БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Плачът На Небето

Георги Валентинов Панайотов (hell spirit)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

 

Хората можеха да говорят помежду си.
Някои твърдяха, че могат да разговарят и с животните.
Но аз можех да говоря с цялата природа. Не само с живата, но и с тази, която хората смятаха за мъртва. Говорил съм със скалите, с планините, с реките, с езерата. Научих много от тях. Те бяха свидетели на времена, които никой не помнеше. Знаеха много за миналото. Помнеха всичко така, както се е случило. Те бяха живата история на Земята.
Но само аз можех да ги разбера.

Една нощ седях безмълвно на една скала. Небето беше ясно, осеяно с милиони звезди, а Луната грееше с пълния си диск и хвърляше светлина над спящите полета и планини. Беше тихо, а аз гледах съзвездията. Бяха толкова далече, не можех да говоря с тях, а сигурно щяха да ми кажат интересни неща. Но виж, Луната, тя беше близо и от нея бях научил много. Но днес беше мълчалива.
Тогава една капка падна на дланта ми. Погледнах нагоре, но там нямаше облаци.
- Защо плачеш? - попитах аз.
- Защото ме нараниха - отговори Небето.
- Кой?
- Хората - и Небето сякаш потръпна.
- Но как?
- Дори ти не можеш да разбереш. Аз съм тук много преди всичко живо. От мен е по-стара единствено Земята. Родих се, за да пазя живота, когато се появи. А сега ме унищожават. Ако си отида, всички ще загинат.
- Разбирам - въздъхнах аз - Цялата индустрия, самолетите и всичко останало...
- Не разбираш - прекъсна ме Небето - Това е нещо, което мога да преживея. Нещо, с което мога да се справя. Нараниха ме самите хора.
- Но как? - недоумявах.
- Преди бяха по-добри. Но с всеки изминал ден стават все по-лоши. А аз виждам това. Виждам всичко, защото съм навсякъде над тях.
- И не можеш да направиш нищо...
- И не мога да направя нищо...
Замълчах. Никога не ми беше идвал на ум този факт - че единствено Небето познава всички. Защото няма жив човек, който да не е стоял под него. Той може да е бил сляп, да не е виждал никога Небето, но Небето го беше виждало. И възприемаше всички хора като свои деца.
Изправих се и разперих ръце. Около мен ясната нощ беше помръкнала. Луната светеше, но не толкова ярко, колкото преди. Сякаш ме гледаше с укор. Всъщност тя не принадлежеше на Небето, тя беше отвъд него. Но въпреки това Небето и Луната бяха като едно цяло, а също така и Облаците, и Звездите, и Слънцето. Всички те бяха като едно цяло, макар никога да не бяха били такова.
- Разбирам - отново казах аз - Но не можеш да затвориш очи.
- Не мога. Но дори да можех не бих го направило. Не мога да изоставя живота.
- Но освен хората има и друг живот - казах изведнъж - Всички тези животни и растения? Не намираш ли радост в тях?
- Та нима човекът не е завладял цялата земя? - отговори ми Небето - Нима не личат отпечатаците от делата му навсякъде? Един лъв, който живее в саваната, не я напуска. За него няма живот извън саваната. Но човек отива дори там, където няма нищо за него. Той е завоевател. Заграбва големи земи, обявява ги за свои и започва да стои, без да се интересува, че прекъсва живота на други същества.
Нямах какво да кажа. Небето отново беше право. Но и аз, също като него, бях безсилен. Та кой има сили да спре развитието на човека?
Чувствах се виновен за това, че съм човек.
А какво щяха да правят хората, ако го нямаше Небето? Кой щеше да бди над тях?
- Безсилен съм... - промълвих накрая.
- Никой не може да спре започнатото.
- Но аз бих могъл поне да споделя болката ти - предложих.
- Защо? - учуди се Небето.
- Може би ще ти е по-леко. Ако ме вземеш при себе си? Ако стана част от теб?
Небето въздъхна и отнякъде повя вятър.
- Искаш ли да разбереш какво ми е наистина? Добре, затвори очи...
Затворих очи. Тогава сякаш светът се завихри и го видях отвсякъде. Беше объркващо, но успях някак да свикна. Нереално беше едновременно да виждам Токио и Кайро, Москва и Ню Йорк, Сидни и Будапеща. Там долу се движеха милиони хора. Милиарди. Едни крадяха. Други убиваха. Трети воюваха. Много бяха тези, които вършеха злини. Но имаше и добри хора. Но дори от тях лъхаше студенина. Те сякаш бяха станали неволни жертви на времето си, но не можеха да се спасят от съдбата си. От тук дори те изглеждаха някак безжизнени.
Не издържах и отворих очи. Отново бях на скалата.
- Видя ли? - попита Небето - Още ли мислиш, че ще можеш да издържиш?
- Ще мога - отвърнах уверено - Вземи ме при себе си. Нека стана част от теб. Нека бъда част от Небето.
- Не мога да те взема. Аз нямам власт над Живота и Смъртта. Ти също нямаш. А сега върви.
И аз слязох от скалата и се отправих към дома си. Но какво щях да правя там? Вече го чувствах толкова далечен и някак студен.
- Все пак... - промълвих аз, но Небето ме прекъсна.
- Не, не си го и помисляй. Казах ти, нямаш тази власт.
И след това замълча. Никога повече не пожела да говори


2004-06-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)