БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Да полетиш

Катерина Иванова Кирилова (white bat)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

- Единственият начин да полетиш е да се отлепиш от земята – говореше тихо и равно, някак упойващо. Седеше на ръба на скалата, спуснал крака над пропастта.

Приближих се бавно, с леко треперене, последните няколко метра изминах на колене. Страхът, че може да залитна, сякаш ме караше точно това да направя. Най-накрая се добрах до ръба и седнах до приятеля си. Срамувах се, че се страхувам от нещо толкова просто. Усетих нищото под краката си... И тогава осъзнах, че цял живот бях жадувала за този миг...

 

***

Момчето бягаше през трънливия шубрак, бялата му риза бе цялата раздърпана и в пръски кръв. Изход от гората не се виждаше, а слънчевите лъчи все по-рядко се мяркаха измежду листата на високите дървета. Студеният вятър започна да вие между клоните. Светлин не усещаше студа. В сърцето му гореше един невидим, тих, но разрастващ се пламък – на накърнената гордост. Освен тази болка, никоя друга не го интересуваше.

Нощта го надви. Изтощен до краен предел, Светлин падна на меката влажна земя.

***

 

- Виждаш ли онази скала отвъд?

- Дето прилича на орел?

- Да. До нея трябва да стигнеш. По този начин – мъжът за миг застана неподвижен, после се хвърли напред и се понесе над ждрелото. Прекоси го бавно, стъпи на скалата и тържествено се обърна към своя ученик. После се върна по същия начин.

- Видя ли? По-важно е обаче не какво правя, а какво мисля.

- Да... Но аз не мога да летя... Ще падна...

- Щом така мислиш, действително ще паднеш! Ще успееш само като повярваш, че можеш да летиш.

- Но аз не знам дали вярвам...

- Не вярваш? Виж пак! Щом аз мога, можеш и ти. Вече знаеш достатъчно.

Светлин го гледаше и мълчеше. Колко пъти бе летял насън, а сега, когато можеше да го направи наистина, не се решаваше. Бе убеден, че той не би могъл да се задържи. Неведнъж се бе плашил по време на обучението си, но сега беше друго. Знаеше, че страхът ще го погуби начаса. Затова най-много се страхуваше от самия страх, който сякаш стискаше сърцето му и не му позволяваше да диша. Нарастваше...

- Хайде, тръгвай!...– гласът на магьосника се чу отвъд. – Какво чакаш?

Светлин не помръдваше от мястото си. Искаше му се никога да не бе стигал дотук. Но връщане назад нямаше... Или имаше? Винаги има друг начин, винаги! Страхът го владееше напълно...

Мъжът прелетя до момчето, този път много по-бързо. Беше леко нервен.

- Защо не тръгна като те извиках?

Светлин мълчеше. Очите му се напълниха със сълзи. Опитваше се да ги преглътне, да отговори нещо, но гласът му бе изчезнал.

- Страх ли те е?

- Да – отрони момчето едва чуто.

- Всеки е минал през това... Не мисли за пропастта, мисли за скалата... Имаш ли ми доверие?

Разбира се, че имаше. Светлин се опита да тръгне, но спря на ръба. Ядоса се на себе си. Върна се назад, опитвайки се да не среща погледа на своя учител. Засили се втори път, отново спря, но изгуби равновесие. Усети мощната ръка на магьосника, която вместо да го издърпа, го тласна в нищото.

Момчето чу писък с неопределена посока. Осъзна, че самият той вика. Видя приближаващата се земя. После всичко изчезна.

 

***

Събуди се в дома на своя учител. Същата стаичка, която го бе приютявала цели 3 години,  докато той се обучаваше за магьосник. Сега му се струваше по-чужда от първия ден, в който бе дошъл. Слънцето още не бе изгряло. Момчето искаше да си тръгне незабелязано. Започна да събира вещите си. И въпреки вече взетото решение, нещо го дърпаше назад. Светлин притъпи това вътрешно усещане чрез спомена за страха. И така си мислеше, че постъпва правилно.

 

***

Когато се завърна у дома го посрещна учудената му майка. Беше му трудно да й обясни защо точно се бе отказал, но тя го разбра. Като всяка майка го утешаваше и се радваше, че отново са заедно след толкова време. Светлин се чувстваше почти както преди, отново не се тревожеше за бъдещето, отново правеше нещата, които бе свикнал като дете. Смущаваха го само думите на баща му, че явно магьсническият занаят не е бил за него, нещо което самият той никога не е одобрявал.

Изминаха няколко седмици, откакто момчето се отказа от обучението си. Докато работеше, не мислеше за това, но когато спреше, чувстваше някаква непоносима пустота. Нещо липсваше и той знаеше какво. Но не можеше да продължи преди да преодолее страха си.

Дните започнаха да му се струват все по-скучни и безмислени. Спомняше си уроците на учителя си, които едва сега разбираше. Този човек беше не само много мъдър и знаещ, той го обичаше като свой син. Светлин съжаляваше, че си тръгна без дори да му благодари.

А нощем напрекъснато сънуваше, че лети. Мигове на безгранична свобода и щастие, които му показваха пътя...

 

***

- Когато ти помогнах да се отлепиш от земята, ти наистина летя. Само че беше за много кратко и започна да падаш. Знаеш ли защо?

- Да. Помислих си, че не мога. Но ти не ме остави да умра.

- Че защо? Повечето хора живеят добре и без да летят. Те дори не го искат...

- Но аз искам... и ще го направя. Готов съм.

- Добре, но този път няма да ти помагам, за да не разчиташ на мен – учителят се усмихна вътрешно.

Това леко притесни Светлин, но той бързо изхвърли от мислите си възможността за неуспех. Пое си въздух и бавно издиша. Сега! Засили се към ръба и скочи.

Знаеше, че има много други пътища. Но това бе неговият...

 

***

 

- Виждаш ли онази скала отвъд?

- Дето прилича на орел? – попитах аз.

- Точно тя.

- Сякаш някой нарочно я е поставил там.

- Може... – замислено отговори моят приятел. – Искаш ли да я стигнем?


2004-06-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)