БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Специални (Original name-Special)

Петър Дойнов (pittyman)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Това произведение се явява като продължение на Подпалвачката на Стивън Кинг. Понеже не можах да се свържа с него (след повече от година опити) реших да го публикувам, а ако се заинати, че съм му ползвал сюжета-ще го променя съвсем малко, а ще се получи произведение, което няма нищо общо с първообраза. Моля те, драги читателю, ако можеш помогни ми да намеря публичен e-mail на Стивън Кинг и да си озаконя романа. Да това ще бъде роман, и като такъв е замислен, но реших да не пиша повече от 100 страници и след това да ги променям, а да положа основата, да получа разрешение да го продължа (или не) и да го допиша.
Надявам се че ще ти хареса този разказ-роман, Драги Читателю.
Приятно четене!




-Как го правиш?
-Не знам. Просто се съсредоточавам и то става. Май си приличаме по много неща. Само че ти си загубила баща си. Да знаеш само как искам това да не беше се случило. Как само искам да заменя твоя за моя баща. Не за това, че не се отнасяше добре с мен, не дори за това, че ме биеше, когато бях само на годинка. Бих го заменил дори ако беше най-добрия баща на света-в този миг Пепи се разплака. Фастъче, ти си специална. Нямам предвид способностите ти. Ето, че и аз ги имам. Нужно е да го искаш. Щом искаш нещо достатъчно силно то става. Ти дребосъче си специална, защото си дете. Всички деца са специални. Независимо дали го разбират или не. Още от зачеването си ти си специална. И всяко едно дете. Чарли, искам да се сменя а теб. Искам да се върна назад и да поправя стореното. Но не още. Трябва да се уча. Трябва да науча всичко, което е станало през живота ти. И този на родителите ти.
-На Земята, в Терра измерението има един писател. Казва се Стивън Кинг. До колкото знам той е написал книга за моето семейство. Можеш да започнеш от там.
-Добре мила, каза Пепи и излезе от стаята.
-Надявам се да те помня-пророни една сълзичка Чарли. Толкова си добър!


*                *                    *

След като Пепи излезе в тъмната нощ от сумрачната сграда, където се бяха скрили временно с Чарли и Ник от Арсенала той се хвърли в луд бяг към своя стар и учукан Додж. Влезе вътре с космическа скорост и завъртя ключа за запалване. Нищо не стана. От тъмнината към него тичаха седмина от главорезите на Кап, извадили узитата изпод шлиферите. Пепи потъна в подсъзнанието си и с еди огромен тласък, премина в Терра измерението.
Когато се съвзе видя, че се намира в някаква тъмна уличка, която пред него изсветляваше до мъгливо сиво.
-Къде съм-се пророни от напуканата му уста и адска болка прониза съзнанието му. С трепереща ръка той извади неотлъчната вече няколко месеца кутийка аспирин от джоба на старото си протъркано сако и изсипа в устата си десетина. Сдъвка ги с гримаса на отвращение и затвори очи. Засънува. Сънуваше, че отново е дете, но това дете има баща, който го обича, и който му показва неща, за които то дори не е и мечтало. Учи го да ката колело, да играе беизбол, да бъде мъж.
Изведнъж остра болка прониза съзнанието му и той се видя отново в стария си очукан Додж в тъмната уличка. На пръв поглед нищо не се е променило, с изключение на това, че страшен вой пронизваше ефира.
-По дяволите, изруга тихо свилия се от непосилна болка на предната седалка мъж, и се огледа с виновна физиономия. Досега му с Чарли го беше променил в учудващо добра посока-вече не пиеше (не че си няма други проблеми), не псуваше, е докато не се случи нещо такова и не се изпусне, и изобщо тя му влияеше много добре. Започна да мисли повече, но не и прекалено, преди да направи нещо, за което после ще съжалява. А той не оправда очакванията и, по дяволите. Ето, пак се изпусна. Но следващия път няма да е така. Все пак е дошъл в този свят не за да се самобичува, а за да спаси бащата на Чарли. Изведнъж сънят му отново стана реален. Той видя към него и баща му да се приближава Кап с хората си. Той стана решителен-не би могъл да бъде по-решителен. Първо ще трябва да отиде до Бенгор и да намери Стивън Кинг. Второ ще трябва да го накара да пренапише историята, или да го вкара по някакъв начин в нея. И трето да спаси живота на бащата.
Пепи се надигна от скривалището си и завъртя ключа за запалването. Учудващо плавно двигателя запали и разви обороти, които не беше развивал от години. Мъжът погледна арматурното табло и видя, че резервоара е пълен до горе. При мисълта за това сърцето му подскочи-не можа да си спомни откога не го беше напълвал до капачката. Въпреки треперещите ръце той излезе плавно от задънената уличка и пое по интуиция на север. Тя никога не го лъжеше. След десет километра стигна до крайните квартали на града и тръгна по магистралата. На седмото отклонение видя табелата за Бенгор. От там разбра, че му остават още тридесетина километра.
След четвърт час той стигна до покрайнините на града и започна да обикаля. Вече почти се беше развиделило, когато стигна до една позната къща. Спря и започна да мисли откъде я помни, докато в ума му не изкочи лист от книга, който му беше попаднал някога и някъде. На него беше поместена снимката на същата тази къща, а под нея имаше няколко думи за Стивън Кинг. Той зачака. Слънцето изгря. Децата започнаха да излизат от къщите и да се качват в жълтия училищен автобус. След половин час родителите им започнаха да тръгват за работа. Едва като стана десет и половина Пепи се осмели да излезе от колата. Отиде до пътната вратата и започна нервно да пристъпва от крак на крак. След малко я отвори и тръгна по алеята. Спря пред входната врата и потъна в трескави мисли.
-Какво ли да му кажа-помисли си той. Та той дори не ме познава. Как да започна? "Здравейте, мистър Кинг. Аз съм един от героите от продължението на романа ви Подпалвачката. Тоест не от романа, а от истинския живот, който описвата в него. Аз съм от друго измерение и със силата на волята се пренесох с ето тази кола. Тъкмо ме гониха хората на Кап и аз се (как се казваше) пренесох във вашето Терра измерение." Сигурно ще ме помисли за луд, и ще ме приберат в някоя от тяхните лудници. Значи ще трябва да му покажа някой от моите "фокуси". Но дали ще повярва в някой от тях? Не знам. Ще трябва да разбера.
В мига, в който Пепи понечи да натисне входния звънец вратата се отвори и една ръка бързо се протегна и го дръпна вътре.
-Да не си луд? Как можеш да стоиш така отпред? Някой може да те познае. Щом аз те познах, какво остава за другите? Пред Пепи стоеше човека, изпод перото на който бяха излезли толкова много добри книги на ужасите. И на истинския живот, припомни си Пепи. Самия Стивън Кинг.
-Мистър Кинг, аз съм...
-Знам кой си-прекъсна го Стивън. Ела бързо горе. И писателя го повлече за ръката по стълбата. Само трябва да видиш какво е в кабинета ми.
Двамата продължиха по един къс коридор и влязоха в средно голяма стая, която Стивън беше оборудвал като свой кабинет. Вътре всичко беше в безпорядък. Компютъра беше съборен на земята, парчета от електронната пишеща машина бяха пръснати по пода, а книгите бяха съборени от рафта на стената. Много от тях бяха останали без подвързии.
-Твоето преминаване през Прохода направи това. Тъкмо написах как към теб се отправят клонинга на Кап и хората му, и се чудех как да продължа, когато кабинета ми сякаш се пренесе в центъра на някакъв огромен ураган и всичко стана на парчета. Знам, че това не звучи никак професионално, но беше точно така. Не знам колко време продължи. За мен това време беше цяла вечност, но най-вероятно всичко е траяло най-много минута. Когато всичко утихна се заех да разчиствам и се натъкнах на това-Стивън тикна в ръката на Пепи измачкан лист хартия, на който беше писано почти до края. Листа беше омазан целия с кръв, която вече беше почти напълно изсъхнала. Когато я приближи до носа си Пепи долови освен металния мирис на кръв и мириса на парфюм. И мирис на канела. Миризмата на Кап.
-Преди да спасиш Чарли-продължи Стивън, ще трябва да се справим с тази пасмина, защото без мен няма роман-няма те теб, няма я Чарли, няма нищо. Просто твоя свят ще спре до тук.
-Не съм съгласен с това мистър Кинг! Аз вярвам, че моя свят го има и е истински. Вярвам, че той ще продължи да съществува и без теб. Но все пак ще ти помогна. Защото съм човек на честа. Или поне се опитвам да бъда. Опитвам се да спася живота и любовта на едно дете към живота. Опитвам се да спася баща му.Момичето, както каза преди малко се казва Чарли. И е само на десет годинки. Тъй като според мен не знаеш всичко, което ще ни трябва в битката с Арсенала ще ти разкажа какво се случи след края на романа, в който разказваш за живота на семейството й. Преди година Чарли загуби баща си в опит да се спасят от затвора на Арсенала. След като убиха татко й Чарли направо полудя. Тя не знаеше какво прави, и така се беше развихрила, че тогава унищожи цялата щаб квартира на Арсенала. И за финал покри всичко с лепкавата мъгла на водата на езерото от ранчото. И това я спаси. След като видях какво е станало по CNN веднага започнах да се ровя в нещата. Преди да я срещна бях на щат в Rolling Stone, но поради счупване отсъствах от редакцията на списанието. И както си седях удобно в креслото и се наслаждавах на приятната отнесеност от болкоуспокояващите, когато в ума ми прещрака за какво става дума. Ставаше дума за детето, което според много мои источници  беше там, а според много други не беше. Противоречива работа, нали знаеш-мълвата е същата като горски пожар през сухия сезон-покрай сухото гори и суровото, и то с огромна скорост. Та и сега беше така-мълвата се разпространи със скоростта на прериен пожар. А тя беше започнала от една истинска случка. Просто човек от охраната, който беше виждал и преди шантавия индианец, Рейнбърд де, в кабинета на Кап и го знаеше що за стока е го засече в санитарните помещения с D пропуск. Това просто не можеше да е истина. Веднага  след работа разказа това на един свой приятел, който случайно се оказа мой "снабдител с информация" така да се каже от кухнята на "Смърдящия опосум", а той снесе информацията на мен. Обаче ударих на камък-просто човека от охраната не искаше да се изправи пред "Птицата" за нищо на света-та това щеше да е за него края на играта, наречена живот. Така че аз бях до там. Докато не стана тази непредвидена "терористична атака", на която още не са открили кой е извършителя. Тоест знаят, но това е нещо като  обществена тайна. Също като Розуел. Та започнах да се ровя из боклуците, останали от края на Арсенала и какво си мислиш, че открих-открих момиченцето. Чарли. Или по-точно тя ме откри. Не беше минала и седмица, откакто се бях завърнал в редакцията на списанието, когато при мен доведоха това малко, беззащитно същество, наречено Чарли. Да, точно така, беззащитно, защото въпреки че можеше да изпепели всичко, което е на земята само с поглед тя е едно малко дете, което има нужда от баща. Е, опитах се да му бъда баща. Бога ми, никак не беше лесно, обаче си струваше-времето прекарано с мен я накара да се съвземе отново. Докато не ни откриха. Това стана почти половин година след като тя дойде при мен. И ме накара да се скрия. Бога ми, толкова ми беше тежко. Само като си спомня-тя, самичка срещу онези горили. Тогава за първи път видях клонинга на Кап. Не можах да разбера знам го бяха направили. Сигурно опитите на още една тайна лаборатория са дали положителен резултат, и се е пръкнал той. Но без сантименталността му. Този път той беше готов на всичко, за да свърши работата. Оставането му на поста директор на Арсенала зависеше от това. Какъв глупак-та Арсенала вече не е това, което беше. Чарли му разказа играта. Но нека не се отклонявам! Кап надушил следите наЧарли, но по някаква случайност аз бях останал в сянка. Докато не ме откриха вчера при Чарли. Ник сигурно вече е мъртъв. Колко жалко-такъв добър приятел. Но мазните копелета ще си платят. Защото и аз вече имам способностите на фъстъчето. Ако не си изгубил интерес после ще ти покажа. Та откриха ни, а аз се сктих като последния страхливец. Не че съм кой знае колко смел, но за нея съм готов на всичко. Отведоха я, а аз не можах нищо да направя-можех само да гледам и да рева като някоя истеричка. Точно като някоя префърцунена ревла. Крих се два дена, докато страха за собствената ми кожа не намаля до смътен страх. Тогава излязох от къщата, и отидох до града. От там се обадих на Ник. Ще кажеш-можеше да използваш клетъчния. Но не-можеше да го подслушват. Със същия късмет можеше да са сложили агенти да следят обстановката, и да послушват телефоните в цялото градче. Обаче не бяха. Още се чудя как го бяха пропуснали. Сигурно Чрли ги беше ударила доста тежко, че те не можеха след близо година да действат адекватно. Или са смятали, че тя може сама да направи всичко. Какви невежи! Та тя е просто едно дете, независимо от способностите й. Тя не беше вундеркинг. Тя беше просто едно нещастно дете, което няколко тъпанари бяха решили да използват за опитна мишка. Защо не вземат собствените си деца и да сложат тях в клетката? Защо? Защото не могат да понесат мисълта да жертват собствената си кръв за някакво съмнително благо. А чуждите деца може. Мерзавци!
Само след ден бях в лятната хижа на Ник, въпреки че в Мейн симата вече настъпваше. Ник се свърза със свой познат, който имаше цяла хакерска мрежа и за два дена Чарли беше открита. Минаха два месеца, през които се подготвяхме за битката. През цялото време от запознаването ми с Чралийн до проникването в новата база на Арсенала аз се подготвях. Отначало исках да я зарадвам на Коледа. Виж, опитвах се да правя като нея. Исках заради нея да стана огнен човек. Въпреки последствията за мен. Просто бях готов, и все още съм готов, да направя всичко, само и само тя да не се чувства единствена. Исках да имам нейните проблеми, исках да мога да и помогна със съвет, когато нещо се обърка. А не можех да го сторя, докато не станех като нея.
Отначало нищо не ставаше. Все едно един средностатистически американец да каже на колата си, останала без бензин настед Гранд Каньон да тръгне, и тя да тръгне. Но после започна да става. Малко по малко усещах, че клечката кибрит, върху която се съсредоточавах започваше да се загрява. Затова смених материала. Исках да разбера колко се загрява. Затова избрах един термометър, резервоарчето на който облепих с барут от кибрит. И отново започнах с опитите. Отначало сякаш нищо не се получаваше. Та това в съзнанието ми не беше вече дървената клечка кибрит. Та това беше термометър, независимо от барута, който бях налепил по него със скоч. Но после започна да се получава. Започнах да си мисля за термометъра като за една огромна клечка кибрит. И пред погледа ми живачното стълбче от ден на ден се покачваше все повече и повече, докато не го запалих. Това ми даде тласък да го направя без да мисля термометъра за нещо друго, освен за термометър. Беше много трудно, както винаги, когато започваш нещо за първи път. Два дена не можах да вдигна температурата с повече от десетина градуса. Това ме обезкуражи, обаче не се предадох. И спечелих, както винаги когато съм упорит като проклето магаре. На третия път беше различно. Този ден ще го запомня докато съм жив. Това беше първия път, когато истински запалих термометъра. Както обикновенно отначало нищо не се получаваше. Това стана в седмицата след като Арсенала отвлече за кой ли поред път Чарли. Този ден бях в едно от лошите си настроения. Просто ми беше тъжно. За мъничето, за себе си, за целия свят. Тогава реших да не се крия в черупката си, защото това си беше точно това-криех се в черупката си като палех разни термометри, които не можех да използвам за друдо и правех всичко възможно да не мисля за станалото. Но вече не можех така-трябваше веднъж за винаги да започна да се държа като голям човек, и го направих. Съсредоточих се отново, и с мисълта за Черлийн запалих термометъра. По-точно го взривих. Стори ми се, че този път той избухна първо откъм скалата, на която бяха отбелязани градусите, и чак след това се възпламени барута. Това беше първия път, когато наистина се уплаших от силата, която притежавам. Паникьосах се-силата, която извираше от мен беше огромна, а аз не можех вече да я контролирам. След като запалих ламперията на просторната английска кухня и масивната дъбова маса хвърлих тази огнена топка в мивката със сапунена вода, където само преди половин час ме чакаха съдовете от обяд. Изведнъж страшен гръм продра ефира, и прозорците и тежката плъзгаща врата към терасата се пръснаха на верандата. Близо половин час след това не можех да чувам нищо, освен страшното пищене в ушите. Имах чувстото, че на половин метър от главата ми беше избухнал артилерийски гръм. Виковете на Ник достигаха до съзнанието ми единствено, когато той се дереше на два сантиметра от ухото ми с всичка сила. Постепенно започнах да чувам все по-добре и по-добре, докато горе-долу се пооправих. Тогава разбрах от Никалъс, че ужасно го бях уплашил. Той си беше помислил, че се е взривила газовата бутилка, която държи отзад, до гаража. Обаче щом видял в какво състояние е кухнята се втурнал с всичка сила да ми помогне. А аз наистина съм имал нужда от помощ-дрехите ми са горели като факла. Понеже огромната чугунена мивка била в окаяно положение той ме съборил на земята и с тежкия килим ме завил докато огъня не утихнал. Аз лично нищо не си спомням от тогава, освен огромната болка в главата и пищенето на ушите ми.
След седмица продължих опитите, този път под зоркия поглед на Ник, въоръжен с пожарогасител. Въпреки, че той беше най-големия, който можа да намери и града на мен не ми вдъхваше доверие. И с право. Повече не правих опити в къщата. Вече бях успял да запаля един стоманен лист, от онези, които Ник беше използвал да направи покрива на работилницата си. До мен винаги имаше едно огромно корито, пълно до горе с вода и някаква течност, която придаваше на водата един особен, ръждив цвят. Още на втория път се наложи Ник да помага с пожарогасителя, понеже водата в коритото свърши, а аз не бях успял да спра огнената струя. В последния момент Ник се отмести острани, понеже силата ми сякаш оживя и се насочи към пожарогасителя. В единия момент всичко беше огън, а в следващия-противопожарна пяна. Сякаш силата ми искаше да ме спаси, и затова се насочи към спасителната пяна. Следващите опити правих на езерото. Тогава вече успях да подчиня на волята си новата сила, която сам призовах. И за разлика от Чарли аз се научих просто да спирам кранчето, ако мога така да се изразя, на огнения ад, който извираше сякаш от нищото. А това е огромно предимство, понеже опитите ми ставаха все по-майсторски изпипани. Вече палех дървена летва, забита здраво в земята, около която преди това съм разлял два галона нафта, без да успея да я възпламеня. Вече бях готов. Готов ако трябва да се пожертвам за свободата на Чарли. Само това проклето главоболие! Разпространяваше се из главата ми след всеки по-голям пожар, който правех. Само да имаше начин да го спра. Мислех си, че поне Чарли ще може. Само как съм се лъгал.
Ник се беше свързал отново с приятеля си хакер, и беше уговорил да ми се създаде нова самоличност. Самоличност, с която да мога да се промъкна в леговището на врага без той да разбере, и да разбера къде държат Чарли. И най-важното-как да я измъкна.След като всичко беше вече уредено заминах за Невада. Според новата ми самоличност името ми беше Дейвид Грей, и живеех в каравана близо до Лас Вегас. След седмица щяха да дойдат да ме потърсят за работата на шеф по подръжката в западното крило. Крилото, в което държаха Чарли. Трябваше лесно да се впиша в сметката, като интелигентен човек, но без никакви амбиции. Затова трябваше малко да потренирам-започнах да ходя на лов за диви зайци, не че видях поне един де, но ако някой те наблюдаваше щеше да си създаде определено впечатлението, в което исках да се впиша. Отсрани изглеждах малко като идиот, но това не ме притесняваше-нали все пак трябваше някак да се добера до Чарли? През тази седмица се случиха много неща. Мислих си за Чарли. И за баща и. И за способностите му. Нещо глождеше любопитството ми-ако мога да правя номера на малката защо да не опитам и опита на бащата? Дълго се чудих как да го постигна, а и ме беше страх да не би да получа мозъчен удар от напрежението, но бях длъжен да опитам. От една страна за да задоволя любопитството си, а от друга разбирах, че само с огън не мога да спася Чарли. Трябваше да вляза под кожата на Арсенала. И да бъда като паразит. Затова отидох до Лас Вегас и започнах да обикалям по кръчмите. Знаех, че ми трябва човек нито глупак, нито много умен. Също така той трябваше да не е пиян. Тъй като не намерих това, което ми трябваше се завъртях покрай един, който явно се беше натряскал до козирката и след второто, което го черпих той беше готов да дойде с мен дори на края на света. И ние тръгнахме. Отидохме в един долнопробен мотел, от ония с бунгалата. Там го съблякох за сън и го сложих да спи. Аз самия седнах на близкия стол и зачаках.
Задрямах. По едно време се събудих от движение в стаята. Ония беше станал, и ровеше из джобовете на сакото ми. Станах тихо, и въпреки че не ми се искаше го праснах здравата по главата. Това го приспа до сутрихта. Завлякох го отново до леглото, и го сложих отново да спи. А аз-на стола. И зачаках. Развидели се. А аз още чаках. Някъде към десет онзи се събуди и ми поиска пиячка. Тогава го тласнах. Обаче нищо не стана. Опитах се да си спомня нещо от разказа на Чарли, което да съм забравил. Но не можах да стигна до нищо ново. Замислих се. След като не мога да го направя така трябваше да има и друг начин. А онзи продължаваше да иска пиене. Направо ми призля. Замислих се как само алкохола разваля човека-гледаш го пред теб здрав, прав, може планина да премести, а реве за пиячка. Направо се отвратих от алкохола, и подсъзнателно го тласнах. Стори ми се, че мозъка ми е станал гумен и се извива накъдето му падне. Причерня ми. След четвърт час се свестих, а онзи пияния седеше до мен и беше поставил леден компрес на огненото ми чело. Главоболието беше започнало отново. Исках само да умра. Но не! Бях готов да умра, но за Чарли. Така че се надигнах, и загледах мъжът до мен с кръвясалите очи на разярен бик.
-Май си препил снощи-каза пияницата.
-Може и така да се каже, му отговорих и го попитах дали му се пие.
-Не, как може да си го помислиш-започна една дълга тирада той. Ще ти предам само най-важното. Според него тази нощ сънувал много странен сън. В него съм го завлякъл в това бунгало, и от тогава започнали страхотиите-започнал да вижда някакви огромни бутилки, които го преследват и да чува един ужасно силен глас в ума си. Този глас му крещял нещо ужасно, само при спомена за него мъжа до мен отново се подмокри. Не пожела да ми каже нищо повече. Въпреки ужасната болка се чувствах удовлетворен-тласъка проработи. Само че трябваше да се науча да го ползвам, защото още няколко такива тласъка, и имах чувството, че главата ми ще излети в орбита. Пробвах само още един, един много малък тласък над човека, и го накарах да ме закара до нас.
След два дена вече бях по-добре, и какво си мислиш, че беше учудването ми, когато пред вратата ми цъфна човека от мотелската стая. Беше докарал колата ми. След час братовчед му щеше да го вземе, така че имахме време за един разговор. Някак си той беше разбрал, че имам нещо общо с неговия отказ от алкохола, и затова ми беше много благодарен. Искаше да направи нещо, с което да ми се отплати. Не знаех какво да кажа, така че излязохме на задната веранда с по чаша портокалов сок. От дума на дума разбрах, че имал братовчед, който работи в базата на Арсенала. Т.е. той не ми го каза. Просто го прочетох в мислите му. От както го тласнах за първи път можех вече да чета чужди мисли. Само че това не би трябвало да се нарече четене. Аз просто усещах какво ще каже, каква му е болката, какво ще вечеря след пет часа, и все неща от този род. Имах чувството, че в ума ми се е включила някакво радио, което предава като черна станция най-съкровенните мисли на този човек. Помолих Тед, така се казваше той, да ми помогне. Трябваха ми плановете на електрическата инсталация на крилото, в което държаха Чарли, и пропуските, които трябва да имам като пръстови отпечатъци и тем подоби за да се добера до нея. Оказа се, че ще бъде много лесно да вляза при Чарли. Само след половин час това ми стана ясно-през това време братовчеда на Тед дойде и само с едно леко тласване успях да разбера всичко, което ме интересуваше. Въпреки острата болка, която почти веднага започна да тупти в средата на челото ми бях удовлетворен-със всеки опит ставах все по-добър, и както ми се стори започваше да ме боли по-малко главата. Учудващо, но факт-сякаш мозъка ми се настройваше към този вид работа, и то ужасно добре. Братовчеда на Тед, Кристофър започнал да излиза със шефката по охрана, която освен че била умна, била и доста хубава. Със серия тласъци накарах Кристофър да уреди спиране на тока точно в полунощ на третия ден от започването ми на работа. Времето щеше да е достатъчно, за да науча разположението на помещенията, и как да измъкна Чарли от тази смрадлива дупка.
Дните минаваха, и ето, че дойдоха хората от Арсенала. Оказаха ми голяма чест, като ме екскортираха до базата. Сигурно в последния момент на Ник му беше хрумнала някоя още по-добра идея. Оказа се, че нямаше да бъда шеф по подръжката, а заместник шеф по охраната. Ник ми беше написал толкова добро досие от армията, че просто нямаше смисъл да си хабя силите като някакъв си шеф по поддръжката. Ник се оказа мой пръв помощник, и с това приятните изненади не свършваха. Освен всичко като заместник шеф по охраната имах "B" пропуск, а това значи, че имам право да се движа свободно из помещенията, в които сържаха Чарли.
Мина ден. След това бавно като охлюв се изтърколи още един. Нетърпението не ме оставяше на мира. В огромно очакване броях часовете до срещата ми с Чарли. Всичко беше уредено. Все пак имаше нужда да тласна малко шефа си. Първо за да ми помогне да извадим от строя главното и резервното захранване, и второ исках да е по-внимателна с приятеля си. Сигурен бях, че той я обича, и исках те поне да са щастливи. На третата нощ точно в дванадесет часа електричеството в целия комплекс спря. С помощта на Ник и шефа ми успяхме да построим проход, като захранихме с електричество само вратите, които водят до Чарли. Само след десет минути лутане в тъмното единствено на светлината на джобните ни фенерчета-писалки стигнахме до затвора на Чарли. Той се намираше на третия подземен етаж. При първата стеща с обстановката ми направи впечатление, че сградата е строена за убежище при ядрена атака. Цялата беше електронно изолирана така, че да не може никой ва използва радио честотите в нея. Цялата връзка се крепеше на основата на интеркома. А това беше плюс за нас-докато не управеха поне резервното електричество никой нямаше да знае какво става. Така че ние действахме. Оказа се, че имаме по-малко време, отколкото сме очаквали. Само за пет часа отново пуснаха електричеството. А това време беше недостатъчно за нас. Последната врата беше много особена. За да я отвориш се искаше пръстовия отпечатък на Кап. А това беше наистина лошо. Самата врата беше с допълнителна програма, която се задейства при спиране на тока. Тя изискваше освен пръстовия също гласовия и ирисовия отпечатък на Кап. Вратата беше мегалитна, отлята от някаква сплав подобна по свойства на азбеста, обаче без неговите отровни изпарения и с много по-голямата си топлоустойчивост. Просто нямахме шанс. Въпреки, че можех да разтопя вратата не го направих-с нея щях да изпаря и Чарли. А аз не исках това. Затова в действие влязоха способностите на Ник. Отнякъде той извади лаптоп, с който започна да ровичка из автономната операционна система на последното препятствие. Ровичкаше Ник вратата, и пак я ровичкаше, и пак я ровичкаше, но все не успяваше да пребори защитите на системата. Тогава й пусна вирус. Предварително обаче ни запозна с вероятните последствия-този вирус щеше да направи всевъзможни грешки в системата, така че освен да отвори тази врата също така можеше и да ни забави. Тъй като бяхме в безизходица се съгласих на този отчаян опит. В крайна сметка вратата беше отворена, и ние влязоме при Чарли.
Тя се беше простряла на леглото, завита презглава и спеше непробудно. След дълго ръчкане успях да я събудя. За беда тя се разсънваше бавно. А времето течеше. След няколко секунди се включи резервното осветление, което ме накара да приема драстични мерки. Занесох я до мивката и пъхнах малката й главичка под струята ледена вода. Това я поразсъни, но не достатъчно. Тогава я тласнах. Сега си мисля, че не трябваше, защото мъничето съвсем се обърка. Стори й се, че вижда баща си, който я вика при себе си. Въпреки страха си от по-големи поражения я тласнах отново. Този път лекичко, и това донякъде я накара да изплува в топлите води на съзнанието.
Вече час и нещо Пепи разказваше на Стивън за живота си с Чарли, а той самия не се беше замислял за много неща. Защо не беше побързал, когато имаше възможност? Не знаеше. А можеше да се покрият така, че от Арсенала да не ги открият. Според Чарли нямаше да успеят. Сигурно беше права, но все пак той беше длъжен да опита. Само, че вече бяха закъснели. След като започнаха да се изтеглят, почти до изхода от сградата се натъкнаха на засада. В престрелката загинаха Тед и братовчед му Кристофър. Пепи, заедно с Чарли и Ник успяха да избягат. За жалост Ник беше ранен тежко в ръката, и беше загубил много кръв. В яда си Пепи палеше наред. Започна със сградата, в която се съхраняваше горивото за резервните генератори. Десетки хора бягаха из мрака като животни, и само бледите им сенки се мяркаха от време на време на светлината на поредната експлозия, предизвикана от сякаш бездънните резервоари под земята. Ето, че адска експлозия разтърси всичко из основи, и огромната бяла каменна сграда, намираща се в другия край на огромната колкото няколко футболни игрища ливада полетя във въздуха. Отначало тя запази формата си, докато не се издигна до височина около сто фута. Тогава в адско зарево тя се превърна в огромно огнено кълбо, което придобило огромни размери се разкъса и разпиля огромни каменни и горящи дървени отломки из младата брястова горичка в далечината. Пепи, Ник и Чарли трябваше да залегнат, за да не бъдат отнесени от някой летящ каменен блок. Като по чудо стария учукан додж на Пепи беше останал невредим сред мелето. Качиха се бързо вътре и избягаха.
-Все пак това ни беше целта, продължи Пепи след чаша приятна ледена вода, която Стивън собственоръчно извади от кладенеца зад къщата.
-Но това беше само временно решение, тъй като само след месец Арсенала отново надуши следите ни. През това време показвах на Чарли какво съм научил, и я научих как да използва тласъка, за да накара всеки да направи това, което тя иска. Много и хареса, обаче мъничето все повече се затваряше в себе си. Все по-малко я виждах да се усмихва.
-За какво мислиш Чарли, я запитах веднъж.
-За татко. И мама. Много ми е мъчно за тях, Пепи. Не знам защо, но все по-често се замислям не е ли по-добре да съм с тях.
-Не, фъстъче! Та ти си толкова мъничка. Целия живот е пред теб. Моля те, изживей го заради тях. Сигурен съм, че и те го искат.
-Добре, но на мен не ми се живее. Просто нямам какво да правя.
-Виж, детко, аз съм тук и те обичам. Искам да живееш живота си заради мама и татко, защото с теб живеят и те. През твоите очи гледат и те, не знаеше ли? Те се радват, когато ти се разваш, и тъжат, когато и ти тъжиш. Така че моля те живей. И ги помни. Защото и те те помнят. И направи така, че да се гордеят с теб. Виж, това което те са искали започна да се изпълнява-ти вече си една прекрасна млада дама, пък макар и още мъничка, вече започна да овладяваш силата, която имаш, а също така развиваш все повече страни от таланта си. И не слушай другите! Това твоето е талант. А това тяхното-завист. Ще го разбереш като пораснеш, помни ми думите детко. Ти си единствена и неповторима. А това ги дразни.
В този момент Пепи прегърна Чарли, понеже тя се разплака. И в неговите очи избиха сълзи, но той ги скри от нея за да не я разстрои повече, обаче не можа да скрие от нея мислите си. А те й помогнаха повече от всички думи на света. За да не разбере Пепи, че му е прочела мислите Чарли се усмихна. В този миг вратата се отвори широко, и вътре слезе Ник. Целия беше в кръв и повтаряше "тръгвайте, докато още имате време. Моля ви, тръгвайте, спасявайте се". Пепи започна да гласи багажа, но Чарли го спря.
-Няма време за това, тръгвай.
-Не Чарли, ти ще дойдеш с мен.
-Моля те, тръгвай-изписка Чарли. Малкия й гласец вече не издържаше. Моля те, тръгвай. Не искам да загубя и теб, моля те! И тя се разтърси в ридания. Пепи я прегърна, но тя го отблъсна-Не, тръгвай! Не разбра ли, нямаш повече време. Моля те спаси се, а в себе си запаси и частичка от мен.
-Това беше удар под пояса, фастъче.
-Знам. Тръгвай, и само ако го направиш! Ако ги убиеш повече няма да те познавам. Не искам да отмъщаваш за мен. Моля те, недей, каза Чарли и се разрида отново.
-Няма, детко-каза Пепи и я целуна по влажната бузка. И излезе. На вратата видя седмина от главорезите на Кап да излизат от две черни правителствени лимузини и в движение да вядят из под тъмносините си, почти черни шлифери узитата с изтрити номера. С космическа скорост Пепи се намъкна в стария си учукан додж и завъртя ключа за запалването. Нищо не стана. Опита отново. Пак нищо. Тогава той си спомни малкото детско личице, което през последната година беше променило целия му живот. Стисна зъби от болката, която знаеше, че ще последва и тласна колата.


*                *                    *

-Е, това е моята история. След като тласнах колата се озовах в една задънена улична на някакъв мръсен град. Както вече забелязах по градовете си приличаме. И нашите са мръсни. Все пак има какво да се желае. И то не е много. Тръгнах на север, както ме упъти поята интуиция. Единствено тя никога не ме е лъгала. След това тръгнах по магистралата и стигнах до Бенгор. Повъртях се по улиците, и като започна да се развиделява стигнах до твоя дом. Спрях и зачаках. Другото вече го знаеш.
-Сега е мой ред, започна разказа си Стивън Кинг. Той е доста по-кратък от твоя, но той също като твоя е пълен с поражения. За жалост пораженията тук са за добрите. Добре все пак, че никой не пострада. Както ти казах по-рано тъкмо пишех за теб и Чарли, когато в стаята ми връхлетя ураган. Той изпотроши почти всичко в кабинета. Сам видя. Най-заинтригуващо като писател за мен е, че през вятъра ми се мяркаха човешки фигури. Изглеждаха ми странно познати. Едва след това си спомних откъде-това бяха Кап и хората му. Сигурно прохода, който си отворил през време-пространството ги е пренесъл и тях в моя свят. За това си отговорен ти. Вината ти обаче може да се опрости, като си помисля на какво си готов за това дете. Прав си, има неща, които аз не знаех, т.е. не бях написал, докато ти не ми ги каза. На тези места в ръкописа ми стояха бели полета. Но това не значи, че твоя свят съществува.
При тези думи Пепи стана от стола на верандата и скочи върху писателя, и с едно круше в брадичката го просна на земята.
-Сигурно и това не е истина? Мисля че ви заболя, мистър Кинг. А това е истинско.
-Виж, съжалявам за това, което съм ви причинил на теб и Чарли, но аз просто пиша. Аз не измислям истории. Аз просто ги пиша.
-А от къде си мислиш, че ти идват в ума тези истории, ако не от моето измерение. А може би има милиони други измерения, от които просто ти и другите като теб черпят информацията, която пишат. Имам предвид истинските писатели, а не драскачите, които пишат единствено заради парите? А може пък да греша. Но се съмнявам. Аз вярвам в живота на всеки един мой приятел или просто човек, защото живея с тях. Вие откъде знаете например, че не сте просто герой на някой третокласен писател от N-измерението? Откъде знаете, че вашите решения не са решения на същия третокласен писател? Не знаете. Но се надявате просто това да не е истина. Надявате се просто вашия живот да е истинския, а не живота на третокласния писател.
-Независимо как стоят нещата важното е, че тези изроди са на свобода и за разлика от теб те търсят просто някого, който да убият, като се извинят за това със защитата на страната. Нашата задача е да ги спрем...
-Не, нашата задача е да се върнем в моето измерение във времето, когато Чарли е още едно малко сладко бебче, и да спрем Арсенала, понеже тогава още нищо не са подозирали. Въпреки, че Чарли дойде в Rolling Stone, понеже вярваше, че това списание няма да цензурира разказа й Арсенала успя да се докопа до историята на живота й и отново да затвори устата на медиите. Но ако се върнем в годината, през която беше убита майката на Чарли, и спрем наемниците на Арсенала преди да я погубят ще дадем гласност, която ще накара цялата система да се промени. Защото заради някакви шантави разбирания, да не кажа по-тежка дума, трябва живота на едно дете и едно цяло семейство да се съсипе. Живота на едно малко американче. И това ако е системата, която е създадена за да защитава невинните... Затова те моля да ми отговориш само на един въпрос-ще ми помогнеш ли? По този начин ще се оправи и твоя свят. Проста логика. Ще ми помогнеш, ли?
-Само обаче ако не ме лигавиш. Можеш ли освен теб да прехвърлиш и мен в някое друго измерение?
-Не съм опитвал, но ще пробвам. Обаче дори и да успея, не знам колко пъти ще мога да лавирам така из измеренията. Готов ли си да останеш на някой "разказ"?
-Стига да е мой.
-Добре тогава. Договорихме се. Само трябва да решиш къде да отидем първо.
2004-04-02

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)