маса най-различни награди в това число и златен монголски Сухе-Батор и един калаен метал на Етиопия, а това, че често се оплиташе в приказките си, си беше просто от старост. Изказването му беше във връзка с това, че Естония се отцепи, стана независима и той, колкото и да бе странно, даже приветства споменатото събитие – явно и на него по това време му беше омръзнал съветския бардак. Обаче най-първото нещо, което там провъзгласиха, беше не равенството, братството и всеобщото щастие, както поначало именно това и се очакваше, и за всеки, и всички от естонците се обещаваше, но провъзгласиха някаква си особена национална изключителност, а всички останали, съставящи към четиридесетина процента неестонци, бяха разделени на категории и бяха заставени да преминат през унизителни процедури, вчастност да държат изпит за владеене на естонски език. Освен това, издадоха и още едни закони, засягащи военните, в това чисто и бившите военни и членовете на техните семейства. - Вие, Карл, сте типичен окупатор, - казаха на Берг в имиграционния отдел, където беше заставен да отиде, - макар и да владеете перфектно естонски език, гражданство няма да получите, ако ще и да си захапете лакътя. Вашият дядо и татко Ви са служили в Съветската Армия и Вас, като дете, са Ви докарали тук от Ленинград (Санкт-Петербург)... - Не разбирам, - отговаряше им Карл Берг на прекрасен естонски, на който биха могли да завидят поголовно всички депутати в парламента и нелишеният от определени литературни способности президент. Да оставим президента – от езика му биха счели за чест да се поучат повечето класици от местната естонска литература, ето такъв език имаше. – Какъв окупатор може да бъде баща ми, - продължаваше да се възмущава Карл Берг. – Та, той беше най-добрия човек на света, винаги дружеше със съседите си естонци и не е имало случай да не отстъпи мястото си на старец или на жена в автобуса. Да, той беше капитан първи ранг, редови офицер, действаше винаги строго по заповед и служеше честно. Друга нещо беше неговият братовчед, гестаповецът, когато влизаше, например, в трамвая в бившия Ревел (днешния Талин), и моментално всички естонци ставаха прави, докато той не седнеше, - ето това аз го разбирам като окупация... С една дума, не му дадоха на Берг гражданство, но затова пък му издадоха някакво сиво “разрешително за жителство”, като вълчи билет, “аусвайс”, и той, оплешивелият вече учен със световно име, изявявал се някога блестящо на конференции, беше принуден всеки път, като някакво момченце, като някакъв непълноценник, да отговаря на многобройните покани от чужбина ту с разбираем, ту с неразбираем отказ . Бързо приказките се разказват, но работа бързо не се прави – тук ние само споменахме за “разрешителното за жителство” и тръгнахме да разказваме по-нататък, че всъщност на нашия Карл се наложи да се реди на многокилометрови опашки, и не само от сутрин до вечер, но и през нощта и като цяло всички тези състояния и разходки му отнеха не един ден или два, а цели няколко месеца... От родината на Галилео Галилей пристигна писмо-покана от един учен приятел. “Извинявай, - отговари му съответно Берг, - не мога да дойда, т.к. нямам нужния паспорт, моят е сив на цвят, а трябва да бъде син, пък още не е оформен както трябва, така че нямам възможност”... “Що за дивота, - помисли си италианецът, - даже по съветско време намираше възможност да дойде, а сега, когато Естония е вече независима, не може да намери възможност. Нещо не се връзва тук, сигурно просто не иска да дойде.”...И приятелят му се обиди и спря да му пише. Японците, богати и щедри хорица, взеха, че му организираха едномесечно турне с четене на лекции, преговори за издаване на книгите му и още цял комплекс от развлечения. “Нас ни интересуват, - пишеха те, - не само Вашите локални постижения, но на първо място космогонните Ви модели, изводи и разсъждения, защото Вие сте не само първокласен астрофизик, но и сте философ”. Към писмото имаше и допълнителна бележка на японски език, от която Берг отлично разбираше, че в съответствие с обема лекции са приготвени и красиви пликове с добри хонорари... И, разбира се, Берг не можеше да замине. А животът си подтичкваше, както си му бе редът. Всички негови колеги, които имаха син, подчертано естонски паспорт, т.е. гражданство, можеха спокойно да пътешестват и се миткаха по света, където си поискат – и по конференции, и просто на почивка, получаваха си като пълноценни граждани разните там грандове, кредити, помощ от безбройните фондове, купуваха си мобилни телефони, модеми, интересни компютърни програми, апартаменти, вземаха си на лизинг коли. Карл, наш Берг ходеше на работа и обратно с един стар-прастар велосипед, който огласяше с диво скърцане околността, и харчеше почти всичките си пари за интернет и за книги. Дори и чистачката, русолявата Хелен, пресичаше пространствата на всичките пет континента с размерите си 90-60-90. Тя си беше истински супер-модел и любовница на директора на обсерваторията, която той беше оформил на три щата чистачка, макар че тя и представа си нямаше, къде се намира нейния парцал, водещите й се метла и кофа, но редовно - ту тук, ту там - се появяваше върху кориците на модните списания. Пазачът, един полудебил, имащ гражданство, и той в пушалнята разказваше как се бил накопал през време на отпуската си, но не помнел къде точно - в ирландски ли или в лондонски паб. “Добре поне, че имам още работа и не са ме изгонили” – мислеше си ученият Карл Берг, докато премиташе кабинета си и почистваше приборите. Дори и жената на Карл Берг беше пълноценна и пълноправна участничка в празника на живота. Тя се яви на изпит за владение на езика и макар нищо да не знаеше, получи най-висшата категория, защото се били събрали цялата група и дали рушвет на приемната комисия. Разказваше му после със смях, как ония с две ръце запъхвали парите по джобове и по пазви... В новия си документ тя се записа като Майму Берг, макар много години преди това да си беше Маша. После се разведе с Берг, взе му половината къща, продаде я, вдигна гълъбите от обсерваторската селска пустош към града на големите възможности - столицата на Естония, Таллинн. Постъпи на работа в статистическия институт. За обмяна на опит, или, ей така, за развлечение, тръгна из Европата. При статистиците са много на мода приятелските състезания. Нали играта не е работа, Майму си хареса волейбола, само дето не й се нравеше топката да я нацели в празната глава и да отскочи в аут, и освен това да й развали прическата. Понякога тя се обаждаше на учения Бург “по чисто хуманни съображения”: - И защо не искаш да се явиш на изпита за езика? Говори се, че скоро ще разрешат и на бившите военни и на техните семейства да претендират за гражданство, след като са издържали изпитите успешно. Гледай да не стане късно... Нищо не й отговаряше Карл Берг, но ето какво си мислеше: “Не върви някак аз, ученият със световно име, от истинска, а не фалшива рицарска родословна фамилия, да полагам някакъв примитивен изпит, да се кланям на някакви си изкуфели старици, или на някакви пожълтели от национализъм злъчни мъжкарчета, или на някакви надуващи бузи сукалчета, дребосъци, пубери. Кой изобщо ги е измислил тези безкрайно странни и потискащи правата на човека закони? Кои малоумници са ги приели? С какво са мислили? Едва ли е било с главата... Така, както са си ги приели тия закони, - продължаваше да мисли ученият, - така и ще си ги отменят, а ние ще почакаме”... В навечерието на големия празник, назован “Милениум”, хората от цялата планета се готвеха да отбележат 2-то хилядолетие, но сърцата на много хора бяха омрачени от усещането, че са непълноценни, че са второкачествени, и че те на някого нещо сякаш са длъжни. В самото навечерие, когато и над най-малките селца, и над големите градове разцъфтяваха разноцветните фойерверки, ученият Карл Берг уморено се мъкнеше от обсерваторията към къщи, размишлявайки, както винаги за космическите лъчения, изведнъж върху блесналия синеват сняг, направо в полето до сами пътя той видя голям, сякаш паднал от Луната, портокал. “Благодаря ти, Господи, - каза окопитилия се Берг, - аз този подарък никога няма да го забравя!”... По такъв начин, кой с пълна чаша и обкръжен от внимание, а кой - в самота и, може би, вгледан в звездите, изпратихме 20-ти век и посрещахме 21-ия. На Милениума някаква делегация от чиновници-безделници беше заминала за Швеция. Като се поразвлекли (разбира се за държавна сметка, в това число и за сметка на така наречените “чужденци”, т.е. лишените от гражданство), като се поразвлекли, ама до побъркване и до опопване, на връщане към хотела решили да се заемат малко с работа и цялата им тайфа се изсипала не къде да е, ами направо в Нобеловия комитет, в комисията, отговаряща за определянето на престижните награди. Мораволъснали, закачливи, замаяни; от пиенето, от яденето и от живота свой, изнаглели и запотени от топлината вътре, като се явили, веднага поискали, закрещяли и запели: “Трябва на някого и от нашта република, гражданин, разбира се, Нобелова награда да дадете, че иначе някаква несправедливост се получава – на другите давате, а на нас не давате. Къде е правдата? Нито правда, нито право! Ние, примерно, имаме много заслужили литератори, още от съветски времена, които са написали поне по стонина романа и спят и сънуват как , са се барнали в черни фракове и с умно и голямо изражение на лицата си получават най-престижната награда. Това е важно за нас и политическо. Значи, трябва нещо да се уреди, трябва непременно нещо, някак си да се даде”... - Извинявайте, - отговорили им мъдрите шведи, - но ние не виждаме никаква нужда от това. Защото работата не е в количеството, а в качеството. Дори и да напишете сто хиляди тома, хартията няма да се превърне в литература сама. Ние разбираме, че на вас, както на всички деца, ви се нравят разните там премии и подаръци, но тук, момчета, вече се престарахте, това не ви е играчка работа... Искаме обаче да ви зарадваме, не точно вас, а републиката ви, в която има един достоен за наградата ни човек – това е ученият Карл Берг. И полетели телеграмите, зазвънели телефоните, започнали да ровят в компютрите:”Боже мили, в списъците на гражданите го няма”... Президентът на републиката лично, законно или незаконно, направил му син паспорт и му го носи на Берг, на национална чинийка, изработена по поръчка, връчва му го... - На мене, - отговаря му Карл Берг, - нищо не ми трябва. С какво съм по-добър аз от другите, ония безправните, които нямат гражданство? Да не би да съм някакъв спортист, дето е подскочил най-високо, или е бил най-бърз от всички, или е забил решаващ кош или решаващ гол, та да ми връчвате този паспорт “за заслуги”, не ви разбирам... А съм рицар и никога на задни лапи не съм заставал, не съм подскачал, и няма да го направя... Ето това им каза ученият Карл Берг. Те и сега си хапят лактите, не спят добре и се мятат в съня си:”Ех, защо го приехме този непопулярен закон, който нищо не ни даде, освен загуба на достойнство и унижения”... В днешно време ученият Карл Берг пътува много по света, изнася лекции в най-известните университети, за него правят научно-популярни филми. Той за нищо на света не взима никакво гражданство и това не е негов проблем, а проблем за ония чиновници и за ония държави, които се надпреварват презглава да го канят. Те си произвеждат техните си особени циркуляри, разпореждания, изключения и тихичко проклетисват “сивия паспорт” и тоя, който го е измислил. Берг вече много отдавна широко е загърбил цялата тази миша суета и освен това разполага със средства – с лопата да ги ринеш. И, заедно с почетния диплом, му връчиха и милион...
2004-08-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)