БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Призраци

Северина Димитрова Самоковлийска (annabell_)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Димо запали цигара и бутна прозорчето до себе си, за да го отвори до край. От следобедната жега нямаше и следа – вятърът, който духаше, докато автобусът пътуваше по Цариградско шосе, бе леден и предизвикваше приятна тръпка по гръбнака му. В автобуса нямаше много хора – две момчета в дъното и някакъв мъж на една от четворките.
От ректората се качи слабичко момиче с дълга кестенява коса. Приближи се до него и каза:
- Извинете, билети имате ли?
- Имам - отвърна той и я стрелна с поглед в огледалото. – Няма смисъл да дупчиш. Няма да се качи контрола по това време.
- Аз за всеки случаи. Не искам проблеми. – и добави тихичко – имам си достатъчно. Димо спря на спирката и отвори и двете предни врати:
- Ела при мен. Така няма да има проблем.
Усети как тя се колебае, но явно не го намери за страшен и се прехвърли отпред. Седна на столчето до него и каза:
- Благодаря.
- За мен е удоволствие. Тъкмо ще има с кого да си поговоря. – подаде й кутията си с цигари, взе си и той.
Момичето измъкна запалка, запали и му подаде огънчето.
- Сигурно е ужасно самотна професия – отрони тя. Димо я погледна удивен – малката стреляше точно. И явно нямаше навика да говори празни приказки.
- Е, добре че още има хубави момичета, с които да разменя по някоя и друга дума…
Тя пушеше мълчаливо.
- Студентка ли си?
Кимване.
- В Софийския?
Още едно. Протегна се да хвърли фаса и той усети парфюма й – едва доловим, примесен с аромата на сапун и грим.
- Не е ли късно за лекции? - подметна той и спря на Плиска.
- От работа се прибирам.
Димо помълча и рече:
- От къде ти хрумна това за самотната професия?
Тя сви рамене:
- Подушвам, че сме от една порода, предполагам!
Димо се засмя, но тя остана сериозна.
- На колко си години? Деветнайсет?
- Двайсет. – отвърна тя.
- Като станеш като мен тогава ми говори за самота.
- На колко? Тридесет?
- И две. – наближаваше УНСС и се зачуди кога ли ще слезе новата му позната.
- Няма значение на колко си, а на колко се чувстваш. – момичето се размърда неспокойно. – А аз се чувствам на сто и двадесет.
Димо не се стърпя и вметна:
- Ако това ще те успокои изглеждаш само на деветдесет.
Опитът му да се пошегува бе малко рискован, но все пак успя – тя се усмихна. На семейните общежития момичето стана и рече:
- Аз съм до тук. Ще се видим пак.
- Със сигурност.
- Лек път! – и слезе.
Докато почистваше автобуса преди последния курс видя, нещо лъскаво до столчето, на което беше седяла. Беше обица - почти я видя как проблясва меко в кестенявата грива на момичето… Вдигна я и я закачи на стойката си за чашата с кафе. По пътя се улови, че току поглежда обицата и си мисли за момичето. През следващите няколко дни го преместиха по линията на 94 и той почти забрави за непознатата. Само от време на време поглеждаше обицата и спомена за срещата го грееше отвътре. Стори му се нереална, когато я видя на спирката една вечер. Направо й отвори и тя се качи при него.
- Мислех си за теб! – каза му и тия думи го оставиха почти без дъх. И преди да се усети Димо й отвърна:
- И аз за тебе.
Отново усети слабия полъх на парфюма й.
- Как върви работата? – попита ей-тъй, да преодолее смущението си.
Момичето сви рамене и извади кутията си с цигари:
- Сега е мой ред – усмихна му се тя и му подаде една.
В този момент някаква бабка искаше билет и Димо нямаше свободна ръка. Като видя, че е зает, момичето му запали цигарата и я пъхна между устните му. Димо усети как дланите му се изпотяват – по дяволите, все едно току-що си беше откраднал целувка! Чак след като тя слезе видя, че е забравил да й върне обицата.
Започна да чака всяка вечер, в която е на работа да я види. Говореха надълго и нашироко за всичко. Димо започна да усеща, че с него се случва чудо. Той, преситеният от живота, уморен от срещи и раздели, от разбити мечти, изведнъж спря да усеща самотата. Нямаше вечер, в която да е на смяна, и тя да не се качи от Ректората с неизменния си парфюм.
На 4 юли, рожденния му ден обаче я чака напразно. Закъсня със седем минути, защото не смееше да тръгне, за да не я изпусне. Когато накрая затвори вратите се почувства смачкан, но и притеснен. Пътят към Студентски град му се стори убииствен. На другия ден тя се появи. Димо си отдъхна и всичко потече по старому. Една вечер му се видя някак особена и разтроена.
- Тежък ден? – попита я той, след станалото ритуално запалване на цигара. Тя не отговори веднага.
- Днес си мислих за смъртта. – довери му накрая. – И знаеш ли как си я представям? Космическа самота. И много се уплаших.
- Рано ти е за тия мисли – отвърна й той, но му стана тревожно.
Беше се извил вятър, който подмяташе във въздуха всякакви боклуци. На Плиска, както винаги бе лудница и той се забави малко повече.
От един стълб се вееше някаква хартия и докато затваряше вратите, се откъсна и полетя. Вече беше потеглил, когато хартията се лепна за стъклото. Имаше снимка и въпреки че беше черно-бяла и неясна, той позна безименната си събеседничка.
Очите му се спряха на надписа и внезапно стомахът му тръгна към гърлото. Там пишеше:
“ Скръбна вест: На 4.07. тази година нелепо ни напусна скъпата ни и непрежалима Анна.”
На столчето до него нямаше никой. Във въздуха се усещаше слаб аромат на парфюм, а до лявата му ръка меко блестеше един спомен.

Самотата ражда нашите призраци.


2004-06-25

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)